Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Борн (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bourne Dominion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2013)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер. Господството на Борн

Американска. Първо издание

ИК „Прозорец“, София, 2011

Редактор: Марин Гинев

Коректор: Станка Митрополитска

Художник: Буян Филчев

ISBN: 978-954-733-714-5

История

  1. — Добавяне

18

— Почакай! — каза Борис. — Спри.

— Какво?

Въпреки силния дъжд Лана Ланг караше бързо по улицата, успоредна на западната фасада на джамията. Веднага щом завиха в тъмната, неприветлива уличка, косъмчетата на ръката му настръхнаха и почувства как стомахът му се свива неприятно в тревожно предусещане.

— Спри! — изкрещя той. — Върни назад!

— Защо? Почти стигнахме.

Той се наведе и задърпа като луд лоста за скоростите.

— Какво, по дяволите, правиш? — извика тя.

— Давам назад! Махаме се!

— Престани. — Тя се опита да му попречи. — Ще го повредиш.

— Тогава ти обърни. — Той не се отказваше. — Натисни шибания…

По предното стъкло се посипаха куршуми и улучиха Лана в лицето. Тялото й подскочи като кукла на конци. Борис се сви надве, пресегна се и освободи съединителя с една ръка, а с другата натисна крака на Лана върху педала за газта.

Колата изръмжа и гумите й изсвириха върху асфалта. По покрива й трополеше дъжд. Тя тръгна назад, като пътьом се одра в някаква тухлена ограда. Отново се разнесе стържещият звук и искри, вратата от неговата страна започна да поддава и да затиска дясната му страна. Той се наведе в скута на Лана. Коланът придържаше тялото й изправено, но в него нямаше живот. Кръвта й беше навсякъде, бликаше като фонтан и се стичаше на ручеи и локвички по пода на наклонилата се кола.

Посипаха се още куршуми и разбиха предните фарове и решетката на бронята. Карпов успя да хвана кормилото и да изправи колата. Спусна се по улицата като светкавица.

Разнесоха се скърцане на спирачки, оглушителен вой на клаксони и уплашени викове и ругатни. Обстрелът беше спрял и Борис се осмели да надникне над издупченото табло. Колата беше спряла напречно, блокирайки улицата. Тялото на Лана му пречеше да седне зад кормилото.

И в този момент се чу дълбокият, тръбен звук на мощен клаксон. Погледна в другата посока. Насреща му се носеше огромен хладилен камион. Движеше се твърде бързо и в това лошо време изненаданият шофьор едва ли щеше да успее да спре навреме.

Обърна се и се опита да отвори вратата, но тя беше твърде огъната и заклещена. Нито с дърпане, нито с блъскане щеше да успее да я отвори. А и беше твърде късно. Камионът го връхлетя с яростен рев като разярен бик.

* * *

— Много сме ви задължени — благодари му дон Фернандо Херера. — Направихте ни огромна услуга.

— За която искам да си получа заплащането — отвърна Борн. — Не съм алтруист.

— О, тук грешите, Джейсън. — Дон Фернандо преметна елегантно крак върху крак, отвори красива филигранна кутия за пури, предложи му една, но Борн отказа. Дон Фернандо си избра пура и се зае със сложния ритуал по подрязването на крайчето и запалването й. — Вие сте един от последните истински алтруисти в света. — Той дръпна от пурата, за да се разгори. — По мое мнение това е основната ви черта.

Двамата седяха в уютната гостна на дома му. Вегас спеше в една от спалните. Дон Фернандо му беше дал леко успокоително. Рози беше изчезнала в банята за гости — каза, че имала огромна нужда от дълга гореща баня.

Борн и домакинът бяха останали сами. Познаваха се от Севиля, където бяха кръстосвали шпаги в словесен дуел, а по-късно се бяха доопознали в Лондон след насилствената смърт на сина на Херера.

— Искам да остана половин час насаме с Джалал Есай — обади се Борн.

По устните на дон Фернандо изгря усмивка и той се наведе напред.

— Още шери?

Напълни чашата му, оставена между чиния с тънко нарязана студено пушена шунка и големи парчета сирене манчего.

Борн се отпусна назад.

— А къде е той?

— Знам ли? — сви рамене дон Фернандо.

— Значи мога да започна с вас. Защо сте приятели?

— Не сме приятели. Бизнес партньори. Върши ми работа, нищо повече.

— И каква е тя?

— Носи ми печалби. Не от трафик на наркотици.

— На хора ли?

— Опазил ме Господ — прекръсти се дои Фернандо.

— Есай е лъжец — заяви Борн.

— Вярно е — кимна сериозно дон Фернандо. — Но не познава друг начин на действие. Това е патологично.

Борн се наведе.

— Всъщност най-много искам да знам, дон Фернандо, какво е естеството на връзките ви със „Северий Домна“.

— Същото — вършат ми работа. Понякога са ми полезни.

— Ще ви компрометират, ако даже вече не е станало.

На лицето на събеседника му отново изникна усмивка.

— Подценявате ме, млади приятелю. Би трябвало да съм ви обиден, но с вас… — Той махна с ръка, отпъждайки мисълта. — Факт е обаче, че откак сключиха съюз с Джамията на Абдул-Кахар в Мюнхен, се чувствам длъжен да ги държа под око.

Той видя изражението на Борн и добродушно се засмя.

— Виждам, че ви изненадах. Добре е. Трябва да научите, приятелю, че не разполагате с всичките знания на света.

* * *

Рози влезе под душа и веднага я обгърна облак от пара. Водата се стичаше по раменете, гърба, гърдите и плоския й корем. Тя се завъртя, затвори очи под струята и усети как мускулите й се отпускат от топлината. Прекара ръце през косата си и я отметна от лицето си. Подложи лице под водата и тя се разля по клепачите, носа и бузите й. Бавно завъртя глава на едната и на другата страна, за да масажира мускулите си. Водата биеше в ушите й с някакъв шум, който й напомняше рева на прибоя, безкрайното море, и за известно време тя се изгуби в дълбините на изникналия в съзнанието й образ.

Горещата вода биеше в стакато по татуировката зад ухото й и постепенно цветът взе да избледнява и да се разтича, змията сякаш се разви от кълбото си и се разтвори в локвичката на пода, оцветена от боята, оттичаща се по врата й като сълзи към водния въртоп в краката й.

* * *

Дон Фернандо гледаше замислено запаления край на пурата си.

— Започнало е с Бенджамин Ел-Ариан, нали? — попита Борн.

Дъждът най-после беше завалял. Тропическата буря блъскаше в прозорците и превиваше клоните на палмите в атриума зад стъклото. Под порива на вятъра на покрива изтрополи разместена керемида.

Възрастният мъж стана, разгъвайки се като хартиено оригами и излезе през френските прозорци във вътрешния двор. Загледа се, с ръка на слепоочието.

— Де да беше толкова просто — най-накрая каза той. — Обикновен злодей, обикновена цел, нали така, Джейсън? Всички това искаме, защото си спестяваме усложненията. Но и двамата знаем, че животът рядко ни дава възможност да си го подредим така удобно. Когато става въпрос за „Северий Домна“, нищо не е просто.

Борн стана и отиде при него. Водата се стичаше по стъклото и отскачаше от каменната настилка. От медните улуци шуртеше вода и заливаше тревата и лехите. Пръстта беше катраненочерна.

Дон Фернандо въздъхна. Пурата стоеше забравена между пръстите му.

— Опасявам се, че в случая наблюдаваме ужасен затворен кръг. Вижте, Джейсън, всичко започна с човек на име Кристиан Норен.

Той се обърна, за да види дали името предизвиква някаква реакция.

— Не го помните, нали?

— Дори не си спомням да съм чувал това име. Разкажете ми за този Кристиан Норен.

— Това не е моя работа. — Дон Фернандо постави ръка на рамото му. — Трябва да попитате жената на Естеван.

— Не се казва Рози, нали — досети се Борн.

Домакинът му сложи пурата в устата си, но пепелта й беше изстинала и посивяла. — Отидете и я намерете, Джейсън.

* * *

Чистичка и зачервена, Рози излезе изпод душа, загърна се в дебелата хавлия, уви на тюрбан по-малка кърпа около косата си и подпъхна крайчеца й. Изтри парата от огледалото с пръсти, наведе се над мивката, махна импровизирания тюрбан и се огледа.

Косата й беше придобила естествения си русоляв цвят. Последните остатъци от боята бяха оставили следи по решетката на пода. Като внимаваше да не мърда, тя извади контактната леща от дясното си око и остана с едно тъмнокафяво и едно светлосиньо око, какъвто всъщност беше цветът на очите й по рождение. Тя отвори вратичката с огледалото и намери в шкафчето всичко, което беше поръчала — нокторезачка, пила, кремове за лице и овлажняващи лосиони. Взе си каквото й трябваше.

Точно в този вид я намери Борн, когато отвори вратата на банята. Рози погледна отражението му в огледалото.

— Никога ли не чукаш?

— Мисля, че съм си спечелил правото да влизам при теб без предизвестие — отвърна той.

Тя се извърна с лице към него.

— Кога се досети?

— В колата — отвърна Борн. — Нито веднъж не ме погледна право в очите. После, когато се обърна да провериш как е Естеван, забелязах крайчеца на лещата ти.

— И не каза нищо?

— Исках да видя как ще постъпиш.

Тя подложи шепа, извади и другата леща от окото си и я хвърли в кошчето за боклук под мивката.

— Това ли е естественият цвят на косата ти, или пак е боя? — попита Борн.

— Такава съм си.

Борн се приближи. Не усещаше никакъв страх у нея.

— Не съвсем. Въпреки че татуировката я няма, пак имаш типичния за колумбийските индианци нос. — Той я огледа от по-близо. — Много добра работа.

— Наложиха се три операции, докато го докарат.

— Доста си се потрудила, за да заприличаш на индианка.

— Най-доброто скривалище, както казва баща ми, е да се скриеш пред очите на всички.

— Прав е. Кристиан Норен, така ли?

— Значи дон Фернандо ти е казал — широко отвори очи Рози.

— Решил е очевидно, че е време.

— Сигурно е прав — кимна тя.

— И така. Ти, а не Естеван, си важният човек за дон Фернандо и Есай.

— Онези на магистралата търсеха мен.

— Кои са те?

— Казах ти, че бягам.

— От семейството си обаче.

— В известен смисъл е истина. От хората, за които работеше баща ми.

Борн застана съвсем близо до нея. Миришеше на лавандулов сапун и лимонов шампоан.

— Как да те наричам?

Тя му се усмихна загадъчно. Приближи се до него, така че почти нямаше разстояние помежду им.

— Казвам се Кая Норен. Името на баща ми е Кристиан, а на майка ми — Вивека. И двамата са мъртви.

— Съжалявам.

— Много си мил.

Кая постави ръка на бузата му и леко я погали. С другата заби пилата за нокти, скрита в дланта й, в кожата и мускулите му.