Метаданни
Данни
- Серия
- Борн (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Bourne Dominion, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Милена Григорова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер. Господството на Борн
Американска. Първо издание
ИК „Прозорец“, София, 2011
Редактор: Марин Гинев
Коректор: Станка Митрополитска
Художник: Буян Филчев
ISBN: 978-954-733-714-5
История
- — Добавяне
18
— Почакай! — каза Борис. — Спри.
— Какво?
Въпреки силния дъжд Лана Ланг караше бързо по улицата, успоредна на западната фасада на джамията. Веднага щом завиха в тъмната, неприветлива уличка, косъмчетата на ръката му настръхнаха и почувства как стомахът му се свива неприятно в тревожно предусещане.
— Спри! — изкрещя той. — Върни назад!
— Защо? Почти стигнахме.
Той се наведе и задърпа като луд лоста за скоростите.
— Какво, по дяволите, правиш? — извика тя.
— Давам назад! Махаме се!
— Престани. — Тя се опита да му попречи. — Ще го повредиш.
— Тогава ти обърни. — Той не се отказваше. — Натисни шибания…
По предното стъкло се посипаха куршуми и улучиха Лана в лицето. Тялото й подскочи като кукла на конци. Борис се сви надве, пресегна се и освободи съединителя с една ръка, а с другата натисна крака на Лана върху педала за газта.
Колата изръмжа и гумите й изсвириха върху асфалта. По покрива й трополеше дъжд. Тя тръгна назад, като пътьом се одра в някаква тухлена ограда. Отново се разнесе стържещият звук и искри, вратата от неговата страна започна да поддава и да затиска дясната му страна. Той се наведе в скута на Лана. Коланът придържаше тялото й изправено, но в него нямаше живот. Кръвта й беше навсякъде, бликаше като фонтан и се стичаше на ручеи и локвички по пода на наклонилата се кола.
Посипаха се още куршуми и разбиха предните фарове и решетката на бронята. Карпов успя да хвана кормилото и да изправи колата. Спусна се по улицата като светкавица.
Разнесоха се скърцане на спирачки, оглушителен вой на клаксони и уплашени викове и ругатни. Обстрелът беше спрял и Борис се осмели да надникне над издупченото табло. Колата беше спряла напречно, блокирайки улицата. Тялото на Лана му пречеше да седне зад кормилото.
И в този момент се чу дълбокият, тръбен звук на мощен клаксон. Погледна в другата посока. Насреща му се носеше огромен хладилен камион. Движеше се твърде бързо и в това лошо време изненаданият шофьор едва ли щеше да успее да спре навреме.
Обърна се и се опита да отвори вратата, но тя беше твърде огъната и заклещена. Нито с дърпане, нито с блъскане щеше да успее да я отвори. А и беше твърде късно. Камионът го връхлетя с яростен рев като разярен бик.
* * *
— Много сме ви задължени — благодари му дон Фернандо Херера. — Направихте ни огромна услуга.
— За която искам да си получа заплащането — отвърна Борн. — Не съм алтруист.
— О, тук грешите, Джейсън. — Дон Фернандо преметна елегантно крак върху крак, отвори красива филигранна кутия за пури, предложи му една, но Борн отказа. Дон Фернандо си избра пура и се зае със сложния ритуал по подрязването на крайчето и запалването й. — Вие сте един от последните истински алтруисти в света. — Той дръпна от пурата, за да се разгори. — По мое мнение това е основната ви черта.
Двамата седяха в уютната гостна на дома му. Вегас спеше в една от спалните. Дон Фернандо му беше дал леко успокоително. Рози беше изчезнала в банята за гости — каза, че имала огромна нужда от дълга гореща баня.
Борн и домакинът бяха останали сами. Познаваха се от Севиля, където бяха кръстосвали шпаги в словесен дуел, а по-късно се бяха доопознали в Лондон след насилствената смърт на сина на Херера.
— Искам да остана половин час насаме с Джалал Есай — обади се Борн.
По устните на дон Фернандо изгря усмивка и той се наведе напред.
— Още шери?
Напълни чашата му, оставена между чиния с тънко нарязана студено пушена шунка и големи парчета сирене манчего.
Борн се отпусна назад.
— А къде е той?
— Знам ли? — сви рамене дон Фернандо.
— Значи мога да започна с вас. Защо сте приятели?
— Не сме приятели. Бизнес партньори. Върши ми работа, нищо повече.
— И каква е тя?
— Носи ми печалби. Не от трафик на наркотици.
— На хора ли?
— Опазил ме Господ — прекръсти се дои Фернандо.
— Есай е лъжец — заяви Борн.
— Вярно е — кимна сериозно дон Фернандо. — Но не познава друг начин на действие. Това е патологично.
Борн се наведе.
— Всъщност най-много искам да знам, дон Фернандо, какво е естеството на връзките ви със „Северий Домна“.
— Същото — вършат ми работа. Понякога са ми полезни.
— Ще ви компрометират, ако даже вече не е станало.
На лицето на събеседника му отново изникна усмивка.
— Подценявате ме, млади приятелю. Би трябвало да съм ви обиден, но с вас… — Той махна с ръка, отпъждайки мисълта. — Факт е обаче, че откак сключиха съюз с Джамията на Абдул-Кахар в Мюнхен, се чувствам длъжен да ги държа под око.
Той видя изражението на Борн и добродушно се засмя.
— Виждам, че ви изненадах. Добре е. Трябва да научите, приятелю, че не разполагате с всичките знания на света.
* * *
Рози влезе под душа и веднага я обгърна облак от пара. Водата се стичаше по раменете, гърба, гърдите и плоския й корем. Тя се завъртя, затвори очи под струята и усети как мускулите й се отпускат от топлината. Прекара ръце през косата си и я отметна от лицето си. Подложи лице под водата и тя се разля по клепачите, носа и бузите й. Бавно завъртя глава на едната и на другата страна, за да масажира мускулите си. Водата биеше в ушите й с някакъв шум, който й напомняше рева на прибоя, безкрайното море, и за известно време тя се изгуби в дълбините на изникналия в съзнанието й образ.
Горещата вода биеше в стакато по татуировката зад ухото й и постепенно цветът взе да избледнява и да се разтича, змията сякаш се разви от кълбото си и се разтвори в локвичката на пода, оцветена от боята, оттичаща се по врата й като сълзи към водния въртоп в краката й.
* * *
Дон Фернандо гледаше замислено запаления край на пурата си.
— Започнало е с Бенджамин Ел-Ариан, нали? — попита Борн.
Дъждът най-после беше завалял. Тропическата буря блъскаше в прозорците и превиваше клоните на палмите в атриума зад стъклото. Под порива на вятъра на покрива изтрополи разместена керемида.
Възрастният мъж стана, разгъвайки се като хартиено оригами и излезе през френските прозорци във вътрешния двор. Загледа се, с ръка на слепоочието.
— Де да беше толкова просто — най-накрая каза той. — Обикновен злодей, обикновена цел, нали така, Джейсън? Всички това искаме, защото си спестяваме усложненията. Но и двамата знаем, че животът рядко ни дава възможност да си го подредим така удобно. Когато става въпрос за „Северий Домна“, нищо не е просто.
Борн стана и отиде при него. Водата се стичаше по стъклото и отскачаше от каменната настилка. От медните улуци шуртеше вода и заливаше тревата и лехите. Пръстта беше катраненочерна.
Дон Фернандо въздъхна. Пурата стоеше забравена между пръстите му.
— Опасявам се, че в случая наблюдаваме ужасен затворен кръг. Вижте, Джейсън, всичко започна с човек на име Кристиан Норен.
Той се обърна, за да види дали името предизвиква някаква реакция.
— Не го помните, нали?
— Дори не си спомням да съм чувал това име. Разкажете ми за този Кристиан Норен.
— Това не е моя работа. — Дон Фернандо постави ръка на рамото му. — Трябва да попитате жената на Естеван.
— Не се казва Рози, нали — досети се Борн.
Домакинът му сложи пурата в устата си, но пепелта й беше изстинала и посивяла. — Отидете и я намерете, Джейсън.
* * *
Чистичка и зачервена, Рози излезе изпод душа, загърна се в дебелата хавлия, уви на тюрбан по-малка кърпа около косата си и подпъхна крайчеца й. Изтри парата от огледалото с пръсти, наведе се над мивката, махна импровизирания тюрбан и се огледа.
Косата й беше придобила естествения си русоляв цвят. Последните остатъци от боята бяха оставили следи по решетката на пода. Като внимаваше да не мърда, тя извади контактната леща от дясното си око и остана с едно тъмнокафяво и едно светлосиньо око, какъвто всъщност беше цветът на очите й по рождение. Тя отвори вратичката с огледалото и намери в шкафчето всичко, което беше поръчала — нокторезачка, пила, кремове за лице и овлажняващи лосиони. Взе си каквото й трябваше.
Точно в този вид я намери Борн, когато отвори вратата на банята. Рози погледна отражението му в огледалото.
— Никога ли не чукаш?
— Мисля, че съм си спечелил правото да влизам при теб без предизвестие — отвърна той.
Тя се извърна с лице към него.
— Кога се досети?
— В колата — отвърна Борн. — Нито веднъж не ме погледна право в очите. После, когато се обърна да провериш как е Естеван, забелязах крайчеца на лещата ти.
— И не каза нищо?
— Исках да видя как ще постъпиш.
Тя подложи шепа, извади и другата леща от окото си и я хвърли в кошчето за боклук под мивката.
— Това ли е естественият цвят на косата ти, или пак е боя? — попита Борн.
— Такава съм си.
Борн се приближи. Не усещаше никакъв страх у нея.
— Не съвсем. Въпреки че татуировката я няма, пак имаш типичния за колумбийските индианци нос. — Той я огледа от по-близо. — Много добра работа.
— Наложиха се три операции, докато го докарат.
— Доста си се потрудила, за да заприличаш на индианка.
— Най-доброто скривалище, както казва баща ми, е да се скриеш пред очите на всички.
— Прав е. Кристиан Норен, така ли?
— Значи дон Фернандо ти е казал — широко отвори очи Рози.
— Решил е очевидно, че е време.
— Сигурно е прав — кимна тя.
— И така. Ти, а не Естеван, си важният човек за дон Фернандо и Есай.
— Онези на магистралата търсеха мен.
— Кои са те?
— Казах ти, че бягам.
— От семейството си обаче.
— В известен смисъл е истина. От хората, за които работеше баща ми.
Борн застана съвсем близо до нея. Миришеше на лавандулов сапун и лимонов шампоан.
— Как да те наричам?
Тя му се усмихна загадъчно. Приближи се до него, така че почти нямаше разстояние помежду им.
— Казвам се Кая Норен. Името на баща ми е Кристиан, а на майка ми — Вивека. И двамата са мъртви.
— Съжалявам.
— Много си мил.
Кая постави ръка на бузата му и леко я погали. С другата заби пилата за нокти, скрита в дланта й, в кожата и мускулите му.