Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (10)

9

Ресторантът „При Жорж“, където Арон заведе Сорая, се намираше на една пресечка от парижката борса. По тази причина заведението беше пълно с мъже в костюми, които обсъждаха ценни книжа, облигации, опции, дериватни инструменти и фючърсите на зърното и свинското. И въпреки това атмосферата по-скоро напомняше за стария Париж, преди появата на ЕС, еврото и бавното разпадане на френската култура.

— Първо бяха германците, после холандците — изкоментира Арон. — А сега сме заобиколени от бежанци от Северна Африка, които няма никакъв шанс да бъдат интегрирани, нямат работа или бъдеще. Не е чудно, че искат да сринат Париж със земята.

Седяха един срещу друг на дългата маса и ядяха говежди пържоли с невероятните пържени картофки на заведението.

— Хомогенността на френския народ е поставена под заплаха.

Арон я изгледа.

— Такава е тя нашата — отвърна й той на жаргона на американските полицаи, което означаваше „Така правим ние нещата.“

Тя се засмя така силно, че трябваше да сложи ръка пред устата си, за да не се разхвърчи храна навсякъде.

Ъгълчетата на очите му се сбръчкаха симпатично, когато се усмихна. И въпреки това отново й се видя подмладен, като момченце, чиято радост още не е помрачена от задължения и тревоги.

— И така… — той свали ножа и вилицата. — „Диноиг“? — Разпери ръце. Вие имате някакво обяснение.

— Да. — Сорая облиза солта от пръстите си. — Това е анаграма.

— Някакъв код? — Арон я изгледа внимателно.

— Доста примитивен — кимна Сорая. — Но държахме да е сигурен. В случай, че информаторът ми попадне в беда.

— Доста сериозна беда. — Арон отпи от минералната си вода — от любезност към нея не беше поръчал вино.

Сорая порови в чантата си, извади химикал и бележник и написа „диноиг“ на листа. Изгледа го и каза:

— Тъй като анаграмата започва със съгласна, нека да приемем като начало, че думата започва с гласна. Две „и“-та и едно „о“. Думата има само шест букви, така че шансовете и двете „и“-та да са по средата й са нищожни. — Под „диноиг“ тя написа главно „И“. — Сега става по-лесно, защото най-логично е следващата буква да е „н“ — На втория ред се появи комбинацията „Ин“.

— Готово. — Тя погледна Арон и завъртя бележника към него. После му подаде химикала. — Довършете я вие.

Арон се намръщи за секунда, а после дописа думата и я обърна, така че тя да може да я прочете.

— „Индиго“ — на глас произнесе Сорая.

* * *

Гърбът ужасно го болеше. Беше работил нонстоп по файловете на Хендрикс, отваряйки папките една по една, тъй като бяха обозначени само с номера — 001, 002, 003 и т.н. Съдържаха докладни, списъци със задачи, дори напомняния за рождени дни и годишнини. Бяха напълно безинтересни. Той се изтегна, сложи ръце зад гърба си и изпъна рамене назад. После отиде до тоалетната. Обичаше да мисли, докато се облекчава. Всъщност някои от най-добрите идеи му идваха точно в такива моменти. Очевидно физическото усещане по някакъв начин влияеше благотворно на мозъка му.

Очите му зашариха по безбройните малки пукнатини на стената, образуващи странни фигури, подобни на облаци по небето. Само че тези не се движеха. По тази причина някои вече му бяха като стари приятели. Ревящият лъв, момчето с балоните, кенгуруто боксьор, старецът с провисналите уши. И Худини, с нещо като катинар през кръста.

— Мили боже! — извика Питър. После си дръпна ципа, набързо си изми ръцете и почти на бегом се върна при компютъра.

Вместо да продължи със следващата папка, мина с мишката по-надолу и затърси папка, заключена с електронен код.

И, разбира се, откри такава на дъното на един списък. Когато се появи прозорче за парола, написа „сървъри“. Нищо не се случи, но това не го изненада. Щеше да е много глупаво от страна на Хендрикс да използва същата парола.

Питър задъвка един молив, облегна се назад и заобмисля следващия си ход. Каква парола би използвал Хендрикс? Пробва с рождената му дата, датата на назначаването му на министерския пост, адреса му. Нищо.

Толкова дълго време не беше пипал мишката, че се включи скрийнсейвърът. Красива жена със зелени очи, високи скули и открито, усмихнато лице го гледаше от екрана. След петнадесет секунди образът изчезна, заменен от друга снимка на същата жена. Този път бяха заедно с Хендрикс. Държаха си ръцете на мост във Венеция. Жената беше Аманда, третата съпруга на шефа му. Беше починала преди пет години от ужасна, мъчителна болест. Снимката отново се смени. Аманда, облечена във вечерна рокля, стоеше на терасата на голяма красива къща.

— Идиот! — изруга се наум Питър и се плесна по челото. Написа „Аманда“.

Отвори се, Сезам. Стана!

Файлът съдържаше два дълги абзаца и кратко приложение — бележките, които Хендрикс си беше водил след наскоро провела се среща в Овалния кабинет, на която бяха присъствали президентът, генерал Маршал, Майк Холмс, съветникът по националната сигурност, и някой си Рой Фицуилямс. Питър незабавно се сети за разговора между министъра и Данзигер, който беше подслушал в библиотеката. „Няма как да се срещнем в кабинета ви по същата причина, по която не бяхте поканен на срещата в Овалния кабинет“, беше казал шефът му.

От бележките ставаше ясно, че на срещата е било разисквано изключителното стратегическо значение на редките земни елементи. Президентът беше решил да сформира междуведомствена група с кодово название „Самаряните“ за опазването на добива на въпросните метали в Индиго Ридж. Беше назначил Хендрикс да оглавява операцията и я бе определил като високоприоритетна задача.

Питър стигна до края на втория абзац и отново се почуди защо шефът му не беше съобщил на него или на Сорая за сформирането на „Самаряните“. И тогава погледът му попадна на краткото приложение. През тялото му мина ток, когато осъзна, че е адресирано до него.

„Питър, знам, че в момента четеш този текст. По-любопитен си от шимпанзето Коко. Нещо у този Фицуилямс не ми харесва. Не мога да определя какво е, затова искам ти да го разследваш. Изключително предпазливо и без да се вдига шум. Президентът ни предупреди, че яко ще ни нарита, ако не съдействаме на «Самаряните». Задачата, която ти възлагам, определено може да ни навлече неприятности, така че те моля да бъдеш много внимателен. Знам, че го можеш. Ако искаш да знаеш, само на теб имам доверие да я изпълниш. НЕ ИЗПОЛЗВАЙ нормалните канали, ако искаш да ми докладваш как вървят нещата. Пиши ми само ТУК. Не мога да ти опиша колко важни могат да се окажат изводите ти. Късмет.“

* * *

— Естеван Вегас.

Борн провери картата и изчисли, че се намират на по-малко от десет километра от дома на Вегас. Трябваше да реши дали да го търси вкъщи или на нефтеното находище. Дългият прашен следобед избледняваше като стара фотография в залязващите лъчи на слънцето. Денят си отиваше, а и предпочиташе да разговаря с Вегас в присъствието на индианката, с която той живееше.

— Кой? — Изтощен от болката, страха и преживения шок, гласът на Суарес звучеше съвсем отпаднало.

— Член е на „Северий Домна“.

— И какво от това? — Суарес вече не можеше дори да свие яките си рамене, без да се смръщи от болка. — Казах ти — организацията е разделена на отделни, обособени нива. — Той примлясна с устни. — Бих изпил една бира. Предполагам и ти също.

Борн не му обърна внимание. Караше бързо, но все още не бяха превалили билото на Кордилерите. Беше си свалил прозореца — течението освежаваше въздуха, а Суарес се потеше като пор.

— Ако още веднъж ми повториш, че не знаеш кой е Естеван Вегас — предупреди го той, — ей сега ще спра колата и ще те хвърля от високото.

— Добре, добре. — Суарес отново започна да се поти. — Хубаво, де, познавам го. Всеки в района го познава, понеже е образ. И какво от това?

— Разкажи ми за жената, с която живее.

— Нищо не знам за нея.

Борн отби, спря, извъртя се и го фрасна по лявото ухо. Главата на Суарес се отметна и той изохка. През прозореца нахлуваше силният мирис на зеленина и влажна почва.

— Вече си изпях и майчиното мляко. Какво още искаш, по дяволите, човече?

— Сам си усложняваш живота.

Борн отново го удари и му изкара дъха. Той се наведе напред с глава между коленете, но Борн го изправи, дърпайки го за яката на потъналата в пот риза.

— Да продължаваме ли?

— Казва се Розалита. Вегас я нарича Рози. — Той изтри кръвта и слюнката от устата си с опакото на здравата ръка. — Живее с него от колко…? Пет години, май.

— Защо?

— Откъде, по дяволите… — Гласът му секна. — Доколкото знам, я е спасил от женска маргай^[1]. За лош късмет Рози налетяла на леговището й малко след като била родила и не успяла да й избяга. Доста била изпохапана, когато Вегас чул виковете й и застрелял звяра. Оттогава, доколкото знам, тя се грижи за него.

— Някога виждал ли си я?

— Кой, Рози ли? Не. Защо?

— Чудя се защо нямат деца.

Суарес замълча за известно време. Пред тях на хоризонта се трупаха лилаво-жълти буреносни облаци, почти с цвета на синините по лицето му. Във въздуха се усещаше електричество. Изведнъж гръмотевица раздра тишината и веднага се появи и блясъкът на светкавицата, която я последва.

— Голяма буря се задава — каза Суарес, облегна се назад и затвори очи.

Миг по-късно първите тежки капки дъжд се стекоха по предното стъкло. Почти незабавно останалите затрополиха по тавана на джипа.

— Въпросът със сигурност има отговор. Дай ми го.

Суарес отвори очи и извърна глава към Борн.

— Чувал съм, че зад къщата има гробче. Съвсем малко гробче.

Борн се хвана здраво за кормилото.

— Колко е живяло бебето?

— Казват девет дни.

— Момче или момиче?

— Момче било.

Борн се замисли колко кратък е животът, особено понякога. Девет дни не беше никакъв живот, но за Естеван Вегас и Рози той е означавал много. Почти всичко на света.

Той подкара и се върна на мократа от дъжда магистрала. Бяха съвсем близо до дома на Естеван. Настъпи газта, доколкото смееше при тази ниска видимост.

* * *

Когато Аманда беше жива, Хендрикс обичаше да се прибира у дома след тежък, изморителен ден. Сега отиваше да тича в парка „Рок Крийк“. Всеки ден изминаваше пет километра по един и същи маршрут. Обичаше да тича в късния следобед, когато слънчевата светлина, изтощена от напрегнатия ден, огряваше като река от разтопено злато лъкатушещата пътека, която си беше избрал. Това по някакъв начин му връщаше силите, а и обичаше повторяемостта. Тичането покрай едни и същи дървета, едни и същи извивки му вдъхваше някакво странно спокойствие. Разбира се, никога нищо не беше абсолютно същото — природата се бе погрижила за това. Особено обичаше да тича в снега и да усеща бялата пара, която излизаше от устата му, и скрежа по ноздрите и ресниците си.

Клио винаги му правеше компания. Грациозното й тяло, покрито със златиста козина, подскачаше край него. Тя го гледаше с воднистите си кафяви очи, влажен нос и изплезен розов език и едновременно следеше с какво може да му угоди, но и — както му се струваше — също изпитваше удоволствието от това, че раздвижва мускулите си. Понякога се чудеше какво ли е да си на нейно място, да подскачаш радостно на четири лапи и да изпитваш чиста радост, без да мислиш за неизбежната смърт.

Разбира се, Клио и Хендрикс никога не бяха сами — бодигардовете му се грижеха пътят пред и зад него да е чист. Присъствието им не му беше приятно — нарушаваше му усещането за спокойствие и красота и не му даваше възможност да остане насаме с мислите си.

В известен смисъл и охраната му имаше вина, въпреки че го правеха съвсем непреднамерено. Всеки, имал нещастието да избере същата отсечка, биваше спиран и разпитван до най-малката подробност. После започваха да ги следват по петите, сякаш са затворници, докато той не приключеше с бягането.

Днес нямаше много жертви, докато с Клио тичаха един до друг. При вида на някаква фигура обаче той се спря на място и се върна назад при охраната си.

Когато ги наближи, един от тях излезе пред другите и го помоли да стои настрана по съображения за сигурност.

— Не, чакайте, аз я познавам — каза Хендрикс, оглеждайки се зад него.

Той заобиколи бодигарда и се приближи към млада жена, облечена в анцуг и маратонки „Найки“.

— Маги, какво правите тук? — попита я Хендрикс.

— Здравейте — отвърна жената, която му се беше представила с името Маргарет Пенрод. — Същото като вас, предполагам. Тичам.

— Мозъкът ми казва да тичам, но колената ми настояват да е по-бавно — усмихна се той.

— Трябва ли да остана тук под охрана?

— Разбира се, че не. — Той махна с ръка. — Можете да тичате с мен. Стига да издържите на сравнително бавното ми темпо.

Маги огледа недоволните лица на мъжете от охраната.

— Само ако вашите кучета пазачи ми разрешат.

— Моите кучета изпълняват заповеди. — Той погледна към тях.

— Вече я претърсихме, сър — каза му единият.

По лицето му ясно се четеше неодобрение. Тичането с някой, който не е бил проверен поне няколко седмици по-рано, беше нарушение на правилата. „Да вървят по дяволите правилата им, помисли си Хендрикс. Това време си е мое.“

Междувременно Клио се беше приближила и душеше маратонките на Маги.

— Има ли нещо интересно? — обърна се към нея Маги. Клио вдигна глава, Маги клекна и я почеса зад ушите. Кучето задиша учестено, изпаднало в екстаз.

— Харесва ме.

— Клио се влюбва във всеки, който я чеше зад ушите — засмя се Хендрикс.

Маги го погледна. Ниското слънце осветяваше лицето й и се отразяваше в очите й.

— А вие?

Хендрикс усети, че се изчервява.

— Аз…

Маги се изправи.

— Само се пошегувах. Нищо повече.

— Хайде. — Хендрикс се надигна на пръсти. — Да тръгваме.

Потеглиха, като Маги внимаваше да поддържа неговото темпо. Клио тичаше до него или между двамата и понякога се блъскаше в краката му от чиста радост. Охраната ги следваше на разстояние. Струваше му се, че долавя напрежението им и ги вижда как са заболи очи в гърба на Маги, готови да реагират при най-малкото движение. Предполагаше, че се тревожат да не би Маги изведнъж да го нападне и да му счупи врата като сух клон.

От време на време Клио я поглеждаше, сякаш се чудеше какво става. И Хендрикс си задаваше същия въпрос. Докато тичаха по пътечката с добре познатите му дървета, чиито клони се развяваха на вятъра, сякаш му махат или отдават почест, той осъзна, че всичко изглежда различно — очертанията по-ясни, цветовете по-ярки. Забеляза детайли, които не беше виждал дотогава.

Беше на джогинг с Маги. И това се случваше, защото го искаше. Дори се учуди защо досега не му се е приисквало нещо такова през последните пет години след смъртта на Аманда. Оттогава не му се беше искало да е в компанията на друга жена. Колко зле се беше отнесъл с Джолийн и другите жени, които се появяваха и изчезваха от живота му. Когато кажеха нещо, което му напомняше за Аманда, изпадаше в отчаяние. Още по-лошо ставаше обаче, ако кажеха или направеха нещо, което се различаваше от това, което тя би направила или казала. Тогава изпадаше в ярост.

Най-после беше в състояние да осъзнае цикъла от отчаяние-ярост, в чиято власт се намираше, и това по някакъв начин накара тези усещания да загубят силата си. Почувства се, сякаш животът изведнъж се беше появил отново пред очите му, и се запита: „Какво съм правил досега със себе си?“ Засрами се от поведението си. Аманда не би искала да се държи така.

И сега, докато тичаше редом с Маги и до него стигаше топлината от тялото й и особената миризма на парфюма й, смесица от канела и горчиви препечени бадеми, той направи нещо, на което не се чувстваше способен досега. Огледа се назад във времето, през последните пет години. Беше се лутал в пустиня. Може би сам си я беше създал, но това не я правеше по-малко реална. А сега най-после се чувстваше готов да напусне тази пустош и да се върне към света, в който с Аманда се бяха смели, обичали, разговаряли или просто се бяха наслаждавали един на друг с онази чиста радост, която се събуждаше у Клио по време на разходките им.

Хендрикс осъзна, че се чувства някак по-лек и му харесва да тича. Приятно му беше, че не е сам. Маги му каза нещо, а той й отговори. Секунда по-късно не си спомняше какво са си казали, но по-важното беше, че нямаше значение. Не се беше отдръпнал от нея, не му беше станало неловко, не му се бе приискало да избяга. Всъщност му се искаше маршрутът да е девет километра, а не пет. Когато стигнаха до края, той се обърна и я попита „Искате ли да вечеряме заедно?“, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

Изглежда и тя се почувства така, защото този път каза:

— Ще ми бъде много приятно.

* * *

Естеван наблюдаваше бурята, която се приближаваше над Кордилерите, докато Рози приготвяше вечерята. Работеше бавно и методично както винаги. Силните й уверени ръце режеха месото, овалваха го в подправки и го слагаха да се пържи в намазан с олио тиган.

Когато пристигна дъждът, заблъска прозорците и заплющя по разхлопаните керемиди, които той си беше обещал да намести, но така и не успя. Тя вдигна глава и се засмя — познатият звук й внушаваше спокойствието, че всичко е както трябва да бъде. Краят на деня отстъпи място на мрака и за момент той видя отражението й в огледалото и дълбоките следи, оставени от ноктите на маргая от двете страни на шията й. Навън белият кръст, изработен от Естеван от широколистно дърво, се издигаше като оголен скелет под тамариловото дърво на мястото, което й беше станало любимо, след като я доведе в дома си, пищяща от болка и цялата в рани.

Тя се извърна от прозореца и докосвайки гърдите си, също покрити с белези, наведе глава и тихо се разплака. Той веднага отиде при нея.

— Няма нищо, Рози — прошепна й той. — Всичко е наред.

— Той е там отвън, в дъжда.

— Не — каза й Естеван. — Детето ни е на небето, обгърнато от Божията светлина.

Не можеха да имат други деца, така им бяха казали докторите. Естеван знаеше, че тя очаква да я обвини за смъртта на детето и да я изхвърли от къщата си. Вместо това обаче той се отнасяше с още по-голяма доброта към нея. Когато чуеше, че плаче нощем, я прегръщаше здраво, люлееше я и й казваше да забрави какво казват докторите, защото те ще продължат да опитват да си имат и други деца и със сигурност с Божията милост и помощта на сина му Исус чудото ще се случи. Бяха минали три години, но утробата й беше все така празна.

Тя прехвърляше месото при нарязаните картофи и люти чушки, когато чуха алармата. Естеван усети как тялото й се стегна.

— Не се тревожи — каза й на излизане от кухнята. Засуети се, приготвяйки се, из хола.

— Son ellos? — попита тя. — Han venido por fin?^[2]

Вегас се върна в кухнята с пушка в ръка.

— Ама че гадно време. — Той прокара пръсти през гъстата си брада. — Кой друг може да е? Ако са те, ще трябва да тръгвам.

Вегас я прегърна със силната си ръка и като я придърпа към себе си, я целуна по бузата, слепоочието и клепачите. Тя усети познатото гъделичкане на мустаците му.

— No te preocupes, hija mia^[3] — всичко е готово. Не могат с пръст да ни пипнат. В безопасност сме, разбра ли?

Той я остави и отиде да довърши сложните си приготовления. Тя сложи капака на тенджерата, избърса ръце в престилката си и отиде в кабинета, където Естеван беше клекнал до оборудването, с инсталирането и изпробването на което се занимава месеци наред, докато не постигна това, което желаеше.

— Los ves, mi amor?^[4]

— С джип са. — Естеван Вегас посочи черно-зеления образ на инфрачервената камера вляво от себе си, към която беше свързан лаптоп. Беше му инсталирал софтуер за разпознаване на образи. В момента на екрана се виждаше джип с вдигнат гюрук. — Те са — каза той. — Няма съмнение.

— Колко остава?

Вегас провери показанията на инфрачервената камера.

— Около триста метра. Съвсем близо са.

Рози сложи ръка на широките му плещи.

— Se acerca el final.^[5]

— Para ellos, si, el final.^[6]

Пръстите на Вегас заиграха по клавиатурата на лаптопа и образът на екрана изчезна, заменен от картината, предавана от видеокамерите, които беше инсталирал около къщата си.

Отначало се виждаше само сивата пелена на дъжда, а после изведнъж се появи сянката на джипа, подскачащ по пътя към къщата на Вегас. Рози усети как мускулите на Естеван се напрегнаха и се приведе още повече над него. Вдъхна незаличимата миризма на суров петрол, която винаги се излъчваше от него.

— Cerrar ahora^[7] — каза тихо той, почти сам на себе си. — Muy cerce.^[8]

— Ще се получи ли? — със затаен дъх попита тя.

— Да. Ще се получи.

И само след секунда усилията му дадоха плод. Видяха експлозията, преди да я чуят. Експлозивите, заровени под пътя, се взривиха от вибрациите на двигателя на джипа.

Колата изхвърча във въздуха и изчезна от обхвата на видеокамерите. Когато отново се появи, падайки на земята, беше почти неузнаваема — разпадаща се купчина огънати ламарини, обвита в пламъци и дим.

Почти.

Естеван въздъхна с облекчение.

— Ya esta hecho.^[9]

Пороят заливаше димящите останки на джипа.

— Hay es elfin de ellos.^[10] — Но все пак да се уверим. — Вегас не беше човек, който оставя нещо на случайността. Цял живот беше прилагал тази философия и тя му вършеше добра работа. Благодарение на нея беше забогатял.

Стана, взе пушката и отиде до входната врата.

— Заключи зад мен — нареди й той, без да се обръща, и Рози тръгна да изпълни заповедта му.

Той излезе под плющящия дъжд и отиде да търси телата.