Робърт Лъдлъм, Ерик Лустбадер
Господството на Борн (15)

14

Слязоха от планината без проблеми. Борн с право се беше доверил на познанията на Вегас за местността. По неговите пътища избягнаха всички блокади — и тези на военните, и на патрулите от ФАРК, търсещи командира си.

Борн огледа с разузнавателна цел летището и околността му, но не откри враждебни сили.

— Не можеш да влезеш вътре в този вид — каза му Рози, след като слезе от джипа на Вегас.

Борн се огледа в огледалото за обратно виждане. Целият беше в петна от кръв, а дрехите му бяха на парцали.

Рози бръкна в чантата си и извади шепа банкноти.

— Стой тук — нареди му тя.

Борн се накани да възрази, но погледът й го спря. Проследи я, докато влезе в чакалнята и започна да брои минутите. На петнадесетата се накани да тръгне да я търси.

Вегас пушеше, подпрян на джипа.

— Не се тревожи, приятелю. Тя знае как да се грижи за себе си.

Очевидно Вегас имаше право. Рози излезе от летището с бяла хартиена торба в ръце. Беше му купила риза, джинси, бельо и чорапи. Докато събличаше окървавената си и разкъсана риза, тя влезе в джипа при него.

— Браво — каза Рози, когато видя марлята и препарата за дезинфекция, които беше взел от банята им.

Тя сръчно обработи всичките драскотини, порязвания и натъртвания, които беше получил при падането от дървото, а Вегас продължаваше да му се усмихва насърчително и да пуши.

— Ella es una maravilla, verdad^[1] — Tü debe verla en la cama!^[2]

— Estevan, basta!^[3] — засмя се тя. Личеше обаче, че й е приятно.

Тя излезе от джипа, за да може Борн да се преоблече в дрехите, които му беше купила.

Два часа след срещата им на пътя Борн отиде, накуцвайки, до гишето за приемане на багаж на летището в Пералес. И накуцването, и лондонският акцент бяха фалшиви. За негова изненада там го чакаха не два, а три отворени билета на името на господин Зед. С приятна изненада установи, че Есай е платил всичко в брой, без да оставя ненужно номера на кредитната си карта при покупката им. Когато дойде време да минат в залата за чакащи излитане, поиска количка за инвалиди. Записа се с единия от двата останали му паспорта като Лойд Чайлдрес, англичанин по националност. Третият беше изхвърлил в Тайланд, защото от „Северий Домна“ бяха разкрили фалшивата му самоличност.

След това в едно закътано ъгълче на малката зала за заминаващи им разказа какво е открил.

— Есай ни е оставил три самолетни билета за Севиля с прекачване в Богота и Мадрид — тихо подхвана той. — Има и ваучер за кола под наем, когато пристигнем в Севиля. Есай казва, че финалните инструкции ще бъдат при договора на колата. — Той ги изгледа поотделно. — Имате ли паспорти?

— Отдавна сме ги приготвили — вдигна чантата си Рози.

— Добре — облекчено въздъхна Борн. Не искаше да се обажда на Дерон, връзката си във Вашингтон, за подправени паспорти заради забавянето, което щеше да се наложи. Не трябваше да забравя, че освен „Северий Домна“ по петите ги гонеха федералните и ФАРК. Пожарът в тунела, а сега и в къщата бяха следи, пред които дори заспалата колумбийска военна полиция нямаше как да си затвори очите. От друга страна, нямаше как да знаят дали някой е останал жив — Вегас, Рози или самият той.

Провери часа. Имаха два часа до излитането на самолета, а после в Богота — още деветдесет минути до презокеанския полет, потеглящ в 20,10 ч. вечерта. Беше сигурен, че ще хванат този полет, но полетът в Богота беше друга работа. Трябваше му план.

Той се извини и ги остави. Пералес беше малко местно летище. Знаеше, че по-лесно ще намери това, което му трябва, в Богота, но ако летището там се наблюдаваше, щеше да е късно. Въпросът щеше да се реши или тук, или никъде.

В залата за излитащи имаше четири търговски обекта — аптека, магазин за дрехи, павилион за вестници, където се продаваха и други полезни за пътниците вещи, и сувенирен магазин, в който знамето на Колумбия — хоризонтални ивици в жълто, синьо и червено — се кипреше върху всяка възможна вещ, от тениски до кърпи за глава и флагчета. Не бяха идеални, но щяха да свършат работа.

През следващите петнадесет минути обиколи, накуцвайки, магазините и се снабди с необходимото. Навсякъде плащаше в брой.

Върна се при двойката и изсипа покупките си. После всички отидоха в тоалетните.

— Наистина ли се налага? — попита Вегас, докато разполагаше нещата си за бръснене на полицата от неръждаема стомана над мивките.

— Действай — нареди му Борн.

Колумбиецът сви рамене, намокри лицето си с гореща вода, намаза се с крем за бръснене и започна да бръсне брадата и мустаците си.

— Не съм виждал тази част от лицето си може би от тридесет години — каза той, докато миеше пяната от самобръсначката за еднократна употреба. — Няма да мога да се позная.

— Значи и други няма да могат да те познаят — отвърна му Борн.

Той взе машинката и започна да се подстригва в стил „канадска ливада“ като морски пехотинец. След това отвори разни бурканчета с помади и потъмни кожата в долната част на току-що обръснатото лице на Вегас. После начерви собствените си устни. Бузите му бяха хлътнали и посивели. Докато свърши, Вегас се появи от кабинката, облечен в новите дрехи, които му беше избрал — шорти, джапанки, сламена шапка с лента в жълто, синьо и червено и тениска с надпис през гърдите „Член на колумбийския картел“.

— Абе, приятел, на какво ме направи? Приличам на идиот.

Борн се въздържа да не се изкикоти.

— Тениската ще им се набива на очи и само нея ще запомнят.

Той взе ножиците, разцепи левия крачол на новите си джинси и подхвърли бинта на Вегас.

— Превържи ме от средата на прасеца до под коляното.

Вегас изпълни нареждането му. Борн си сложи диоптрените очила, които си беше купил, и каза:

— Да отидем да видим как изглежда Рози.

— Нямам търпение — с преувеличена гримаса отвърна Вегас.

В последния момент обаче дръпна Борн от вратата и му прошепна:

— Слушай, приятелю… Ако нещо се случи с мен…

— Нищо няма да ти се случи. Всички ще отидем заедно при дон Херера.

Вегас го стисна по-здраво за лакътя.

— Ще се погрижиш за Рози.

— Естеван…

— Каквото и да стане с мен, ще защитаваш нея. Обещай ми, амиго.

Напрежението в гласа на Вегас му подейства.

— Давам ти дума — кимна му Борн.

— Bueno. Estoy satisfecho.^[4] — Вегас пусна ръката му.

Като куцаше старателно, Борн отвори вратата и двамата излязоха навън.

Рози ги чакаше отвън. Дрехите, купени от Борн, й стояха много добре, може би дори твърде, защото на Вегас очите щяха да му изскочат, когато я видя, застанала с ръце на добре оформената си фигура. Прилепналата по тялото ниско изрязана блуза откриваше горната част на гърдите й, а късата пола беше над средата на здравите й бедра. Ефектът беше доста наелектризиращ.

— Madré de Dios!^[5] — възкликна Вегас. — От тази гледка и мъртвец ще получи ерекция.

Рози го погледна леко надменно като Мерлин Монро и избухна в смях.

— Вече съм готова, захарче. Чувствам се силна като Ксена, принцесата воин.

— Само така. — Борн се огледа. — Остава ни да намерим инвалидна количка.

* * *

Докато слизаше към заседателната зала на долния етаж под кабинета му, на Хендрикс изведнъж му се прииска да се обади на сина си Джаки. Само че нямаше как — чакаше го среща с Рой Фицуилямс, директорът на проекта „Индиго Ридж“, който имаше някакви проблеми със „Самаряните“.

Снощи, след като остави Маги в дома й, цял час издирва местонахождението на Джаки. Добре, че беше министър на отбраната, иначе можеше да не му провърви в Пентагона. Джаки, оказа се, беше изпратен в Афганистан. И не само това — оглавяваше тайните операции на патрулите, които претърсваха надупчените с пещери планини между Афганистан и Западен Пакистан, където се укриваха талибанските вождове и елитните кадри на „Ал Кайда“ начело с Бин Ладен. Хендрикс се въртя цяла нощ, мислейки си ту за Маги, ту за Джаки.

Влезе в заседателната зала, обграден от помощниците си, и седна начело на масата. Един от тях постави на масата папките, свързани със „Самаряните“, и ги отвори пред него. Хендрикс се загледа в разпечатаните материали, опитвайки се да предвиди посоката на възраженията на Фицуилямс, но мислите му бяха другаде.

Джаки. Джаки в планините на Афганистан. Маги беше виновна, тя бе отворила сърцето му. Беше държал желанията си под ключ, но сега искаше да си върне сина. Вечерята с Маги, нещо толкова просто, беше първото нормално нещо, което бе правил от години, след като напусна обикновения живот и се отдаде изцяло на работата си. Беше пренебрегнал — или може би беше се съпротивявал — импулса да продължи напред.

Фицуилямс закъсняваше. Хендрикс насочи гнева, който изпитваше към себе си, към шефа на „Индиго Ридж“ и когато Фицуилямс влезе запъхтян и излъчващ енергия и добронамереност, Хендрикс му се сопна:

— Седни, Рой. Закъсняваш.

— Извинявай. — Фицуилямс се отпусна на стола си като спаднал балон. — Нищо не можеше да се направи.

— Разбира се, че е можело. Винаги може. Писнало ми е да слушам извинения, вместо всеки да поеме отговорността за постъпките си. — Той разлисти папката за „Самаряните“. — Вината си е само твоя, Рой.

— Да, сър. — Страните на Фицуилямс горяха, а гласът сякаш засядаше в гърлото му. — Така е. Няма да се повтори, уверявам ви.

— А сега — покашля се Хендрикс, — какъв е проблемът?

* * *

Сградата на улица „Верне“ № 5, в която се помещаваше „Монишън Клъб“, беше внушителна постройка от бледожълт камък със средновековен вид. От едната й страна имаше добре гледана градина с ограда от подстригани чемширени храсти и настлани с чакъл пътеки, които изписваха кръгове и осмици. В центъра й беше оформена лилия от чемшири — древният хералдически символ на френската кралска династия. Липсата на цветя й придаваше някаква особена строга хубост.

Сорая остави Арон да ги води. Застана зад него и леко встрани, докато той звънеше на вратата. Амун стоеше точно зад нея. Усещаше топлината, която се излъчваше от тялото му. Странно как помежду им се беше оформил триъгълник само защото в съзнанието на Амун се бе появил такъв.

Вратата се отвори и ги пуснаха вътре. Тя се запита дали чувствата й към него са истински или измислени. Как е възможно нещо, което й изглеждаше толкова реално миналата седмица, да се стопи като мираж? Ужасяваше се от мисълта колко е лесно да се заблудиш в собствените си чувства.

Вървяха след млада жена с безлична външност, средна на ръст, с нормална фигура, коса, опъната в стегнат кок, и служебно изражение, което я лишаваше от индивидуалност. Меката индиректна светлина осветяваше коридорите, облицовани със скъпа дървена ламперия, и малките осветени рамки с ръкописи, окачени през равни интервали. Стъпките им потъваха в луксозния дебел тъмносив мокет.

Най-после жената спря пред лакирана дървена врата и почука леко. Отвътре й извикаха да влезе, тя отвори вратата, застана до нея и ги покани с жест да минат.

Първата стая в апартамента беше нещо средно между кабинет и офис. Основните мебели в нея бяха дълга дървена маса и рафтове от земята до тавана, които се огъваха под тежките книги, някои от тях доста стари на вид. Тук–там бяха пръснати тапицирани с кожа столове. От едната й страна имаше голям глобус с карта на света от 17 век, а зад него се виждаше другата стая, нещо като гостна, с по-леко и съвременно обзавеждане в светли тонове.

Домакинът им, стъпил на ниска подвижна стълбичка, се извърна и надникна към тях през старомодните си очила.

— А, инспектор Липкин-Рене. Довели сте подкрепления. — Той се засмя, слезе и се приближи към тях. — Донатиен Маршан, директор, на вашите услуги.

Амун излезе напред, преди Арон да успее да го представи.

— Амун Чалтум, директор на „Мухабарат“, Кайро.

В строго официалното кимване с глава имаше някаква заплашителна нотка, която накара Маршан леко да се поколебае. В тъмните му очи бегло се прокрадна някаква мисъл, преди на лицето му отново да се изпише деловата усмивка.

— Тук сте, доколкото разбирам, във връзка с кончината на бедния господин Лоран.

— Така ли я определяте? — заинтригувано попита Арон.

— А как другояче? — Маршан внимателно разтърка пръсти. — С какво мога да ви бъда полезен?

Беше дребен мъж, на около петдесет и пет години по преценка на Сорая, в доста добра форма. Косата му беше дълга, посивяла по слепоочията, но все още черна на темето, с онзи особен лъскав гарвановочерен цвят, който отразява светлината като разлян нефт.

Арон отвори бележките си.

— Лоран е прегазен на „Плас дьо л’Ирис“, в „Дефанс“, в 11,37 ч. сутринта. — Той внезапно погледна директора в упор. — Какво е правил там?

— Признавам си, нямам идея — разпери ръце Маршан.

— Не сте го изпращали в „Дефанс“.

— По това време бях в Марсилия, инспекторе.

— Господин Лоран имаше мобилен телефон — иронично се усмихна Арон. — Предполагам и вие също.

— Разбира се, но не съм му се обаждал. Всъщност не се бях чувал или виждал с него дни преди заминаването ми на юг.

Сорая забеляза, че Амун е загубил интерес към разговора и разглежда рафтовете с книги в кабинета.

— Значи твърдите, че не ви е известно каква работа е имал господин Лоран преди два дни в сградата на банка „Ил дьо Франс“.

„Правилно изчака — одобри Сорая — и спомена за банката едва сега.“

Маршан примигна, сякаш за миг насреща му светна силен лъч.

— Моля?

— До момента на убийството му господин Лоран…

— Убийство ли? — Маршан примигна отново.

Хвана се, помисли си Сорая.

— До момента на убийството му господин Лоран е бил ваш асистент, нали така?

— Да.

— Добре тогава, господин Маршан. Банка „Ил дьо Франс“. — Арон ускори темпото на въпросите и в гласа му се появи някаква твърда нотка. — Какво е правил там?

— Вече ви казах, инспекторе — раздразнено му отвърна Маршан. Почваше да се нервира и това всъщност беше целта.

— Да, да, твърдите, че не знаете.

— Наистина не знам.

Арон порови в бележките си, обърна следващата страница и Сорая усети как у нея се надига леко злорадство. Арон се приготви за следващата си реплика. „Ето, сега ще бъде“, помисли си тя.

— Много интересен отговор, господин директор. По мои данни голяма част от средствата за този клон на „Монишън Клъб“ идват от сметки в банка „Бриве“.

— И какво от това? — Маршан сви рамене. — Редица от високопоставените ни членове, които ни правят годишни дарения, имат сметки в „Бриве“.

— Алтруизмът им е похвален — лековато каза Арон. — Но с малко повече ровене се натъкнах на факта, че банка „Бриве“ е подразделение на банка „Недерланд Фрийхолд“ със седалище на Антилските острови, която от своя страна е притежание на… Списъкът е доста дълъг и не искам да ви отегчавам. В крайна сметка обаче всичко стига до „Нимфенбург Ландесбанк“ в Мюнхен.

Арон си пое дъх, сякаш за да подчертае какво усилие му е струвало да се добере до тази информация.

— „Нимфенбург Ландесбанк“ има ли си собственик? Да. И това ме позабави за момент. Но после реших да си задам въпроса на обратно. И знаете ли какво? Рано днес сутринта открих, че през последните пет години „Нимфенбург Ландесбанк“ в Мюнхен тайно изкупува дялове от… — той сви рамене. — Трябва ли да продължавам, господин директор?

Маршан не помръдваше. Ръцете му бяха застинали във въздуха. Сорая му отдаде нужното уважение — не се издаде и с най-малкото трепване.

— А сега „Нимфенбург Ландесбанк“ притежава контролния пакет на банка „Ил дьо Франс“. Сливането е много трудно да се забележи, тъй като и двете институции са частни и не са задължени да обявяват промените в политиката си, контрола върху дейността или своите служители на ключови постове. — Той пристъпи към Маршан с вдигнат пръст. — Но ми хрумна, че може и да има друга причина защо е толкова трудно да откриеш връзката.

Настъпи многозначително мълчание, което принуди Маршан да попита през зъби:

— И каква е тя, инспекторе?

— A bientot^[6], господин Маршан.

И с тези думи Арон се обърна и излезе. Сорая го последва, грабвайки пътьом сакото на Амун и откъсвайки самия него от книгите в библиотеката.

Навън слънцето грееше, птичките пееха и скачаха от клон на клон.

— Искате ли да обядваме? — попита Арон. — Аз черпя.

— Не съм гладен. Предпочитам да отида в хотела — отвърна Амун.

— Е, аз пък съм гладна за двама — каза Сорая, като се стараеше да не среща мрачния му поглед.

— Чудесно — плесна с ръце Арон. — Знам едно място. Следвайте ме.

Сорая усети, че Амун никак не гори от желание да го последва, но докато не намереше стоянка с таксита, нямаше друг избор.

— Защо не ми каза какво си открил? — попита Сорая и тръгна редом с Арон.

— Нямаше време.

Това едва ли беше цялата истина, но тя си замълча. По-скоро не е искал да й каже, смятайки, че тя може да уведоми Амун.

Върнаха се при ситроена и седнаха — Сорая на предната седалка при Арон, а Амун отзад с багажа си. Преди французинът да потегли обаче, Амун се наведе и го докосна по рамото.

— Само момент.

Сорая веднага усети тревога с изострените си от конфликта между двамата сетива. Ако Амун се канеше да започне караница, трябваше да го възпре.

— Нека да тръгваме, Амун — предложи тя с колкото може по-спокоен глас. Случвало й се беше да го види, когато е ядосан, и нямаше желание да си навлича гнева му.

— Казах да почака — отвърна Амун с ледения тон, с който беше смразявал много от подчинените си.

Арон дръпна ръка от лоста за скоростите и се извърна. За негова чест не личеше да има нещо против да изчака.

— Справихте се много добре там, вътре. — Амун го погледна право в очите. — Поздравления за добрата техника.

— Благодаря — кимна Арон. Беше ясно, че не знае накъде отива разговорът. Същото се отнасяше за Сорая.

— Първо го ударихте по слабото място, а после го оставихте на съмненията и страховете му. Жалко, че нямаше как да поставите подслушвателно устройство в кабинета му. Иначе щяхме да разберем на кого се обажда в момента.

Арон изглеждаше леко неприятно изненадан от тази проява на ниска интелигентност.

— Тук не е Египет. Нямам право да подслушвам офисите или домовете на хората без съответното разрешение.

— Вие нямате. — Амун отвори ципа на чантата си и извади черна кутия с размерите на „Айпод“ от първо поколение и решетка на капака. — Но аз имам.

Той натисна някакво скрито лостче и от устройството се разнесе гласът на Донатиен Маршан, хванат по средата на изречението. Говореше по телефона, затова чуваха само неговите реплики.

— … един Господ знае… Не, не, от Ке д’Орсе не ме питат за първи път… Определено, но мога да ви кажа, че този път е различно… Не, не знам защо.

Последва дълго мълчание.

— Заради египтянина. За да дойде шефът на „Мухабарат“… Глупости. И на теб щеше да ти се изправи косата. Тоя тип е ужасен… Не знам какво искаш… Пробвай ти тогава. Нали не ти се е налагало да се изправиш очи в очи с тях… Наистина ли? Даже не съм ти споменал името й — Сорая Мур… Добре, ти може да я познаваш, но аз — не. Тя най-много ме притеснява… Защото си мълчи, но нищо не пропуска. Очите й са като рентген. За зла участ аз съм си имал вземане-даване с такива хора. И винаги накрая се забърква голяма каша. А в историята с Лоран най-малко това ни трябва… А, така ли? И кой е той?

Последва изненадано мълчание, а после Донатиен Маршан продължи:

— Не го предлагаш сериозно. Не и него. Би трябвало да има друга алтернатива… Разбирам… — Той въздъхна примирено. — Кога?… И трябва да съм аз, така ли?… Добре тогава. — Успя да придаде на гласа си някаква твърдост. — Незабавно ще му дам разпореждания. Цената е същата, нали?

И разговорът приключи. Тримата не помръдваха и не проговаряха. Изведнъж въздухът им се видя тежък — гъста смесица от специфичната миризма на телата им. Сорая долови бавните удари на сърцето си. Да подслушваш нечий разговор, който изведнъж се завърта около твоето име, не беше лесна работа.

— Какво мислите? — попита леко задъхано Амун.

— Струва ми се, че на Маршан му поръчаха да се свърже с наемен убиец.

— Съгласен съм — кимна Арон. — Амун?

Египтянинът гледаше през стъклото на ситроена, без да си прави труд да отговори.

— Ето го — посочи той Маршан, който излезе от сградата, седна в черното си беемве и потегли.

Докато Арон потегляше подире му, той добави:

— Надявам се, че и на двамата вече ви мина апетитът.

* * *

Федералната полиция наистина издирваше Борн, само че търсеха човека с това име и с външността на мъжа от неясната снимка, получена по факса, която разнасяха из залата за международни полети на летището в Богота. А той вече не съществуваше.

— Не се тревожи — успокоително каза на Вегас Борн, седнал в инвалидната количка. — Търсят мен, а не теб или Рози.

— „Северий Домна“ имат връзки във всички…

— В този случай — прекъсна го Борн — много се съмнявам, че ще искат да намесят полицаите. Ще предизвикат твърде много въпроси.

И въпреки това, докато Вегас буташе количката към чакалнята, от него се излъчваше повече нервна енергия, отколкото от слънцето топлина, нещо, което можеше да се окаже проблем, макар че от каква величина Борн не можеше да предвиди, тъй като ченгетата надушват страха от километри.

Отидоха в чакалнята за пътниците от бизнес класата и той подаде билетите на стюардесата — стройна, мургава млада жена, която лично им показа къде е най-свободното място за количката, а после отиде да им повика сервитьор. Очевидно да те възприемат като инвалид си има някои предимства, помисли си Борн, но в момента най-голямото щеше да бъде, ако дегизировката му попречи на полицията да го открие.

Когато сервитьорът се появи, Борн поръча на Вегас алкохол за успокоение на нервите, Рози сама си поръча нещо, а Борн не поиска нищо за себе си.

— Само веднъж да видя дон Фернандо и ще се почувствам добре — каза Вегас.

— Спри да се оглеждаш — поръча му Борн. — Гледай в мен. — Той се обърна към Рози. — Хвани го за ръката и не го пускай при никакви обстоятелства.

Рози не беше казала нищо, откакто слязоха от самолета, но той не усещаше страх у нея. Вътрешната й увереност, че Вегас ще я предпази, каквото и да става, като че ли й осигуряваше защита в опасната ситуация, в която се намираха.

Щом тя се хвана за Вегас, той видимо се успокои, при това точно навреме, тъй като в залата влязоха двама полицаи и започнаха да разпитват момичетата на рецепцията. И двете поклатиха отрицателно глава, но ченгетата все пак решиха да пообиколят помещението.

Вегас още не ги беше видял, но Рози ги забеляза. Погледите им с Борн се срещнаха. Той се засмя, сякаш тя току-що си е направила някаква шега с него. Тя схвана и също се изсмя.

— Какво има? — попита Вегас. — Какво, по дяволите, е толкова смешно?

— След минута-две оттук ще минат две ченгета. — Страхът отново се появи по лицето на колумбиеца. Беше селски човек, който не се чувстваше добре в теснотията на големия град, а тук нямаше и къде да се бяга.

Почти беше преполовил питието си. Костите на черепа му изпъкнаха под внезапно пребледнялата кожа, сякаш е мъртвец. В опит да го разсее Борн започна да го разпитва за работата му на нефтеното находище — за началото, когато още е учел занаята и опасността е била най-голяма. Той се оживи, точно както Борн се надяваше. Очевидно обичаше работата си и я познаваше в детайли. Междувременно Рози го слушаше така съсредоточено, сякаш самата тя е инженер–геолог.

Полицаите се приближаваха към тях с наперена походка, изпъчили гърди и поставили ръце на дръжките на пистолетите си. Напрежението се покачваше. Даже Рози не можа да остане безразлична, забеляза Борн.

— Видях тамариловото дърво зад къщата — каза той — и кръста над гроба.

— Не говорим никога за това — отвърна Вегас, треперейки.

— Mi amor, calmate.^[7] — Рози го целуна по бузата. — Той няма как да знае.

— Не исках…

Рози вдигна ръка да го прекъсне.

— Няма откъде да знаеш — тъжно каза тя. Усмихна се изнурено на Вегас, с усмивка, която потрепна по лицето й като свещица на вятъра, и се обърна към Борн. — Синът ни беше само на три седмици, но целият свят се отразяваше в очите му. — По лицето й се плъзна сълза и тя я избърса с опакото на ръката си. — Всички деца са такива, преди светът на възрастните да ги опорочи.

— Смъртта му беше пълна загадка. — Вегас произнасяше с усилие думите, сякаш му причиняваха болка. — Но какво ли знам аз? Само къде съм бил вече. Но не и къде отивам.

— Трябва да пазим децата — намеси се Рози. Нещо в думите на Вегас я беше разстроило.

Полицаите бяха само на няколко крачки от тях.

— Ще имате шанса да опазите друго — утеши ги Борн.

И двамата го погледнаха.

— Но докторът каза… — обади се Рози.

— Доктор от колумбийския пущинак. В Севиля има специалисти, в Мадрид… На ваше място нямаше да губя надежда.

Ченгетата ги подминаха, бегло оглеждайки групичката им — туристи, единият в инвалидна количка, навярно ветеран от американската армия, и възрастният мъж с тениската и смешния надпис. Най-дълго задържаха погледите си върху стегнатия бюст и дългите крака на жената, от чието горещо излъчване им спря дъхът.

А после изведнъж изчезнаха като буреносен облак, който се е разнесъл, и всички в залата си отдъхнаха с облекчение.

* * *

На Маги — за Скара вече беше по-лесно да мисли за себе си като за Маги — й предстоеше да представи редовния си всекидневен отчет пред Бенджамин Ел-Ариан. Тя се излежаваше гола в леглото, покрита само с чаршаф, и съзерцаваше телефона за шифровани разговори, който използваше само когато се обаждаше на него. Бледата сутрешна светлина проникваше през рехавата тъкан на пердетата в спалнята й. В този час цареше абсолютна, почти осезаема тишина, сякаш единствено светлината помръдваше с леко припукване и проблясване, докато слънцето разпръскваше нощния мрак.

В главата й се блъскаха безброй мисли, някои от които бяха доста противоречиви. Ясно усещаше обаче, че не й се говори с Бенджамин. Той беше като ластик, който я дърпа към друг живот, избран от нея наистина, но не съвсем доброволно.

Странно как животът те принуждава да вземаш решения, помисли си тя. Човек само си въобразява, че има контрол над събитията в него. Животът беше хаос и всякакъв опит да го контролираш или дори само да го ограничиш водеше до сълзи и страдания.

Сълзите й стигаха за няколко живота. Последния път, когато беше видяла майка си на студената маса в моргата, се разплака с двете си сестри, но си обеща никога повече да не пролее и сълза. Беше спазила обещанието си до предната нощ. С какво Кристофър Хендрикс успя да пробие решението й? С часове лежа будна, докато все още усещаше трескавата възбуда от присъствието му, задавайки си този въпрос. Непрекъснато превърташе лентата в главата си и изследваше всеки жест или тон, сякаш бе гладен бездомник, ровещ в кофите за боклук.

Около четири часа най-после се отказа, сви се на кълбо, затвори очи и за да заспи, си представи, както често правеше, двете си сестри. Микаела беше мъртва, загинала в резултат на жаждата им за отмъщение, но Кая още беше жива и здрава, въпреки че по общо съгласие не бяха установявали контакт от години. Маги си представи как двете с нея са подпрели една в друга челата си, както правеха тризначките, докато бяха малки, особеното чувство на топлина, което минаваше през тях, и затворения кръг, който ги правеше по-различни, в който външният свят — омразният свят от детството им, Исландия, предателството на баща им — не съществуваше. Беше ги изоставил с майка им, за да убива и в крайна сметка да го убият в името на какво? На тайната организация, към която принадлежеше. Припомни си го как излиза през вратата на снега в яркия зимен ден в Стокхолм. И никога повече не се върна. И после нищо, докато не откриха, че мъжът, когото е трябвало да ликвидира, Александър Конклин, го е убил. По гърба й се спусна някакъв хлад — чувство, което нямаше как да сподели със сестрите си. Затвори очи и зад клепачите й се появи неприветливият Стокхолм и образът на баща й, който се отдалечаваше от нея и всъщност от тях всичките. Искаше да го сънува, затова си мислеше за него, докато се унасяше.

Когато потъна в прегръдките на съня, образите изплуваха в него като призрак от гроба, но баща й не беше сред тях. С Кристофър се намираха в някакъв спортен комплекс. Бяха абсолютно сами. Луната огряваше огромния басейн. Погледна надолу и той й се усмихна и й помаха. Изведнъж установи, че се намира на върха на кулата за скокове.

„Хайде — подкани я той, — не ме чакай.“ Нямаше представа какво има предвид, но знаеше, че ще скочи. Пристъпи към края на трамплина и пръстите на краката й се свиха по ръба. Размърда колене, усети трептенето на дъската и насъбраното в нея напрежение и това й даде кураж.

Скочи и изви тялото си в красива дъга. Ръцете й бяха изпънати пред торса с долепени като за молитва длани. Водата скоростно се приближаваше. На лунната светлина повърхността й изглеждаше като огледало. Видя се как се приготвя да се вреже в нея, но точно преди да се гмурне, откри, че образът във водата е на някой друг. Кристофър.

В този момент се събуди. В просъницата пердетата, нашарени от сутрешната светлина, й заприличаха на дебела водна завеса. За момент й се стори, че се оттласква, за да изплува. После се опомни и изпита пълна увереност. С Кристофър толкова си приличаха, че чак я побиха тръпки.

Изправи се в леглото. Пулсът туптеше в ушите й.

— Боже мили — произнесе на глас. — Какво ме очаква?

* * *

Питър се събуди в линейката, която се носеше с вой по улиците на града. Лежеше превързан на носилката с ремъци и се чувстваше слаб като недоносено бебе.

— Къде съм? Какво се е случило?

Слабичкият гласец, който чу през натрапчивото пищене в ушите си, му беше непознат.

Над него се надвеси лицето на млад мъж с руса коса и открита усмивка.

— Не се тревожете — каза му блондинът. — В добри ръце сте.

Питър се опита да се изправи, но ремъците му пречеха да се помръдне. После споменът го връхлетя като локомотив, изскочил от мъглата. Спомни си как върви през подземния гараж, натиска копчето на устройството за предварително запалване и се чува трясък, сякаш настъпва краят на света. Устата му беше пресъхнала и лепнеше. От металната миризма, която долавяше в ноздрите си, му призляваше.

После се сети за Хендрикс. Трябваше да съобщи на шефа си за случилото се. И трябваше да открие кой го е нападнал и защо. Помръдна дясната си ръка, забравяйки, че е обездвижен.

— Ей — с мъка подвикна той. — Махнете коланите. Трябва да си взема телефона.

— Съжалявам, приятел, не може. — Блондинът пак му се усмихна. — Не мога да те развържа, докато сме в движение. Такива са правилата. Ако се нараниш и решиш да ме съдиш, жална ми майка.

— Тогава накарайте шофьора да спре.

— Пак не става. Всяка секунда е ценна.

Съзнанието му все повече се проясняваше, но още се усещаше изтощен, сякаш е тичал в маратонско бягане.

— Уверявам ви, че съм много по-добре.

Блондинът направи тъжна физиономия.

— Съжалявам, но няма как да прецениш. Още си в шок и не мислиш трезво.

— Хайде, кажете на шофьора да спре — надигна глава Питър. — Аз съм федерален агент и съм на пряко подчинение на министъра на отбраната.

Усмивката се изтри от лицето на блондина.

— Известно ни е, господин Маркс.

Сърцето на Питър лудо заблъска, докато се напъваше да се освободи.

— По дяволите, развържете ме!

Блондинът извади глок и го притисна до бузата му.

— Хайде сега, легнете си и се насладете на разходката. Имаме още да попътуваме.

Което означаваше, че не отиват в болницата. Лицето на младежа вече беше непроницаемо като стена. Дали това не бяха същите хора, които са заложили експлозиви в колата му?

— Съжалявам, че ви разочаровах.

Блондинът отдръпна глока от бузата му.

— Знам, че разчитахте да умра от взрива.

Мъжът любовно поглади пистолета си.

— Само не мога да си обясня как сте заобиколили охраната и сте обработили колата ми.

Блонди се усмихна сухо на някого извън полезрението на Питър.

— Кой ти е казал, че взривът е заложен в гаража?

Значи специално го бяха нацелили и знаеха къде живее.

Все още не му беше ясно за кого работят и — нещо по-важно в момента — колко души има в линейката с него. Предположи, че са трима — Блонди, шофьорът и човекът, на когото младежът се беше усмихнал. А може би и четвърти в кабинката при шофьора. Беше ясно обаче, че са добре обучени и разполагат със средства.

Линейката зави и Питър усети как количката се наклони на една страна, но спирачките я задържаха. Слава богу, от движението ремъците се охлабиха и можа да извади лявата си ръка. Опипом потърси ръчката, с която се отключваха колелата й. След няколко минути тайно шарене с пръсти я намери и здраво я хвана.

Пресечките отминаваха и Питър почти се отчая, че ще улучи подходящия момент, когато усети как центробежната сила отново ги засмуква, докато линейката взема друг завой. В най-горната точка на поднасяне той натисна ръчката. Количката се блъсна в коленете на Блонди, а после отиде на другата страна. Питър освободи дясната си ръка и когато Блонди падна върху него, сграбчи глока му. Докато младежът се опитваше да се изправи, той го фрасна по слепоочието.

Спътникът на блондина се появи в полезрението му и посегна да го удари. Питър стреля и тежкото туловище на мъжа се стовари върху задната врата. Питър разкопча бързо ремъците и слезе от носилката.

Линейката намали скорост — вероятно шофьорът й беше чул изстрела. Без да губи време, Питър прескочи двете тела, дръпна вратата и скочи. Удари се в земята и се претърколи, но силите му се бяха изчерпали и едва се изправи на колене.

Линейката спря след няколко метра. Шофьорът изскочи от нея и се затича към него. Питър знаеше, че глокът е последният му шанс, но го беше загубил при падането. Огледа се отчаяно и го видя в канавката, ала шофьорът го стигна, преди да има шанс пълзешком да се добере до оръжието.

По тялото му се посипаха удари. Не му бяха останали сили да се защитава или да им отвърне. Пред очите му избухнаха ярки петна и започна да го обвива мрак. Помъчи се да не губи съзнание, но каузата му беше обречена.

Отчаянието му можеше да се сравни само с това на удавника, който за последен път изплува и после потъва във водата. Не си беше представял подобно неочаквано и пълно поражение. И изведнъж сред ударите, концентрираната болка и преди да го залее последната вълна, по лицето му мина прохладен ветрец. Слънцето. Миризмата на изгорели газове от ауспуха на мотоциклет.

И лице, неясно и замазано като тъмен облак, което изникна в ограниченото му полезрение.

— Спокойно, шефе, още не си мъртъв.