Дийн Кунц
Добрият (63)

Глава 63

Той се представи като Стив Уентуърт, което би могло да бъде истинското му име или само едно от имената му.

Личната му карта беше със снимка, убедителни холографични елементи и надпис ФЕДЕРАЛНО БЮРО ЗА РАЗСЛЕДВАНИЯ.

Висок, атлетичен, с ниско подстригана коса и аскетични черти на красив монах, той имаше достоверен вид. Може би прекалено достоверен.

Родният му южняшки акцент беше облагороден от елитно университетско образование.

Уентуърт пожела да говори с Тим насаме в малкия кабинет на долния етаж. Тим настоя Линда да присъства.

Уентуърт се опъна:

— Това е привилегия, която не мога да предложа на никого другиго, освен на вас.

— Ние двамата сме едно — отказа да направи компромис Тим.

Доведоха я от трапезарията, където я държаха под предлог, че искат да я разпитат.

Къщата гъмжеше от агенти. Ако бяха агенти.

На Тим му напомняха на орките от „Задругата на пръстена“.

Линда влезе в кабинета и се обърна към Уентуърт:

— Той има нужда от лекар за ухото.

— Имаме лекари тук, но той не дава да го пипнат — отвърна Уентуърт.

— Кръвта вече почти спря — успокои я Тим.

— Защото си целия в съсиреци. За бога, Тим.

— Не ме боли — излъга той. — Изпих два аспирина.

Майка му и Пит бяха задържани в стаята за развлечения.

Някой уж щеше да взема показания от тях.

Майка му вероятно си мислеше, че вече са вън от опасност. Може и да бяха.

Трупът на убиеца беше прибран в чувал и изнесен от къщата на носилка. Никой не направи снимки, преди да го преместят. Ако имаше представители на съдебната медицина, те бяха забравили да си донесат инструментите. Нямаше никакви признаци, че се събират доказателства.

Уентуърт затвори вратата, Тим и Линда седнаха на канапето.

Агентът се настани на стол и кръстоса крака. Имаше спокойния вид на господар на вселената.

— Голяма чест е да се запозная с вас, господин Кариър.

Тим усети аналитичния поглед на египетско зелените очи на Линда и отвърна на Уентуърт:

— Не искам да се говори за това.

— Разбирам. Но това е истината. Ако не бяхте човекът, който сте, нямаше да съм тук и тази история нямаше да е свършила нито за вас, нито за госпожица Пакит.

— Това ме учудва — призна Тим.

— Защо? Защото смятате, че не сме на вашата страна в борбата?

— Не съм ли прав?

Уентуърт се усмихна.

— Прав или не, дори в този свят, където всичко се мени през цялото време, някои неща трябва да останат недосегаеми. В името на принципиалната реконструкция някои неща трябва да се уважават, включително хора като вас.

— Каква е тази „принципиална реконструкция“?

Уентуърт сви рамене.

— И ние като всички си имаме жаргон.

— Нищо не разбирам — обади се Линда.

— Той ще ни каже някаква истина — поясни Тим.

— Някаква?

— Възможно най-малката.

— Бих предпочел нищо да не ви казвам — потвърди Уентуърт. — Но вие, вие няма да се успокоите, докато не разберете.

— Не сте от ФБР, нали? — попита Линда.

— Ние сме това, което е нужно да бъдем, госпожице Пакит.

Костюмът му носеше белезите на скъпа ръчна изработка, а часовникът му струваше колкото годишната заплата на агент от ФБР.

— Нашата родина, Тим, трябва да направи някои отстъпки.

— Какви отстъпки?

— Не можем да продължаваме да я караме както преди. В името на благоденствието трябва да започнем да се задоволяваме с по-малко. Прекалената свобода нарушава реда и спокойствието.

— Опитайте се да убедите в това гласоподавателите.

— Ние си имаме наши методи на убеждение, Тим. Един от тях е да насаждаме страхове. Спомнете си например проблема с У2К — очаквания срив на всички компютри в полунощ. Крах на електронната цивилизация. Ракети с атомни бомби се разхвърчават безконтролно. Хиляди часове новини по телевизията и безчетни километри вестникарски репортажи раздухаха ужаса от У2К.

— Само че нищо не се случи.

— Тъкмо там е работата. От колко време насам новините не вещаят нищо друго, освен гибел? Мислите ли, че това е случайно? Електропроводите причинявали рак. Ама разбира се, че не причиняват. Каквото и да сложиш в уста, щяло да те убие, да не говорим за пестицидите, торовете. А продължителността на живота се увеличава и здравето на хората се подобрява с всяко десетилетие. Страхът е като чук. Когато успееш да набиеш на хората в главите, че съществованието им виси на много изтънял косъм, можеш да ги закараш, където трябва.

— И къде е това?

— В бъдещето на отговорния живот в един добре управляван свят.

Уентуърт не си служеше с никаква жестикулация.

Ръцете му не мръднаха от облегалките на стола. Грижливо поддържаните му нокти блестяха сякаш току-що бяха лакирани с прозрачен лак.

— Бъдещето на отговорния живот — повтори Тим замислено.

— Изборите се печелят главно от глупци и лъжци. Когато политиците направляват страната към необходимата реконструкция на системите, може да им се оказва подкрепа, но когато водят лоша политика, трябва да се саботират на всяка крачка отвътре.

Тим се бе вторачил в тънката коричка засъхнала кръв, оставена от ножа върху лявата му длан.

— Само почакайте — продължи Уентуърт — докато… хм, да кажем, заплахата от удара с астероид се раздуха през следващите години. Ще видите как бързо хората ще се съгласят на немислими жертви, когато се захванем да обединим планетата, за да създадем огромна система за отклоняване на астероиди в дълбокия космос.

— Има ли наистина приближаващ се астероид? — попита Линда.

— Може и да има — отвърна Уентуърт.

Все още загледан в засъхналата кръв на дланта си, Тим попита:

— Защо Линда беше набелязана?

— Преди две и половина години двама мъже се срещнаха за час на кафе на терасата на „Сметана и захар“.

— Какви мъже?

— Единият от тях работеше тайно за един от сенаторите в САЩ като негов представител пред чужди лица. Сенаторът не искаше да се знае, че е имал контакт с тях.

— Що за чужди лица?

— Аз бях прекалено щедър с информацията, господин Кариър. Другият мъж беше дълбоко засекретен агент на една от тези чужди среди.

— Просто са си пили кафе в „Сметана и захар“.

— Взаимната им недоверчивост налагаше да се срещнат на безопасно обществено място.

— И аз съм била там тогава? — попита тя.

— Да.

— Но аз нищо не съм забелязала — възмути се тя. — Нито пък съм чула какво си говорят.

Тим отначало беше помислил, че Уентуърт е на около четиридесет години, но при по-внимателно вглеждане се виждаше, че е между петдесет и шестдесет — цели 15 години бяха заличени с инжекции с ботокс от прекалено изопнатото му чело и опънати клепачи.

— Чарли Уен-чинг — обясни Уентуърт — много държеше на своята стена на славата.

Линда се намръщи.

— Имате предвид снимките на постоянните му клиенти?

— Той непрекъснато щракаше нови с дигиталната си камера и сменяше снимките на стената. Във въпросния ден той снима вас и други от редовните клиенти на терасата.

— Той ме е снимал неведнъж, но мисля, че знам за кой ден става въпрос.

— Сътрудникът на сенатора и чуждият агент не бяха от редовните посетители и Чарли не ги е снимал. Те не са обърнали внимание на бързите снимки, които той е направил на другите посетители.

— Обаче техните образи са се появили на заден план в другите — досети се Тим.

— И какво от това? — удиви се Линда. — Никой не е подозирал кои са те.

— Само че през следващата година се случиха четири неща — продължи Уентуърт.

— Първо — предположи Тим, — в политическите кръгове и пресата се е разчуло, че тайният представител е свързан със сенатора.

— Да. А тайният агент беше публично идентифициран като един от главните стратези на голяма терористична организация.

— Какво беше третото? — попита Линда.

Уентуърт прекръстоса крака. Чорапите му бяха дело на голям дизайнер, с геометрични мотиви в синьо и червено.

— Синовете на Чарли, Майкъл и Джоузеф, създадоха интернет страница. Много добре направена. Първа стъпка към разработването на верига кафенета „Сметана и захар“.

— Писаха за тях в някакво бизнес списание — спомни си Линда.

— Хората започнаха да посещават страницата. В галерията на редовните посетители имаше около двеста от любимите снимки на Чарли — на някои от тях се виждаха съвсем ясно лицата на представителя и агента.

— Сътрудник, който се среща тайно с еквивалента на Осама Бин Ладен — това може да съсипе политическата кариера на сенатора.

— Че и цялата му политическа партия — добави Уентуърт.

— Но с вашите възможности — каза Линда — бихте могли да влезете незаконно в страницата и да изчистите снимките.

— Направихме каквото можахме. Но ако нещо се появи в интернет, то си остава някъде завинаги. Освен това Чарли си беше запазил снимките на дискове, които беше заключил в сейфа на „Сметана и захар“.

— Бихте могли да влезете с взлом и да ги откраднете.

— Той често даваше копия на клиентите, които снимаше.

— Влезте с взлом и у тях тогава. Защо трябва да се избиват толкова хора?

— Ако амбициозен прокурор или непокорен журналист ги потърсеше, кой знае какво биха си спомнили — или биха се престорили, че си спомнят. „О да, чух ги как планират да заложат бомба в посолство. И след няколко месеца това се случи.“ Хората умират да попаднат в центъра на вниманието, да получат известност.

— И тогава се взема решение — заключи Тим — да се ликвидират всички, които биха могли да се престорят, че са дочули нещо на терасата във въпросния ден.

Елегантните пръсти на Уентуърт забарабаниха по облегалките на стола. Това беше първото движение на ръцете му, откакто беше седнал.

— Рисковете са огромни, господин Кариър. Четвъртото нещо, което се случи, е че звездата на сенатора изгря. Има шанс той да стане следващият ни президент. Което ще бъде много добре. Той е наш човек от двадесет години, от първите ни дни.

— Човек на това ваше правителство в сянка?

— Да. Ние сме много силни в бюрократичните системи, в органите на закона, в разузнавателните агенции, в Конгреса, но сега ни се отваря възможност да проникнем дори в Овалния кабинет.

Уентуърт си погледна часовника и стана от стола.

— Човекът, когото убих? — попита Тим.

— Просто оръдие. Добра работа вършеше доста време, но нещо жиците му взеха да дават накъсо.

— Как му беше истинското име?

— Няма значение. Той не играеше никаква специална роля. Като него има мнозина.

— Мнозина — промърмори Линда.

Уентуърт сплете пръсти и изпука ставите си.

— Когато разбрахме, че е започнал да преследва вас и семейството ви, господин Кариър, трябваше да се намесим. Както казах, някои неща трябва да се уважават в името на принципиалната реконструкция.

— Но нали това е само жаргон.

— Да, вярно, но зад жаргона се крие философия, в която ние вярваме и според която се стараем да живеем. Ние сме хора с принципи.

Тим и Линда станаха от канапето, Уентуърт оправи възела на връзката си и издърпа маншетите на ризата си.

— В края на краищата — усмихна се той, — ако мъже като вас не бяха защитавали така самоотвержено родината си, нямаше да има какво да реконструираме сега.

С това на Тим хем беше оказано уважение, хем беше сложен на място.

Преди да излезе в коридора, сложил ръка на бравата, Уентуърт предупреди:

— Ако се опитате да разгласите това, което ви казах тук, ще ви помислят за параноичен глупак. Ние ще се постараем за това, имаме достатъчно влиятелни кадри в средствата за масова информация. А после ще дойде ден, когато в пристъп на безумие ще убиете госпожица Пакит, цялото си семейство и след това ще се самоубиете.

Линда побърза да защити Тим.

— Никой няма да повярва, че той е способен на това.

Уентуърт вдигна вежди.

— Герой от войната, изпитал неописуеми ужаси, страдащ от посттравматичен стрес, изпада в умопомрачение и извършва масово убийство? Госпожице Пакит, на фона на небивалиците, в които обществеността е накарана да повярва в наши дни, това ще го изгълтат като лъжичка сладолед.

Той излезе.

Линда попита:

— Тим? Герой от войната?

— Не сега — помоли той и я изведе в коридора. Уентуърт напусна къщата през предния вход и остави вратата отворена. Тим я затвори.

Всички орки си бяха тръгнали.

Майката на Тим и Пит бяха в кухнята.

Тя имаше вид на подгонено животно, а Пит възкликна:

— Какво, по дяволите, беше това!

— Заведи мама и Линда у вас.

— Аз оставам тук — възпротиви се Линда. — А ти трябва да се погрижиш за ухото си.

— Послушай ме. Иди у Пит. Аз имам да свърша едно-две неща. Ще се обадя на татко и ще му кажа да се прибере и да ме заведе до болницата. После всички ще се срещнем у Пит.

— А след това? — попита тя.

— След това ще си продължим живота.

Телефонът и звънецът на вратата зазвъняха едновременно.

— Съседите — рече Тим. — Няма да говорим с тях, докато не сме се уточнили помежду си какво да разказваме.

Когато Пит си тръгна с Линда и Мери, Тим отиде в гаража и взе нож за килими от шкафа с инструменти на баща си.

Изряза окървавените части от пътеката на стълбите и в коридора на горния етаж, сложи ги в чувал и ги изнесе на боклука.

Телефонът и звънецът на вратата звъняха периодически, но вече не така често.

Колкото и да бе странно, нито малката декоративна възглавничка, нито голямата възглавница от креслото имаха петна от кръв. Той ги върна на местата им в хола.

Събра парчетата от нарязаната картина и гилзите от горния етаж и също ги изнесе на боклука.

С известно усилие избута големия скрин до обичайното му място до стената. Събра стъклата от изпочупените лампи и изсмука с прахосмукачката треските и другите отломки от килима на главната спалня.

През следващите един-два дни щеше да замаже дупките по стените и да пребоядиса с два нови пласта стените.

Затвори и заключи прозореца, после затвори, но не заключи прозореца в спалнята си в задната част на къщата.

Орките бяха прибрали всичките такъми на убиеца, които той беше оставил на кухненската маса. Бяха свалили и белезниците от крака на масата.

Ябълковите резенчета в металната купа бяха почернели. Той ги пъхна в машината за смилане на отпадъци заедно с обелките от мивката.

Изми купата, белачката и ножа и ги подреди в чекмеджетата.

По-късно щеше да поправи счупения стол.

Това беше родният му дом, където беше отрасъл, свято за него място и той щеше да го оправи.

Обади се на баща си. После пресече улицата и отиде за малко на гости на Мики Макрийди.