Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Good Guy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Дийн Кунц. Добрият

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2010

ISBN: 978-954-529-810-3

История

  1. — Добавяне

Глава 43

Тим спря на празния паркинг пред закрит търговски център повече от час преди отварянето на магазините. Линда се обади на 411 и поиска номера на „Сантяго Халиско“, ресторанта на братовчеда на Пит Санто, известен с прякора Шрек.

Тя каза, че звъни от името на Тим, и веднага бе свързана с телефона на Сантяго Санто в кухненския му офис, на който отговори Пит. Той се учуди, че се обажда тя, а не Тим.

— Ще включа на говорител — започна тя.

— Чакай, чакай, първо искам да ми кажеш нещо.

— Какво?

— Какво мислиш?

— За какво?

— За него. Какво мислиш за него?

— Това не е твоя работа.

— Не е, вярно, но много искам да разбера.

Тим привлече вниманието й и вдигна вежди въпросително.

— Мисля — заяви тя, — че има прекрасна глава.

— Прекрасна? Сигурно има грешка. Не можем да говорим за един и същи сам-до-неговец.

— Сам-до-неговец? Какво означава това?

— Включи говорителя — каза Тим нетърпеливо. — Говорителя.

Тя го послуша и предупреди Пит:

— Внимавай какво говориш, имаш публика.

— Започвам да разбирам защо от брака ти не ти е останало нищо друго, освен препарирана риба-меч — смъмри го Тим.

— Може да съм останал на мъртва риба и свенливо куче, ама поне те не ми трият сол на главата.

— Ох, горкият! Казвай сега какво имаш за нас.

— Спомняш ли си кафенето „Сметана и захар“ в Лагуна Бийч?

— Нищо не ми говори — рече Тим.

— Аз го знам. Знаех го — обади се Линда. — Често ходех там. Беше близо до къщата ми. Имаше хубава тераса.

— И фантастичен щрудел — добави Пит.

— С бадеми.

— Потекоха ми лигите. Но да си дойдем на думата. Рано една сутрин преди година и половина — продължи Пит, — точно преди да го отворят, „Сметана и захар“ се запали и изгоря до основи.

— Беше адски пожар — спомни си Линда.

— Началникът на пожарната беше убеден, че са използвани средства за усилване на пожара, но не обикновените боклуци, а специални, чийто състав е невъзможно да се установи.

— Да, сещам се — каза Тим. — Не съм ходил в това кафене, но смътно се сещам, че съм минавал с колата покрай него.

— Когато угасиха пожара, намериха четири овъглени трупа.

— Чарли Уен-чинг, собственикът — рече Линда. — Един невероятно мил човек, помнеше имената на всички, отнасяше се с редовните клиенти като че ли са част от семейството му.

— Истинското му име е Чоу Уен-чинг — каза Пит, — но той се е водил като Чарли повече от тридесет години. Емигрант от Тайван. Добър бизнесмен, прекрасен човек.

— Другите два трупа бяха на синовете му — каза Линда.

— Майкъл и Джоузеф. Те също работеха в семейния бизнес. Четвъртата жертва беше племенничка, Валери.

Макар че наоколо се простираше безкрайна празна площ от черен асфалт, Тим непрекъснато се оглеждаше и проверяваше огледалата.

Ниско над земята подухваше слаб ветрец, но по върховете вятърът гонеше разбъркана флотилия от облаци на изток и сенките на призрачни галеони се носеха по паважа. Пит каза:

— Те всички загинаха в хладилното помещение, където държаха млякото и сладкишите. По-късно съдебният лекар установи, че са били застреляни, преди да ги запалят.

— Ей затова не следя новините — каза потресен Тим. — Затова не искам да правя друго, освен да зидам стени всеки ден.

— Това е гъсто населен район, с много бизнес офиси, но никой не беше чул изстрели.

— Той е професионалист — отбеляза Тим — и въоръжението му е последна дума на техниката.

— Двама души обаче бяха видели някого да излиза от „Сметана и захар“ десет минути преди да избухне в пламъци. Пресякъл магистралата и се отправил към мотел точно срещу кафенето, върнал ключа от стаята и потеглил с колата си. Бил преспал в мотела в стая 14. Името му било Рой Кътър.

— Същите инициали — забеляза Линда. — Един от псевдонимите на Кравет.

— Имам копие от шофьорската му книжка. Адресът е в Сан Франциско. Същата ухилена гад.

— Но ако някой го е видял… — подхвана Тим.

— В течение на четиридесет и осем часа той е бил от интерес за полицията. Искали са да го разпитат. Намерили го, но той заявил, че свидетелите са се объркали. Не бил излязъл от „Сметана и захар“, защото не могъл да влезе. Бил се отбил да си вземе кафе за из път, но било затворено, вратата била заключена. Не можел да чака цели двадесет минути да отворят, имал важна среща.

— Каква среща? Какво работи? — попита Тим.

— Управление в условията на криза.

— Какво значи това?

— Кой знае. Бил работел за някаква федерална агенция.

— Коя?

— Никъде в репортажите на пресата не е казано ясно.

— Ама са му повярвали? — попита Линда. — Пуснали са го без обвинения?

— От тук нататък аз започнах да чета между редовете — рече Пит. — Вижда се, че детективът от следствието, както и началникът му, са искали да упражнят натиск върху Кътър и дори да намерят начин да го задържат.

— Защо не са го направили?

— Може да прекалявам с четенето между редовете, но имам чувството, че някой е упражнил як натиск върху тях, когато са се опитали да натиснат Кътър.

— Както натиска, който упражниха върху Хич Ломбард — вметна Тим.

— Точно така. И ето че за нула време Рой Кътър престанал да бъде от интерес.

Няколко коли се появиха на огромния паркинг и спряха на различни места. Хората, които слязоха от тях и се отправиха към комплекса, можеше да бъдат служители или управители, дошли на работа час по-рано от клиентите. Никой не прояви никакъв интерес към хондата.

— Добре де — подхвана Линда, — какво значение има, че съм ходила да пия кафе там? Не съм била там в деня на пожара. Мисля, че не съм била и през седмицата преди пожара. Как може да искат да ме очистят само защото съм ходила в „Сметана и захар“?

От скромната кухня на „Сантяго Халиско“, където със сигурност светът изглеждаше по-подреден и нормален, отколкото тук, където Кравет издирваше хондата на Тереса с някакви магьоснически номера, Пит каза:

— За кеф ли се опитваш да ме изпързаляш, момиче, или искаш да кажеш, че наистина някой смята да те очисти?

— Май вече е време да ти разкажа за какво става въпрос — предложи Тим.

— Да, май е време.

Тим разказа накратко станалото в бара, двата случая на припознаване.

— Велики боже, вратарю!

— И ето ни тук сега — заключи Тим, — без доказателства за станалото, а и изглежда, че дори да го запишем на видео как стреля по нас, пак ще се измъкне, без никой дори да му размаха пръст.

— Нещо ново е станало — предположи Пит.

— Да, куп нови неща.

— Ще споделиш ли?

— Прекалено съм уморен да разказвам в подробности. Накратко Линда и аз трябваше да спечелим правото си да дишаме. Да си кажа правата, учудвам се, че още дишаме.

— Знам, че това не е нищо ново. Но ако, да речем, по някаква щастлива случайност успееш да му отрежеш квитанциите, това няма да реши въпроса, докато не отрежеш квитанциите и на оня, който го наема.

— Имам чувството, че неговите квитанции ще се окажат от стомана.

— И сега накъде? — попита Линда. — Ние сме като две мишки, към които се спуска ястреб, а никъде няма висока трева да се скрием.

Гласът й не бе задушен от страх и лицето й изглеждаше спокойно.

Тим се чудеше от какъв източник и от колко дълбоко идеше силата й.

— И още нещо — поде пак Пит. — Може да се окаже полезно. Имам приятел в отдела на полицията в Лагуна Бийч. Казва се Пако и на него може да се разчита както на изгрева на слънцето. Говорих с него поверително преди половин час. Поразпитах го за случая със „Сметана и захар“. Знам, че делото не е приключено, но работи ли се по него? Той каза, че не се работи. После каза, че Лили Уен-чинг така се е побъркала от скръб, че си въобразява, че трагедията не е приключила. Според нея ония, които са изтрепали семейството й, продължават да работят по въпроса, заради който са извършени убийствата.

— Лили е жената на Чарли — поясни Линда. — Вдовицата му.

— Какво искаш да кажеш с това „продължават да работят по въпроса“? — попита Тим.

— Тя смята, че някои от редовните клиенти на „Сметана и захар“ са умрели при подозрителни обстоятелства през последната година и половина след пожара.

Линда обгърна рамене с ръце и потрепери, сякаш някакъв внезапен скок във времето беше превърнал май в януари.

— Умрели при подозрителни обстоятелства? — сепна се Тим. — Кои са те?

— Пако не ми каза и аз не исках да разпитвам прекалено много, за да не предизвикам подозрения. Това, което е ясно, е, че те не вземат думите на Лили сериозно. След нейната тежка загуба не е трудно да повярваш, че се е побъркала от скръб. Но мисля, че за вас ще е добре да поговорите с нея.

— В най-скоро време — съгласи се Линда. Знам къде е къщата на семейството. Дано тя още живее там.

— Пако твърди, че живее. Не може да се раздели с нищо. Сигурно вярва, че ако се държи за миналото достатъчно силно, ще си върне семейството.

Тим съзря в изразителните зелени очи пълно разбиране на упоритата скръб, която Пит току-що бе описал.

— Дай ми новия си мобилен номер — помоли Пит. — Аз ей сега също ще си купя предплатен телефон и ще ти се обадя. Не звъни тук повече. Не биваше да забърквам Сантяго в това дори и най-малко.

— Не виждам какво повече можеш да направиш за нас — опита се да го спре Тим.

— Ако не мога да направя много повече от това, което съм направил досега, значи съм жалко копеле. Дай ми новия си номер.

Линда го продиктува.

— И още едно нещо, което трябва да се знае, макар че сигурно вече го знаеш.

— Какво е то? — попита Тим.

— Не говоря на теб, вратарю. Говоря на хубавелката. Слушаш ли ме, хубавелке?

— С двете уши, светецо.

— Сигурно вече го знаеш, но да ти го кажа пак: не би могла да бъдеш в по-добри ръце, отколкото си сега.

Линда срещна погледа на Тим и заяви:

— Знам го от момента, в който той влезе в къщата ми и каза, че не разбира от модерно изкуство.

— Предполагам, че е трябвало да бъдеш там — каза Пит.

— Работата е там — обясни Линда, — че можеше да каже нещо друго или да не каже нищо и пак щях да знам, че съм в безопасност.