Дийн Кунц
Добрият (54)

Глава 54

— Страхотен син имаш — отбеляза Крейт.

Мери не отговори. Стиснатите й устни не изглеждаха така пълни както преди.

— Сигурен съм, че и Закари е страхотен — заяви Крейт, — но думата ми е за Тим.

Хората, които се поддаваха на чаровната усмивка и маниери на Крейт, когато той решеше да ги омае, рядко го поглеждаха в очите, като че ли подсъзнателно знаеха, че се самозаблуждават, и избягваха погледа му, за да не разсеят заблудата.

Дори и да хванеха погледа му, те бързо–бързо извръщаха очи.

Мери имаше проникващия взор на офталмолог. При всяко мигване тя сякаш обръщаше нова страница от съзнанието на Крейт.

— Скъпа, не си въобразявай, че понеже те обезвредих безболезнено, няма да ти причиня болка, ако се наложи.

Никакъв отговор.

— Ако упорстваш, ще те накарам да омекнеш, като те подложа на невъобразими мъчения.

Тя продължи да изучава очите му.

— Само глупците не се страхуват и глупците умират — заплаши той.

— Страхувам се — призна тя.

— Браво, радвам се да го чуя.

— Но страхът не е единственото ми чувство.

— Да видим докъде ще я докараме.

Тя продължаваше да се въздържа да попита кой е той и какво иска. Отказваше да губи време с въпроси, на които той нямаше да отговори или щеше да отговори, без да го питат.

— Казвам се Робърт Кеслър. Можеш да ме наричаш Боб. Твоят син Тим, скъпа Мери, има нещо, което ми трябва, но не ще да ми го даде.

— Значи сигурно не трябва да го даде.

— Обзалагам се, че като ученик ти си го защитавала пред всеки учител, който е бил недоволен от него — усмихна се той.

— Никога.

— Как ще реагираш, ако ти кажа, че той ми открадна голямо количество кокаин?

— Ако имаш глупостта да ми кажеш подобно нещо, ще знам, че ме лъжеш.

— Мери, Мери, не ми приличаш на наивна жена.

— Тогава не се дръж с мен като с наивна жена.

— Никой не знае всичко, което се крие в сърцата на другите. Дори и една майка не знае истинското сърце на сина си — настоя Крейт.

— Тази майка знае.

— Значи не те учудва това, че той е способен на убийство?

Тя изгледа Крейт с презрение.

— Що за жалки измишльотини! Убийство? Не става и за софизъм.

Той повдигна вежди:

— Софизъм, казваш. Много учена дума за жена на зидар и майка на зидар.

— Опитваме се да бъдем тъп работен добитък, но ни пречи сивото вещество.

— Трябва да призная, Мери, че при други обстоятелства би могла да ми харесаш.

— Не мога да си представя никакви обстоятелства, при които ти би могъл да ми харесаш.

Той я огледа мълчаливо.

— Не можеш да разклатиш доверието ми в сина ми — проговори тя. — Колкото по се опитваш, толкова по-малко ще ти вярвам.

— Става интересно — продума Крейт.

Отиде в кухнята, взе купата с нарязаните ябълки от дъската и се върна на стола си.

Сдъвка едно резенче и попита:

— Какво щеше да правиш с ябълките?

— Не си дошъл тук да говорим за ябълки.

— В момента това ме интересува, скъпа. Пай ли щеше да правиш?

— Два пая.

Дъвчейки второ резенче, той попита:

— Сама ли си правиш корите, или ги купуваш готови от супера?

— Сама си ги правя.

— Доколкото е възможно — каза Крейт, — и аз се старая да ям домашно приготвена храна. По-здравословно и по-вкусно е от ресторантската храна или готовите замразени ястия. А когато имаш толкова много домове като мен, разнообразието е безкрайно.

Той взе трето резенче и я замери по лицето с него.

Тя се отдръпна. Ябълката се задържа за момент на челото й, после се плъзна и падна на блузата й.

Той хвърли още едно резенче, което я удари по бузата и падна на дясната й ръка. Тя го тръсна на пода.

— Опитай се да хванеш това с уста — подкани Крейт.

Резенчето отскочи от здраво стиснатите й устни.

— Хайде де, недей разваля удоволствието. Хвани го.

Понеже тя държеше устата си затворена и главата вдигната, резенчето я удари по брадичката.

— Не знам какво искаш — каза тя, — но няма да ти помогне да го получиш, като ме унижаваш.

— Може и да не ми помогне, скъпа, но ми е забавно.

Той изяде още едно резенче и после хвърли още две.

— Кога се прибира от работа Уолтър?

Тя не отговори.

— Мери, Мери, стига се пери. Нали не искаш да намеря някой бръснач и да ти нарежа лицето, за да те накарам да слушаш?

Крейт измъкна глока от кобура под сакото си и го сложи на масата.

— Но ако Уолтър влезе неочаквано тук — продължи той, — ще го застрелям на входа и вината ще бъде твоя.

Тя впери очи в пистолета.

— Има заглушител — обясни Крейт. — И е автоматичен. Мога, да стрелям в упор и да му вкарам пет-шест куршума във врата и лицето с едно натискане на спусъка.

— Обикновено между четири и четири и половина — промълви тя неохотно.

Най-бързо можеше да се пребориш с нея чрез хората, които обича.

— Има ли случаи да се връща по-рано?

— Само ако времето се влоши.

— Очакваш ли някого другиго?

— Не.

— Добре. Ще те изкарам оттук преди четири.

Тон забеляза, че тя реагира на новината, че ще я изкара от дома й, въпреки че не каза нищо.

— Сега ще се обадя на Тим — каза той. — Тими. Наричаш ли го Тими?

— Не.

— Наричала ли си го Тими като дете?

— Не, само Тим.

— Добре. Със сигурност не си го наричала мъничкия Тими. Сега ще се обадя на Тим и ще му предложа една сделка. Искам да говориш с него.

— Каква сделка?

— А, най-сетне малко любопитство.

— Кажи ми истината. Не тези глупости за кокаина.

— Наеха ме да убия тази кучка, тази писателка, да я изнасиля, ако ми остане време, а той я крие от мен.

Майката на зидаря се вгледа в очите на Крейт, после насочи вниманието си към оръжието на масата.

— Трябваше да създам впечатление, че някой е влязъл с взлом в къщата й, макар че това едва ли би минало сега. Все пак, ако имам възможност, ще я изнасиля, защото ме накара да чакам толкова дълго.

Мери затвори очи.

— Още ли мислиш, че ти говоря глупости, Мери?

— Не. Звучи налудничаво, но не е лъжа.

— Когато се съберете отново, Тим ще ти разкаже подробностите. Те са много интересни. Той ме накара да ги гоня много дълго.

Той я замери с ябълково резенче, за да я накара да си отвори очите.

Придърпа стола си по-близо до нея и рече:

— Не се отпускай, Мери. Трябва да ти обясня някои неща.

— Слушам.

— След малко ще те вържа и ще те занеса в колата в гаража. Ще отпътуваме с нея. Ще те сложа легнала по гръб в багажника. Страхуваш ли се от игли, Мери?

— Не.

— Чудесно. Защото ще те сложа на една хитра интравенозна система с помпа. Знаеш ли какво е това?

— Не.

— Подобна е на интравенозните системи, които използват в болницата, само че е по-компактна и работи на батерии, вместо да използва земното притегляне. С нея ще поддържам определена доза приспивателно. Алергична ли си към някакви лекарства, скъпа?

— Алергична? Не, не съм.

— Тогава няма нищо страшно. Ти ще продължаваш да спиш, докато всичко свърши. Така ще бъде по-лесно и за двама ни. Ще те покрия с одеяло, ще сложа разни други неща в багажника и всеки, който погледне в него, няма дори да помисли, че там лежи човек. Само че имам един проблем. Погледни ме, скъпа.

Тя нямаше повече желание да чете погледа му, защото беше разбрала какво представлява той. Знаеше, че няма шанс да го накара да се поддаде на никакви майчински номера.

— След лекарството в стрелата аз ти инжектирах лекарство, което му противодейства, за да можем да си поговорим. Второто лекарство е все още в организма ти и ще се отразява на въздействието на следващото приспивателно за следващите — той погледна часовника си — час и половина, час и четвърт. Затова трябва да изчакаме, нали разбираш?

— Да.

— Когато се обадим на Тим, ще му кажем, че съм те отвлякъл надалеч. Аз ще му дам инструкции какво да прави и ти ще играеш моята игра. Ще му кажеш, че съм те отвлякъл преди много време и ти искаш да се върнеш вкъщи и го молиш да направи това, което лошият господин Кеслър му казва.

По-рано бузите й бяха почервенели от гняв и унижение. Най-сетне тя пребледня.

— Не мога да го направя — заяви тя.

— Разбира се, че можеш, скъпа.

— О, Господи!

— Ти си смелчага, Мери.

— Не мога да го поставя в такова положение.

— Какво положение?

— Да избира кой да умре.

— Сериозно ли говориш?

— Това би било ужасно за него.

— Ти наистина говориш сериозно.

— Не мога да го направя.

— Мери, тя е един боклук, с който той се познава от вчера.

— Няма значение.

— Едва от вчера. Ти си му майка. Няма да му е трудно на момчето да избере.

— Да, но после ще трябва да живее с последиците. Защо трябва да бъде поставен в положение да живее с последиците от такова решение?

— Какво по дяволите? Да не би да те е страх, че ще предпочете боклука пред теб? — попита Крейт и си отправи самокритика срещу гнева, който долови в гласа си.

— Познавам Тим. Знам, че ще направи това, което смята за правилно и най-добро. Но в този случай няма нищо правилно, към което да не е прикачено нещо грешно.

Крейт пое дълбоко дъх. После още веднъж. Спокойно. Трябва да остане спокоен. Изправи се, протегна се и се усмихна на Мери.

— Ако избере мен, тогава смъртта на момичето ще тежи на моята съвест, нали?

— Животът е суров, Мери, и все пак много хора го предпочитат пред смъртта. Аз лично не споделям това. Според мен за всички вас ще е по-добре да умрете, но това си е мое мнение.

Тя срещна погледа му с недоумение.

Той взе глока и започна бавно да обикаля масата.

— Нека да ти обясня, скъпа. Ако не направиш каквото искам, ще те убия и ще те оставя на Уолтър да те намери. Вярваш ли ми?

— Да.

— След това ще намеря сина ти Закари. Ще дам на Тим избор — брат му или боклука. Вярваш ли ми?

Тя замълча.

— Вярваш ли ми?

— Да.

— Ако Закари е достатъчно глупав да има морални задръжки, ще го убия. Това ли е, което те възпира, Мери — моралните задръжки?

— Аз просто обичам сина си.

— След като убия Закари, ще погна жена му. Тя се казва Лора, нали?

Мери най-сетне попита: „Кой си ти?“, с което всъщност искаше да каже: „Що за създание си ти?“.

— Робърт Кеслър, не помниш ли? Можеш да ме наричаш Боб. Или Боби, ако искаш. Само не Роб. Не обичам името Роб.

Нямаше признаци, че жената е загубила самообладание, но зърното на ужаса, посято в нея, процъфтяваше.

— И ако Лора се поддаде на някакви щурави идеи за праведност, ако е заразена с подобно безумие, ще я изнасиля и убия и ще се заема с Наоми. На колко години е Наоми?

Мери не отговори.

— Скъпа, знам, че ти е трудно. Ти така хубаво се занимаваше с ябълковия пай и си пееше стари песни и изведнъж ти се случи това. Но ако не ми кажеш на колко години е Наоми, ще ти пръсна мозъка ей сега.

— На седем. Наоми е на седем години.

— Ако накарам седемгодишно момиченце да моли чичо си Тим да й спаси живота, мислиш ли, че тя ще го направи? Според мен ще го направи, Мери. Според мен тя ще плаче, ще хълца и ще се моли и сърцето на чичо й ще се пръсне. Той ще предаде боклука или дори сам ще я убие, за да си върне племенничката невредима.

— Разбрах — каза тя.

— Трябва ли да мина по целия път до Наоми?

— Не.

Стигнал до края на масата, той отиде до мивката и издърпа няколко книжни салфетки от контейнера. Намокри леко едната от тях и се върна на стола си.

Усмихна й се и с навлажнената салфетка избърса ябълковия сок от лицето й. Със сухите салфетки махна резенчетата от дрехите й. Тя не го удостои с тръпка на погнуса.

Той обра нападалите по пода резенчета и изхвърли всичко в кофата за боклук.

Върна се на масата и заяви:

— Харесва ми дома ти, Мери. С удоволствие бих поживял тук няколко дни, ако не беше картината в хола с пикльовците, тичащи по плажа. Ще трябва да я нарежа на парчета и да я изгоря в камината, иначе ще се стряскам през нощта и ще пищя само при мисълта, че тя стои там.