Дийн Кунц
Добрият (22)

Глава 22

Нещо изшумя и събуди Тим от тревожните му сънища. Отдавна беше разбрал, че животът на човека може да зависи от способността да отметне съня като одеяло. Съзнанието му се избистри в миг, стойката му се изправи и той измъкна пистолета иззад възглавницата на креслото.

Макар че бе напрегнал слуха си, известно време не чу нищо повече. Понякога шумът беше част от съня, а причината да се събудиш беше в това, че същият звук е придружавал нечия смърт, на която си бил свидетел в реалния живот.

Електронният часовник показваше времето със светещи зелени цифри — 3:44. Беше спал някъде към два часа.

Погледът му се насочи към френския прозорец.

Пердетата не бяха мръднали.

Чу се порив на вятъра — не блъскаше тежко като с чук и не се натрапваше, а бе прегракнал, ритмичен и успокояващ.

Сетне тишината бе нарушена от Линда и Тим разбра, че нейният сънен глас го беше събудил.

— Моли — мълвеше тя. — О, Моли, не, не.

Думите й тегнеха от отчаяние и копнеж.

Тя се бе обърнала на една страна в съня си. Лежеше света като ембрион, прегърнала и притиснала към гърдите си възглавница.

— Не… не… о, не — хлипаше тихичко тя, докато думите й се разтвориха в едва доловим стон, предизвикан от пронизваща болка. Това не беше просто плач, а много по-страшен вопъл.

Ставайки от стола, Тим си даде сметка, че Линда не беше във властта на някакъв безсмислен сън, а с помощта на съня се бе пренесла в миналото, където бе съществувала някаква реална Моли, която по-късно може би е била загубена.

Но преди бълнуването й да разкрие някаква тайна за нея, друг шум наруши мълчанието на спящия хотел и този път той идеше от коридора.

Тим залепи ухо към цепката между ръба и рамката на вратата. Стори му се, че беше чул жалостивия писък на вратата към южното стълбище.

Струйка хладен въздух погъделичка извивките в ухото му. Пронизаната тишина се възстанови в коридора, ала този път тя беше напрегната в очакване и не искаше да заглади настръхналата си перушина.

Ако Тим бе разпознал правилно звука, това означаваше, че някой стоеше на площадката, придържайки отворената врата на стълбището, и оглеждаше коридора на третия етаж.

Потвърждението дойде под формата на характерния писък на вратата, докато някой я затваряше внимателно, вместо да я остави да се затвори сама.

Малцина закъснели гости биха проявили такава грижа за околните, да не говорим за хотелските служители в наши дни.

Тим приближи око към шпионката. Широкоъгълната леща му показа коридора в изкривен вид.

Това не беше моментът, от който няма връщане, за Тим. Този момент беше минал по-рано — когато бе тръгнал от колата към къщата й, когато бе видял плаката с телевизионния екран вместо телевизор. Той бе поел тогава по курс също тъй необратим, както и пътешествието на Колумб, когато бе вдигнал котва през август 1492.

Сега Тим се намираше на онзи етап във всяко опасно начинание, когато съзнанието или се изостря, за да посрещне растящото предизвикателство, или се оказва негодно за дуела, когато сърцето или се превръща в пътеводен компас, или се свива в ужас от предстоящия път, когато възможността за успех става реалност или не.

В кривото око на лещата се появи мъж, обърнат гърбом и разглеждащ вратите в източната част на коридора. После той погледна в посоката към Тим.

Макар и разкривено, в лицето му можеше да се разпознаят чертите на убиеца с армията от превъплъщения.

Гладкото розово лице. Неувяхващата усмивка. Очите му като водосточни канали.

Деветмилиметровият пистолет не беше достатъчно мощен да застреля Кравет през вратата.

Освен това дори този убиец да зашиеше, щеше да бъде нает друг. И тогава Тим нямаше да има предимството да знае как изглежда новият враг.

Той се дръпна от вратата, обърна се и се втурна към леглото, където Линда беше престанала да бълнува.

Планът му изведнъж заприлича повече на хвърляне на зарове, отколкото на стратегия.

Той сложи ръка на рамото на Линда, тя се отърси моментално от съня, сякаш беше завършила същото училище по оживяване като него.

Тя се изправи в леглото и стана, докато Тим успее да каже:

— Той пристигна.