Дийн Кунц
Добрият (16)

Глава 16

Тим караше под схлупващото се небе и бавно усилващия се вятър на нощта, без да има крайна цел, макар че докато криволичеше от улица на улица, избягвайки магистралите, постепенно се насочи на юг към крайбрежието.

Без да проявява и следа от тревога, Линда му разказа за Денис Джоли и големите месести части на ушите му, разрухата на шевролета и нуждата си от тоалетна.

Спряха на бензиностанция, напълниха резервоара с бензин и отидоха до тоалетната. В съседното магазинче той купи пакет ванилови бонбони против киселини.

Тим имаше нужда от тях за стомаха си, но Линда отказа. Непоклатимото й спокойствие продължаваше да го удивлява.

Когато потеглиха отново, той й разказа за шевролета, за пожарния кран, за дървената ограда и ненавременната поява на брадатия мъж с биреното шкембе.

— Значи ти стреля в гумите му и ги проби? — попита тя.

— Една от гумите, а може и две.

— Право на улицата, пред всички?

— Както беше тръгнало, нямаше време да слагам бариери и да изолирам мястото.

— Невероятно.

— Не е така. Знаеш ли на колко места на тази планета стрелбата по улиците е по-честа от карането на коли?

— Как става така, че един обикновен зидар изведнъж се изпълва с решимост да се изпречи на пътя на кола, карана от наемен убиец, и да й пробие гумите с куршуми?

— Аз не съм обикновен зидар, аз съм отличен зидар.

— Ти определено си някой, само не знам кой — каза тя и извади пълнителя от пистолета, който той бе взел на заем.

— Значи членуваме в един и същи клуб — отвърна той. — Кажи ми заглавието на една от книгите си.

— „Отчаяние“.

— Това заглавие на твоя книга ли е?

— Да.

— Кажи още някое.

— „Ракът — този неумолим бич“.

— Още някое.

— „Обезнадеждените и мъртвите“.

— Ще позная ли, ако кажа, че не са попаднали в списъка на бестселърите?

— Да, но все пак се продаваха не зле. Не ми липсва аудитория.

— Какъв е процентът на самоубийците сред нея? Нещо тук не ми е ясно. Ти казваш, че пишеш мъчителни книги, гадни, преливащи от емоции книги. Но като те погледне човек, никак не приличаш на клиничен случаи.

Зареждайки пълнителя с нови 9-милиметрови патрони от чантичката си, Линда каза:

— Не, не страдам от депресия. Аз просто си мислех, че би трябвало да страдам.

— Защо мислеше така?

— Заради тумбата от университета. Те всички са побъркани на тема края на света. А също и заради нещата, които се случиха.

— Какви неща?

Вместо да даде обяснение, тя продължи:

— За много дълъг период бях изпълнена с толкова гняв и отрова, че не ми оставаше място за депресия.

— Тогава би трябвало да пишеш гневни книги.

— Да, имаше и малко гняв в тях, но преобладаваха чувствата — болезнени терзания, окаяност и загнояваща скръб.

— Радвам се, че не сме се срещнали по тези времена. За какво си тъгувала?

— Не ме питай, карай.

Той продължи да кара, но все пак попита:

— Сега, като няма повече да пишеш книги за болезнени терзания, окаяност и загнояваща скръб, за какво ще пишеш?

— Не знам. Не съм измислила още. Може би за един зидар, който си загубва разсъдъка по време на концерт на Питър, Пол и Мери.

Телефонът на Тим иззвъня. Той се поколеба дали да отговори, мислейки, че може да е Кравет.

Всъщност беше Пит Санто.

— Хей, вратарю. Ти си се забъркал в някаква мътна и кървава.

— Не ми викай „вратар“. Какво е мътно и кърваво?

— Нали знаеш, че хората, които действат под много чужди имена, често запазват същите първи букви за малкото име и фамилията си?

Тим свърна към тротоара в жилищния квартал, през който минаваха, и спря:

— Е, и?

— Ами аз взех, че сложих в търсачката на Пътното профил с малко име започващо с „Р“ и фамилно започващо с „К“. Останалите данни сложих както са в книжката на Кравет — мъж, кестенява коса, кафяви очи, метър и осемдесет и два, дата на раждане.

— И какви бяха резултатите?

— Двадесет и няколко попадения. Девет от тях в целта. Снимката е на същия човек, твоя човек със смразяващата усмивчица. Робърт Крейн, Реджиналд Конрад, Ръсел Керингтън…

— Мислиш ли, че някое от тия може да му е истинското име?

— Ще ги прекарам всичките през базите данни на местните, щатските и националните органи на закона да видим дали някой няма да се окаже с карта на полицай. Този тип трябва да има нещо общо с полицията.

— Защо?

— Тук започва странната част. Според информацията на Пътното тези книжки са издадени от девет различни офиса на девет места в щата. И всичките имат една и съща снимка, не девет различни снимки.

Докато Тим размишляваше над този факт, Линда се обърна назад и се загледа през прозореца, сякаш се страхуваше, че когато спрат да се движат, стават по-лесни за намиране.

— Значи той има връзка в Пътното — заключи Тим.

— Когато на обикновения дребен мошеник — допълни Пит — му потрябва да действа под чуждо име, той не отива в Пътното, а си купува книжка от фалшификатор. Тя му върши работа за много неща, но не за всичко. Да кажем, че го спрат заради превишена скорост. Ако полицаят, който се кани да го глоби, реши да провери дали е имал предишни нарушения, няма да намери нужния файл. Фалшификатът няма корени.

— А деветте книжки имат корени? Те ще издържат проверката?

— Ще я издържат и ще изпеят „Боже, благослови Америка“. Та той или има връзка в Пътното, или има начин да им бъзика базата.

— Как да я бъзика?

— Може да вкарва фалшиви файлове.

— Явно трябва да тръгна на курсове за обогатяване на речника.

— Не си харчи парите за глупости — пошегува се Пит, — по-добре си направи присадка на нов характер. Ето и още нещо. Калифорния има отскоро споразумение за обмен на данни между Пътното и няколко съседни щата. Този Кравет Крейн Конрад не-знам-кой-си има също три книжки в Невада и две в Аризона, не под същите имена, но със същата снимка.

— Много хубава снимка, брей! — възкликна Тим.

— Вярно — съгласи се Пит.

— Особено усмивката.

— А очите? Какво ще кажеш за тях, compadre?

— Вече сме изчерпали тази тема. Чаша с папагал, пай с крем нишесте.

— Фалшиви шофьорски книжки, вкарване на фалшиви файлове, това са углавни престъпления. Не мога да си мълча за тях дълго. Не мога дори и заради теб.

Беше почти сигурно, че Ричард Лий Кравет не е истинското име на убиеца и нямаше да бъде лесно да се направи връзка между изгорелия шевролет в уличката зад кафенето и истинската му самоличност. Пък и катастрофиралата кола не беше доказателство за нищо повече от опасно каране.

— Може би ако успееш да отсееш истинското му име от купчината фалшиви, може би ако открием името, дадено му след раждането, къде работи, къде живее, може би тогава ще мога да ти разкажа цялата история.

— Три пъти може би. Чуй ме хубаво. Аз имам здрав задник и мога да седна на информацията и да не мърдам от нея заради теб. Но това няма да трае вечно, не до Второто пришествие.

— Благодаря ти, Пит — рече Тим. — Обади ми се, когато имаш нещо ново.

— Подозирам, че ще се занимавам с тази работа до малките часове. Вече се обадих да взема отпуск по болест за утре.

— Няма значение по кое време на деня е, ако откриеш нещо, обади се.

— Тя още ли е с теб?

— Да. Много си пада по печени питки с бекон и кашкавал и мрази люцерна.

— А „Американският идол“ харесва ли го?

— Не го гледа.

— Казах ти, че в нея има нещо, нали! Попитай я кой й е любимият женски филм.

Тим се обърна към Линда.

— Пит пита кой ти е любимият женски филм.

— Имам два еднакво любими — „Умирай трудно“ и „Мъж под прицел“, версията с Дензъл Уошингтън.

Тим повтори отговора й и Пит възкликна:

— Голям си късметлия, бате!