Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Good Guy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Дийн Кунц. Добрият

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2010

ISBN: 978-954-529-810-3

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Човешката участ може да увисне на най-малката пантичка на времето. Не минава и минута, която не би могла да доведе до грандиозни промени, и всяко тик и так на часовника сякаш нашепва с гласа на съдбата обещания или заплахи.

Когато убиецът каза: „Дошъл си по-рано“, Тим Кариър забеляза, че часовникът с рекламата на „Будвайзер“ показва пет минути преди кръглия час, и беше логично той да предположи: „Ти също.“

Пантичката на времето се бе обърнала, вратата се бе отворила и повече нямаше затваряне.

— Размислих и реших, че не искам да те наема — рече Тим.

Руни донесе бирата на убиеца и след това отиде да обслужи клиент в другия край на заведението.

Отражението на светлината от махагоновия бар придаваше на питието в чашата червеникав оттенък.

Непознатият облиза напуканите си устни и започна да пие. Явно беше много жаден.

Когато остави чашата, той каза дружелюбно:

— Не е възможно да ме наемеш. Не служа на никого.

Тим помисли да се извини, че има нужда от тоалетната. Можеше да се обади оттам по мобилния си телефон на полицията.

Лошото беше, че непознатият щеше да изтълкува хода му като подкана да прибере кафявия плик и да си тръгне.

Да вземе плика в тоалетната също не вървеше. Непознатият щеше да предположи, че Тим иска да извърши плащането на четири очи, и щеше да го последва.

— Нито можеш да ме наемеш, нито пък се опитвам да продам нещо — каза убиецът. — Ти се опитваш да продадеш на мен, а не аз на теб.

— Така ли? И какво се опитвам да ти продам?

— Една представа. Представата как светът ще се промени радикално от една… корекция.

В съзнанието на Тим изникна образът на жената от снимката.

Не му беше ясно какво може да направи. Трябваше му време да помисли и той рече:

— Продавачът е този, който определя цената. Ти определи цената — двадесет хиляди.

— Това не е цена, а пожертвование.

Тази размяна на реплики не беше по-безсмислена от типичния кръчмарски разговор и Тим се включи в ритъма.

— Но срещу моето пожертвование аз получавам твоята… услуга.

— Не. Не продавам услуги. Получаваш моето благоволение.

— Твоето благоволение.

— Да. След като възприема представата, която ми продаваш, твоят свят ще се промени радикално благодарение на моето благоволение.

Въпреки обикновения кафяв цвят на очите му погледът на убиеца беше по-властен, отколкото би могло да се очаква.

А лицето му, когато той се появи и седна на бара, се беше сторило на Тим като изсечено от гранит, но това се оказа погрешно първо впечатление. Закръглената му брадичка бе украсена с трапчинка. Бузите бяха гладки и розови. Нямаше бръчки около устата. Нито на челото.

Причудливата полуусмивка, която играеше на устоите му, сякаш идваше от фееричния свят на някоя от любимите му детски приказки. Това, изглежда, беше обичайният израз на лицето му, който като че ли подсказваше, че странникът частично се изключва от реалността на момента и се намира в постоянен унес.

— Тук не става въпрос за някаква сделка — каза усмихнато непознатият.

— Ти се обърна към мен с молба, аз съм отговорът на молитвите ти.

Речникът, с който той си служеше при обсъждането на работата си, можеше да се приеме като знак за предпазливост, средство за избягване на опасността да се самоподложи на обвинения в престъпност. Но поднесени с неувяхваща усмивка, префинените му евфемизми се превръщаха в източник на тревога, ако не и на тръпки от ужас.

Тим отвори кафявия плик, но странникът го спря.

— Не тук.

— Спокойно. — Тим извади снимката от плика, сгъна я и я сложи в джоба на ризата си. — Плановете ми се промениха.

— Колко жалко! Мислех, че мога да разчитам на теб.

Тим избута плика пред празния стол помежду им и каза:

— Половината от уговореното. За нищо. Да го наречем хонорар за неизвършено убийство.

— Никой никога няма да разбере, че си замесен — отвърна убиецът.

— Знам. Ти си добър. Сигурен съм, че си добър в тази работа. Върхът си. Само че аз повече не искам да го правя.

Убиецът поклати глава с усмивка.

— Искаш, искаш.

— Вече не.

— Искаше го преди, нали? Не можеш да стигнеш дотам да го искаш и после да престанеш да го искаш. Няма такова нещо.

— Размислих се и ми дойде нов акъл — настоя Тим.

— В работа като тази новият акъл винаги идва, след като човек получи каквото иска. Тогава той си позволява да поизпита малко угризения на съвестта, за да се почувства по-добре. Получава каквото иска, чувства се добре и година по-късно станалото е само един тъжен спомен.

Втораченият кафяв взор го тормозеше, но Тим не смееше да откъсне очи. Ако започнеше да се усуква, у странника можеха да се зародят подозрения.

Една от причините за хипнотизиращия поглед се изясни. Зениците на странника бяха разширени максимално.

Черното езеро в центъра на ирисите му бе удавило околния цвят.

Осветлението в този край на бара беше приглушено, но не сумрачно. Зениците бяха разширени до степента, която се получава при пълен мрак.

Гладът в очите му, стръвта за светлина, създаваха притегляне като на черна дупка в космоса, на умряла звезда.

Зениците на слепец биха могли да бъдат постоянно разширени като неговите. Но убиецът не беше сляп, поне що се отнася до светлината, макар че може би не беше зрящ за нещо друго.

— Вземи парите — подкани го Тим.

Същата усмивка.

Половината пари.

— За нищо.

— О, аз вече свърших малко работа.

— Каква? — намръщи се Тим.

— Показах ти кой си.

— Брей! И кой съм?

— Убиец по душа със сърце на страхливец.

Убиецът взе плика, стана от стола и си тръгна.

Тим се бе представил успешно като човек с куче на име Лари, беше, поне за момента, спасил живота на жената от снимката, беше предотвратил жестоката схватка, която би последвала, ако убиецът разбереше, че е станала грешка. Всичко това би трябвало да го изпълни с облекчение. Но се получи тъкмо обратното: гърлото му се сви, сърцето му се изду така, че за дробовете му не остана място, и дъхът му секна.

Главата му се замая и му се стори, че столът му се завъртя. От световъртежа започна да му се повдига.

Ясно бе, че не можеше да изпита облекчение, защото случаят не бе приключен. Не беше нужно да му гледат на листа от чай. Трагичните последици се открояваха ясно на хоризонта.

Тим можеше с един поглед да схване и назове подредбата на всяка дворна каменна настилка: надлъжна превръзка, напречна превръзка, кръстата превръзка, фламандска превръзка, редова зидария от дялан камък… Но пътят пред него в този момент бе пълен хаос. Не се знаеше накъде ще го изведе.

Стъпвайки леко, както би могъл да го стори само човек с необременена съвест, убиецът напусна бара и се предаде в прегръдката на нощта.

Тим се шмугна към вратата, внимателно я открехна и погледна навън.

Зад волана на бяла кола, паркирана под ъгъл на тротоара, отчасти скрит зад отражението на синята неонова реклама на бара върху предното стъкло, седеше усмихнатият непознат. Той разлистваше пачката от стодоларови банкноти.

Тим измъкна тънкия си мобилен телефон от джоба на ризата.

В колата убиецът смъкна прозореца. Закачи някакъв предмет на стъклото и после го вдигна, за да го залости.

Напипвайки бутончетата на мобифона, без да ги поглежда, Тим се опита да набере 911.

Предметът, стиснат между прозореца и рамката на колата, се оказа портативна сигнална лампа, която започна да святка веднага щом колата потегли на заден ход.

— Ченге! — прошепна Тим и не се реши да набере втората единица.

Престраши се да излезе едва когато колата започна да се отдалечава от бара, и прочете номера върху стопяващия се силует.

Бетонът под краката на Тим започна да се разрежда и омеква и заприлича на крехката ципица, която се образува върху водната повърхност. Понякога, когато реши да се плъзне по тази ципица, за да се опази от птиците и прилепите, еднодневката става жертва на изплувалия от дълбините гладен костур.