Дийн Кунц
Добрият (33)

Глава 33

През нашарените с вадички прозорци на автобуса светът изглеждаше като размит, сякаш всички творения на човечеството и природата се готвеха да изтекат през дупка на дъното на вселената, оставяйки след себе си единствено вечна празнота и този автобус, пътуващ през нея, докато и самият автобус се разпаднеше около тях и отнесеше светлината със себе си, хвърляйки ги в безпътица и пълен мрак.

Стиснала ръката на Тим, Линда се чувстваше привързана към нещо, което нямаше да се размие.

Не беше изпитвала нужда да се държи за някого от много време. Не беше имала смелостта да си го позволи.

Нито пък беше срещала някого, от още по-дълго време, който да й подаде ръка така убедително, така всеотдайно. За по-малко от десет часа той бе спечелил доверието й както никой друг от детските й години насам.

Тя знаеше много малко за него и все пак чувстваше, че го познава по-добре от всички, с които беше имала нещо общо в живота си. Тя разбираше кое е главното в него, усещаше формата на духа, който живееше в сърцето му, силата на сърцето, което беше компасът на мисълта му.

В същото време той си оставаше загадка за нея. И макар да искаше да научи всичко за него, нещо в нея се надяваше, че независимо от това как щяха да се развият отношенията между тях, в него завинаги ще се задържи някакъв елемент от загадката.

За да прави за нея това, което правеше, той не можеше да не обладава нещо магическо в същността си, нещо трансцендентално. И ако се стигнеше до откритието, че неговият Мерлин не е бил вълшебник, а класният наставник в прогимназията, че смелостта му не се дължеше на отглеждането му в семейство на лъвове, а на четенето на героични комикси в детството, то това щеше да направи понятието за доброто също тъй банално, както и за злото.

Желанието й да се подложи на терзанията на загадката я удиви. Тя беше живяла с убеждението, че романтичката в нея бе изгорена на кладата преди повече от шестнадесет години.

Автобусът се приближаваше към предградията на Дейна Пойнт. Тим попита:

— Коя е Моли?

Въпросът му предизвика тръпка на недоумение и тя го погледна учудено.

— Когато бяхме в хотела — поясни той, — ти говореше насън.

— Никога не говоря насън.

— Никога ли не спиш сама?

— Винаги спя сама.

— Тогава откъде знаеш?

— Какво казах в съня си?

— Само името Моли. И „не“. Повтаряше: „Не, не“.

— Моли беше куче. Моето куче. Много беше хубава и миличка.

— Случи ли се нещо с нея?

— Да.

— Кога?

— Взехме я, когато бях на шест години. Взеха ми я, когато бях на единадесет. Осемнадесет години минаха, а още ме боли.

— Защо ти я взеха?

— Не можеше повече да остане при нас. Анджелина не обичаше кучета и каза, че няма пари да й купува храна и да я води на ветеринар.

— Коя е Анджелина?

Линда се взираше в размиващия се свят.

— Това беше най-лошото за мен. Моли беше куче и не можеше да разбере. Тя ме обичаше, а аз я отпращах. И нямаше как да й обясня, защото беше куче.

Тим мълчеше в очакване. Сред многото неща, които знаеше как да прави, той знаеше и кога трябва да изчака, което беше рядко дарование.

— Не можахме да намерим на кого да дадем Моли. Тя беше прекрасна, но никой не искаше да я вземе, защото тя не беше просто някакво куче, а нашето куче.

Скръбта не взема формата на гарван, кацнал неотменно над нечия врата. Скръбта е зъбато създание, което, макар с времето да минава в отстъпление, мигом се явява отново, само да прошепнеш името му.

— Още виждам очите на Моли каквито бяха, когато я отпращах. Объркани. Уплашени. Молещи. Никой не искаше да я вземе и тя трябваше да отиде, където държат бездомните кучета.

— Някой трябва да я е взел от там.

— Не знам какво е станало. Нищо не знам.

— Сигурно я е взел.

— Колко пъти съм си представяла как лежи в някоя клетка, заедно с много други натъжени и изнервени кучета, и се чуди защо я отпратих, какво е направила, за да престана да я обичам.

Линда отмести очи от прозореца към стиснатите им ръце.

Това приличаше на слабост, тази нужда да се държи за него, а тя никога не беше проявявала слабост досега. По-скоро би умряла, отколкото да се подаде на малодушие в този свят, където уязвимите биваха превръщани в плячка просто за спорт.

Колкото и да бе странно обаче, това, което изпитваше, не й приличаше на слабост, а по-скоро на бунт, но причината не й беше ясна.

— Колко ли самотно й е било на бедната Моли! — продължи тя. — И ако не се е намерил някой да я вземе… дали си е помислила за мен, когато са й забивали смъртоносната игла?

— Не, Линда. Не. Това не се е случило.

— Много вероятно е да се е случило.

— Дори да се е случило, тя не е знаела какво прави иглата, не е знаела какво я чака.

— Знаела е. Кучетата разбират. Няма да се лъжа за това. Лъжата само ще направи нещата още по-лоши.

Въздушните спирачки изпухтяха и автобусът започна да намалява скорост.

— От всичко, което се случи тогава, колкото и да е странно, това е най-лошото. Защото никой друг не е очаквал от мен да го спася. Аз бях само едно дете. Но за бедната Моли не бях малка. Ние бяхме най-добри приятелки. Аз бях за нея светът. А я предадох.

— Не си я предала — увери я той. — По-скоро светът ви е предал и двете.

За първи път от повече от десет години тя се почувства в състояние да говори за това. Беше изляла всичкия си гняв в скръбните си книги и сега можеше да говори безпристрастно. Беше способна да му разкаже всичко веднага.

От наводнената канавка се вдигна ветрило вода, когато автобусът пристигна на спирката им в Дейна Пойнт. Вратите захлопаха и се отвориха като хармоника. Те излязоха под дъжда.

Вятърът беше последвал гръмотевиците и светкавиците на изток. Пороят шуртеше право надолу, сребърен във въздуха и мръсен на земята. Скоро зората щеше да се пукне зад облаците, зората, която тя мислеше, че може никога да не види.