Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Good Guy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Дийн Кунц. Добрият

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2010

ISBN: 978-954-529-810-3

История

  1. — Добавяне

Глава 13

На път към задния изход на кафенето Линда хвърли само един поглед назад и видя, че предната врата се затвори след Тим, който изчезна в нощта.

Макар че го познаваше едва от няколко часа, при мисълта, че може повече никога да не го види, дъхът й секна.

Той беше решил да й помогне, вместо да я остави на вълците. Нямаше никаква причина да подозира, че ще изчезне от живота й също тъй неочаквано, както беше се появил.

Никаква причина, с изключение на опита. Рано или късно всички си тръгваха. Или пропадаха през дупка в пода. Или бяха повлечени насила в дупката и пищейки в безсилието си да се задържат на повърхността, изчезваха.

Ако има достатъчно време, човек може да си внуши, че самотата е хубаво нещо — уединение, създаващо идеалните условия за размисъл и дори за свобода.

С такова убеждение би било глупаво да отвори вратата и да допусне, когото и да било до себе си, не може да го допусне изцяло. Защо да рискува трудно постигнатото равновесие, спокойствието наречено мир?

Не смяташе, че той ще се остави да бъде застрелян, не тук тази вечер, не когато беше заел отбранителна поза. Нещо в него подсказваше, че той знае какво прави, че не би било лесно да го убият.

Въпреки това беше подготвена за възможността да отиде до края на уличката и там да чака и чака и никога да не го види повече.

Стигна до вратата на кухнята и тя се отвори към нея. Появи се сервитьорка, носеща с една ръка поднос, отрупан с пълни чинии.

— Тук е кухнята, мила — обясни тя на Линда. — Само за персонала.

— Извинявам се. Търсех тоалетната.

— Ей там — посочи сервитьорката една врата надясно.

Линда влезе в тоалетната, която миришеше на боров дезинфектант и мокри книжни салфетки. Изчака за малко, излезе и влезе в кухнята, където миришеше значително по-приятно.

Покрай низ от фурни, котлони, фритюрници с врящо олио, хвърляйки усмивка на един от готвачите на аламинути, кимвайки на друг, тя премина през две трети от кухнята, преди един мъжага с провиснали месести части на ушите да изникне иззад висока стойка с продукти и за малко да се сблъска с нея.

Тя нямаше да забележи размера на месестите части на ушите му, ако той не носеше халкички на тях със сребърна розичка на лявата и рубинче на дясната.

Инак приличаше на културист, побъркан по сапуна и интимно запознат до най-малката подробност с всички филми на Куентин Тарантино: един мускулест, чисто измит нафукан пръдльо. На бялата му риза беше закачена значка с надпис: ДЕНИС ДЖОЛИ / УПРАВИТЕЛ ВЕЧЕРНА СМЯНА.

— Какво търсите тук? — попита той.

Тъй като беше преградил пътеката и не можеше да се промъкне покрай него, Линда отговори:

— Търся задната врата.

— Тук е разрешено само за персонала.

— Да, разбирам. Извинявам се, че влязох. Само да стигна до задната врата и веднага си излизам.

— Не мога да ви разреша това, госпожо. Ще трябва да напуснете кухнята.

Въпреки обиците и червената връзка той успяваше да си придаде вид на официално лице, облечено във власт.

— Тъкмо това искам да направя — увери го тя. — Искам да напусна кухнята през задната врата.

— Госпожо, ще трябва да напуснете оттам, откъдето дойдохте.

— Но задната врата е по-близо. Ако се върна там, откъдето дойдох, ще остана в кухнята по-дълго, отколкото, ако си изляза през задната врата.

Времето течеше и Тим навярно беше вече излязъл от паркинга. Ако Кравет не беше го последвал, а беше влязъл да търси нея, тя трябваше да е изчезнала.

— Ако нямате пари да си платите сметката, няма да го правим на въпрос — каза управителят.

— Моят приятел ще плати. Той мисли, че съм в тоалетната. Не искам да си тръгна с него. Искам да си тръгна сама.

Изтърканото до розово лице на Денис Джоли пребледня и мръсноводнистите му очи се изцъклиха тревожно.

— Той налита ли на бой? Не ми трябва да дойде разярен да те търси тук!

— Я се виж какви мускули имаш. Можеш да надвиеш всекиго.

— И дума да не става. Не ми трябва да се бия с никого.

Линда смени тактиката.

— Няма страшно, той не налита на бой. Той е просто едно влечуго. Дай му само да пуска ръце. Не искам да се кача в колата му пак. Пусни ме да си изляза от задната врата.

— Ако дойде да те търси и не те намери, ще си го изкара на нас. Ще трябва да се върнеш откъдето дойде.

— Ти имаш ли акъл? — възкликна тя.

— Е, голяма работа, че пускал ръце — отвърна Денис Джоли. — Щом не налита на бой, а само пуска ръце, нека те откара вкъщи, нека опипа туй-онуй, нека барне някоя цица, няма да ти стане нищо.

— Не е нищо.

Тя хвърли поглед назад към кухнята. Кравет го нямаше.

Ако не се измъкнеше бързо оттук, нямаше да успее да стигне до края на уличката, преди Тим да се появи.

— Не е нищо — повтори тя.

— Когато те закара вкъщи, тогава можеш да му отрежеш квитанцията и той няма да се разсърди на нас.

Тя пристъпи плътно до него, пъхна лице близо до неговото, грабна колана му и в същата секунда измъкна края му от гайката…

— Ей!

… издърпа езика от дупката и после колана от токата.

Размахвайки безуспешно ръце към нея, той извика:

— Ей, какво по дяволите правиш! Стига! Престани!

Той се отдръпна, но тя пристъпи пак нападателно, намери края на ципа и отвори дюкяна на панталона му.

— Ей, спри, спри!

Линда продължи да се тика в лицето му, забивайки нокти в ръката му, за да му попречи да затвори ципа, докато той отстъпваше по тясната пътека.

— Какъв ти е проблемът! — изсъска тя и го напръска със слюнка, докато произнасяше „п“-то в „проблемът“. — Аз искам само да опипам туй-онуй. Ти какво, срамуваш ли се, Дени? Аз само ще си барна малко. Няма да ти стане нищо. Нищичко. Ще барна съвсем малко. Да не те е страх, че няма да мога да го намеря, Дени?

Вечерният управител се блъсна в една от масите за готвене, купчина чинии се срути на пода и се разби на парчета с громоленето на дебел, евтин порцелан.

Бутайки ръката на управителя, Линда се опитваше да бръкне в панталона му.

— Някой връзвал ли ти го е на фльонга, Дени? Сигурна съм, че страшно ще ти хареса. Дай да ти го вържа на фльонга.

Зачервен, запенен от възмущение, в панически опит да се оттегли, но възпрепятстван от раздутата си фигура, като огромен бик стиснат в тесния кръг на родеото, той се препъна и падна.

Линда не се поддаде на изкушението да удостои господин Джоли с един жизнерадостен ритник, а стъпи между разкрачените му крака, прескочи го и забърза към дъното на кухнята.

— Мръсна кучка! — изкрещя той с мутиращия фалцет на пубертет.

В коридора имаше три врати и логиката подсказваше, че вратата на задната стена ще бъде изходът. Вместо това зад нея се намираше охладен килер.

Вратата на лявата стена водеше към малък претъпкан офис. Зад дясната пък се намираше склад за чистача с мивка.

Линда разбра, че е направила грешка, върна се при първата врата, отвори я широко и влезе в килера, който всъщност беше охладено входно антре. В далечния му край беше изходът към уличката зад кафенето.

Два големи контейнера за боклук стояха от двете страни на изхода. Те далеч не миришеха така апетитно както беконът, печените питки и сладкишът с масло.

Тук-таме по паважа се образуваха локвички от светлина от лампите, монтирани за безопасност над някои от вратите на сградите, но в по-голямата си част уличката сякаш минаваше през тъмнината на тунел и хвърляше предизвикателната ръкавица на незнайни заплахи.

Разтърсена от епизода в кухнята, тя измина бегом няколко метра, преди да осъзнае, че е тръгнала наляво, вместо надясно. Обърна се и се насочи към далечния край на уличката.

Минавайки покрай кухненския изход на кафенето, тя чу, че от близката пресечка зад нея да се приближава кола.

Контейнерите за боклук едва оставяха място за една кола да мине. Тя се отдръпна настрана, за да й даде път.

Двигателят на колата издаваше странни чукащи и кашлящи звуци, но не той беше частта в най-лошото състояние.

Линда погледна назад и видя само един светещ фар и полегналото наляво тяло на колата, защото едната или и двете гуми от страната на шофьора бяха гръмнали. Ленти от разкъсана гума се развяваха, стоманена джанта стържеше по асфалта, шасито се люлееше върху разтегнати пружини и нещо, навярно ауспухът, се тътреше по паважа и хвърляше рояци от искри, подобно на светулки, изпод пода.

Когато мина през кръга от светлина на една от входните лампи, Линда видя, че това е шевролетът.

Как Тим беше постигнал всичко това не беше ясно, но беше ясно, че той го бе направил. Той мислеше, че е довършил шевролета, но макар и осакатена и грохнала, старата кранта все още се държеше за живота.

Кравет беше разгадал плана им. Той се бе досетил, че тя е излязла от задния изход на кафенето, и беше дошъл за нея.

Понечи да се върне вътре, но вратата се отвори и тя видя Денис Джоли, чийто дебел врат се бе издул още повече от възмущение, а от големите месести части на ушите му бляскаха мъничките бижута.

Ако се опиташе да се върне в ресторанта, той щеше да й препречи пътя, а можеше да й попречи дори тук, като влезе в разпра с нея.

— Ако те види — предупреди го тя, — ще ти пръсне черепа.

Тонът й, както и загрижеността на Джоли за собствената му кожа и адският тропот на шевролета, убедиха вечерния управител да се скрие миг след като се показа.

Подобно на сивия кон от Апокалипсиса[1] колата изрева и се хвърли напред с взрив от искри и Линда побягна.

Бележки

[1] Според Откровение (6:7, 8) смъртта връхлита, яздеща на „сив кон“. — Б.пр.