Дийн Кунц
Добрият (5)

Глава 5

Дървеният под се разливаше от стена до стена с топлото сияние на златен мед и придаваше на скромния хол простор и кротко величие.

Бунгалото, построено през 30-те години на двадесетия век, беше или изрядно поддържано, или реставрирано. Малката камина и декоративните свещници от двете й страни бяха семпли, но елегантни представители на стила арт деко.

Лъскавият бял таван със сглобка зъб и длаб висеше близо до главата на Тим, но не го дразнеше. Обстановката създаваше чувство за уют, а не клаустрофобична неприязън.

Линда имаше много книги. С едно-единствено изключение техните редици се сливаха в самотната изява на изобразителното изкуство в стаята, в абстрактна композиция от думи и цветове. Изключението беше плакат, изобразяващ празен сив телевизионен екран с размери 1.80 на 1.20.

— Нищо не разбирам от модерно изкуство — отбеляза Тим.

— Това не е изкуство. Поръчах да ми го направят в едно фото студио. Да ми напомня защо не искам да имам телевизор.

— И защо?

— Защото животът е много кратък.

Тим даде шанс на плаката да му подейства и каза:

— И все пак нищо не разбирам.

— Ще дойде време да го разбереш. В голяма глава като твоята трябва да има някакъв мозък.

Беше му трудно да реши дали поведението й беше продиктувано от някакъв безгрижен чар или от насмешливост, граничеща с грубиянство. Или пък беше малко откачалка. Много такива се срещаха напоследък.

— Линда, причината, поради която съм дошъл…

— Ела с мен в кухнята. Бях там, когато дойде.

Тя го поведе през хола и продължи през рамо:

— Макс ме увери, че не си от ония, дето ще ми забият нож в гърба и ще изнасилят трупа ми.

— Аз го помолих да гарантира за мен, а той виж какви ги е наговорил.

Водейки го през коридора, тя отвърна:

— Макс ми каза, че си талантлив зидар и честен човек. Останалото се наложи да го изстискам. Хич не му се искаше да се обвърже с мнение по въпроса за твоите престъпни и некрофилски наклонности.

В кухнята бе паркирана кола.

Стената между кухнята и двойния гараж бе махната. Дървената подова настилка бе продължена и в гаража, както и лъскавият бял таван със сглобка зъб и длаб.

Три монтирани в определени точки прожектора открояваха черен форд модел 1939.

— Твоята кухня се намира в гаража — възкликна той.

— Не, не, моят гараж се намира в кухнята.

— Каква е разликата?

— Огромна. Аз ще изпия едно кафе. Ти искаш ли? Със сметана? Захар?

— Без нищо моля. Защо си държиш колата в кухнята?

— Обичам да си я гледам, докато ям. Нали е страхотна? „Форд купето“, модел 39-а е най-красивата кола на всички времена.

— Няма да оспорвам в полза на пинтото.

Тя напълни чаша с кафе и каза:

— Не е класика, а огън! Изсечени форми, изпипана и пъргава като звяр.

— Ти сама ли си я модифицираш?

— Отчасти. Но най-вече я давам на един факир в Сакраменто — той е гений в тази работа.

— Доста пара трябва да е отишла.

Линда сервира кафето.

— А какво да правя — да спестявам за бъдещето ли?

— Какво бъдеще имаш предвид?

— Ако можех да отговоря на този въпрос, сигурно щях да си открия спестовен влог.

Дръжката на чашата му беше във формата на папагал, на който беше изписано ОСТРОВ БАЛБОА. Изглеждаше ретро, като сувенир от 30-те години на двадесетия век.

Нейната чаша беше двойна по размер, защото над ръба й се извисяваше порцелановата глава на президента Франклин Делано Рузвелт с неизменното цигаре между устните.

Тя се приближи към форда.

— Ето за това живея.

— Живееш за една кола?

— Тя е машина на надеждата. Или машина на времето, която те отвежда назад в дните, когато на хората им е било по-лесно да хранят надежди.

На пода, в един леген, се намираше шише с препарат за излъскване на хром и няколко парцала. Броните, решетката и лайстните блестяха като живак.

Тя отвори вратата на шофьора и седна с кафето зад волана.

— Ела да се повозим.

— Трябва да си поговорим за нещо, важно е.

— Само ще се престорим, че се возим, игра на въображението.

Тя затвори вратата, Тим обиколи колата и се качи от страната на пътника.

Поради скосения покрив мястото до тавана не стигаше за висок човек. Тим се смъкна на седалката, стиснал чашата с папагала с две ръце.

Дори и в това оскъдно пространство той продължаваше да се извисява над жената като трол над миниатюрна фея.

Вместо обичайната за 30-те години мохерна тапицерия той седеше на черна кожа. Приборите на контролното табло бяха прикрепени със стоманени кантове.

Пред предното стъкло се простираше кухнята. Много феерично.

Ключът беше на място, но Линда не запали мотора за виртуалното пътешествие. Може пък, като й свършеше кафето, да реши да подкара колата до кафеварката близо до фурната.

Тя му се усмихна.

— Нали е много гот?

— Имам чувството, че съм отишъл на автокино и гледам у филм за нечия кухня.

— Автокината отдавна вече изчезнаха. Не мислиш ли, че това е като да разрушиш Колизеума в Рим, за да построиш търговски център?

— Не съвсем.

— Да, прав си. В никое автокино не са хвърляли християни за храна на лъвовете. Та за какво поиска да се срещнем?

Кафето беше отлично. Той отпиваше глътка, духаше и пак отпиваше и се чудеше как най-добре да обясни положението.

Когато крачеше по сухите евкалиптови листа по пътеката пред къщата, той имаше много ясна представа какво точно ще й каже. Но когато видя жената, тя се оказа съвсем различна от очакваното. Подходът, който беше планирал, не беше подходящ.

Малкото, което беше научил за Линда Пакит, му даваше да разбере, че тя не беше от хората, на които трябва да им държиш ръката, когато им съобщаваш лоши новини. Всъщност имаше опасност тя да изтълкува прекаленото съчувствие като снизхождение.

Тим реши да го каже направо:

— Готвят се да те елиминират.

Тя се усмихна отново.

— Това виц ли е?

— Дали са двадесет хиляди, за да го направят.

— Да ме елиминират — в какъв смисъл? — почуди се тя.

— В смисъл на куршум в главата, вечен покой.

Той й разказа накратко за станалото в бара: как първо го бяха взели за убиеца, после за човека, който иска да наеме убиеца, и как беше разбрал, че убиецът е полицай.

Известно време тя слушаше със зяпнала уста, но удивлението й изчезна бързо. Зелените й очи се замъглиха, все едно че думите му размътиха някаква отколешна утайка в тези първоначално бистри езера.

Когато Тим свърши, жената седеше мълчаливо, отпиваше периодично от кафето и гледаше втренчено през предното стъкло.

Той изчака малко, но накрая се притесни.

— Не ми ли вярваш?

— Познавам много лъжци. Но ти не ми приличаш на никого от тях.

Насочените от прожекторите снопове светлина, под които колата се открояваше и едновременно чезнеше, не осветяваха особено вътрешността. Макар че лицето й тънеше в мека сянка, очите й хванаха лъч светлина и го отразиха.

— Не изглеждаш удивена от това, което ти казах — отбеляза той.

— Не съм.

— Значи… тогава знаеш кой е човекът, който иска да те ликвидира?

— Нямам представа.

— Бивш съпруг? Приятел?

— Никога не съм се омъжвала. Нямам приятел в момента и не съм имала откачен приятел преди.

— Да си се скарала с някого на работа?

— Работя като едноличен търговец от къщи.

— Какво по-точно вършиш?

— И аз се питам напоследък — отвърна тя. — Как изглеждаше човекът, който ти даде парите?

Описанието не я наелектризира. Тя поклати глава.

Тим добави:

— Има куче на име Лари. Веднъж го е взел със себе си и скочили с парашут от самолет заедно. Имал е брат на име Лари, който е умрял на шестнадесет години.

— Човек, способен да нарече кучето на умрелия си брат — няма начин да не се сетя кой е, дори да не ми е разказал за Лари или Лари.

Нещата не се развиваха в нито една от посоките, които Тим би могъл да си представи.

— Не е възможно парашутистът да ти е непознат.

— Защо?

— Защото иска ти да умреш.

— Няма нищо необикновено в това да станеш жертва на непознат убиец.

— Но никой не наема друг да убие човек, когото изобщо не познава.

Тим измъкна сгънатата снимка от джоба на ризата си.

— Откъде е взел това?

— Това е снимката ми за шофьорската книжка.

— Значи има достъп до архива с компютърните снимки на пътната полиция.

Тя му върна снимката. Тим я сложи обратно в джоба на ризата си и чак тогава осъзна, че тя е по-скоро нейна, отколкото негова.

— Не знаеш, кой би искал да умреш, а не си учудена — констатира той.

— Има хора, които искат всички да умрат. Когато свикнеш с тази мисъл, нищо не може да те учуди.

Острият нож на вторачения й зелен поглед сякаш режеше на филии стълпените му мисли и ги разстилаше наоколо като парчета плът по време на дисекция. И все пак погледът й бе по-скоро приканващ, отколкото студен.

— Много ми е интересна твоята реакция на всичко това — каза тя.

Той изтълкува думите й като признак на неодобрение или подозрение и отвърна:

— Не знам какво друго би могъл да направи човек.

— Можеше да задържиш десетте хиляди за себе си.

— Щяха да ме потърсят, ако го бях направил.

— Може би да, а може би не. Но сега… със сигурност ще те потърсят. Можеше просто да предадеш снимката и парите на убиеца и да изчезнеш. Да се отстраниш и да оставиш нещата да се развият по начина, по който биха то сторили, ако не беше те имало.

— И къде бих могъл да се дяна тогава?

— Можеше да отидеш на вечеря, на кино, да си легнеш.

— Ти така ли би постъпила? — попита той.

— Аз не съм интересна. Ти си интересен.

— Не съм от интересните.

— Не, не се правиш външно на интересен. Интересното в теб е това, което криеш.

— Казах ти всичко, нищо не съм скрил.

— Да, така е, що се отнася до станалото в бара. Но… не и за това, което е вътре в теб.

Задното огледало беше насочено към него. Той бе държал погледа си вторачен в нейния, за да не вижда своя. Сега отмести за миг очи към отражението в огледалото и тутакси ги наведе към удушения керамичен папагал в дясната си ръка.

— Кафето ми изстина — каза той.

— И моето. Можеше да се обадиш на полицията, след като убиецът си е тръгнал от бара.

— Не, след като разбрах, че е полицай.

— Барът е в района на Хънтингтън, аз съм в Лагуна Бийч. В различни съдебни райони сме.

— Не е ясно в кой район е той. Караше обикновена кола, без полицейска маркировка. Нищо не му пречи да е от полицията в този район.

— И сега какво ще правиш, Тим?

Искаше му се да я наблюдава и в същото време изпитваше ужас да я погледне и съвсем не можеше да разбере защо или как, за някакви минути от запознанството им, тя се бе превърнала в център на чувство на нужда или ужас.

Никога преди не бе изпитвал подобно нещо и макар че хиляди песни и филми го бяха програмирали да го нарече любов, той знаеше, че не е любов. Той не беше от хората, способни да се влюбят от пръв поглед. Освен това любовта не включва елемент на смъртен ужас.

— Единственото доказателство, което можех да дам на полицията, беше снимката ти, но що за доказателство е това? — продължи да размишлява той.

— А номерът на колата? — подсети го тя.

— И това не е доказателство, а само улика. Познавам човек, който може да издири името на шофьора. Човек, на когото имам доверие.

— И после?

— После не знам. Ще измисля нещо.

Очите и, неотклонно вторачени в него, обладаваха притеглянето на двойна луна и приливът на неговото внимание бе осъден да ги следва.

Сключил поглед отново с нейния, той си каза, че трябва да запомни този момент, този стегнат възел на ужас, който също така се превръщаше в разплитащ се възел на див възторг. Веднъж да намереше име за него, той щеше да разбере защо, без да се кани, внезапно бе си тръгнал от живота, който познаваше и към който се беше стремил, и се бе отправил към нов живот, за който нямаше никаква представа и който можеше да го изпълни с адско разочарование.

— Трябва да се махнеш от къщата тази вечер — посъветва я той. — Иди някъде, където никога не си ходила преди. Не при приятели или роднини.

— Мислиш, че убиецът ще дойде?

— Утре-другиден, рано или късно, веднага щом двамата с човека, който го наема, разберат какво е станало.

— Добре — съгласи се тя, без да има вид на уплашена. Трезвата й реакция го озадачи.

Мобилният му телефон иззвъня.

Линда пое чашата му и той отговори.

Обаждаше се Лиам Руни.

— Онзи се появи. Пита за бабаита на последния стол.

— Толкова бързо! Да го вземат дяволите! Надявах се, че ще минат поне ден-два. Първият или вторият беше?

— Вторият. Този път го огледах по-внимателно. Той е направо смахнат, Тим. Акула на два крака.

Тим си припомни неувяхващата замечтана усмивка и разширените зеници, жадни за светлина.

— Каква е тази работа, кажи!

— Женска история — повтори Тим предишното си обяснеше. — Ще се оправя.

Не беше трудно да се досети, че убиецът вероятно беше усетил, че нещо не беше станало както трябва по време на срещата в бара, и се беше обадил на парашутиста да провери.

Гледана през предното стъкло на колата, кухнята изглеждаше топла и уютна. На една от стените висеше комплект кухненски прибори.

— Недей да се измъкваш по този начин — каза Руни.

— Не го правя заради теб. — Тим отвори вратата и слезе от колата. — Правя го заради Мишел. Не си рискувай главата с тази работа — мисли за нея.

Хванала двете чаши, Линда слезе от форда от страната на шофьора.

— Кога точно си тръгна оня? — попита Тим.

— Изчаках към пет минути, преди да ти позвъня. Да не би да вземе да се върне и да ме види, че говоря по телефона. Има вид на човек, който винаги може да каже колко прави две и две.

— Трябва да свършвам — каза Тим, натисна копчето КРАЙ и прибра телефона.

Линда занесе чашите на мивката, а Тим се зае да избере нож от комплекта на стената. Прескочи касапския и взе друг, с по-късо и тънко острие.

Магистралата покрай брега на Тихия океан беше най-краткият път от „Фенерджията“ до уличката на Линда. Дори и в понеделник вечер движението можеше да бъде задръстено. Можеше да се наложи да се пътува четиридесет минути от врата до врата.

В допълнение към портативната сигнална лампа цивилната кола можеше да има и сирена. Сирената естествено щеше да бъде изключена по време на приближаването — убиецът нямаше да им даде сигнал, че е пристигнал.

Линда се обърна с гръб към мивката и видя ножа в ръката на Тим. Не направи погрешни заключения, нито поиска обяснения.

— С колко време разполагаме? — попита тя.

— Можеш ли да си събереш багажа за пет минути?

— Мога и за по-малко.

— Давай.

Тя хвърли поглед към форда.

— Не можеш да минеш незабелязана с него. По-добре да го оставиш — посъветва той.

— Нямам друга кола.

— Ще те закарам, където поискаш.

Зеленият и поглед се забоде като счупена стъклена бутилка.

— Какво печелиш ти от това? Нали ме предупреди, можеш да си вървиш.

— Убиецът ще иска да се отърве и от мен. Само трябва да разбере името ми.

— И ти смяташ, че аз ще му го кажа, като ме намери?

— Дали ти ще му го кажеш или не, той ще го научи. Аз трябва да открия кой е той и още по-важно, трябва да открия кой му дава поръчката за убийство. Може би като си помислиш по-дълго, ще успееш да се сетиш.

Тя поклати глава.

— Няма шанс. Ако единствената ти печалба е в това да се сетя кой може да иска да ме убие, нямаш какво да спечелиш.

— Има какво — възрази той. — Хайде, стягай багажа.

Тя отново хвърли поглед към форда.

— Ще се върна за него.

— Когато тази история свърши.

— Ще карам, накъдето ми видят очите, докато намеря нещо останало от миналото, нещо, което не са успели да разрушат или осквернят.

— Нещо от добрите стари времена — откликна Тим.

— Колкото добри, толкова и лоши. Но все пак — различни.

Тя отиде да си събере багажа.

Тим угаси осветлението в кухнята, пресече през коридора към хола и угаси и там.

После открехна прозрачното перде на един от прозорците и се загледа в околността, която беше застинала като миниатюрно селце в стъклено преспапие.

Той също бе живял дълго в стъклен капан по свой собствен избор. От време на време беше замахвал с чук да си пробие път до нещо, но се бе въздържал да удари стъклото, защото не знаеше какво да търси от другата му страна.

Тръгнал напосоки от близкия каньон, навярно окуражен от пълнолунието, един койот се изкачваше по полегатия наклон на улицата. Когато минеше под лампа, очите му отразяваха светлината сляпо, сякаш бяха покрити със сребърно перде, ала в мрачните промеждутъци те пламтяха като огън и не пропускаха нищо.