Дийн Кунц
Добрият (15)

Глава 15

Крейт щеше за една бройка да я смаже, ама пустата му кофа за боклук.

Един по-незначителен човек, чиито чувства не са изящно балансирани от разума, би се поддал на изблика на ярост. В порив на безразсъдство той би стрелял по жената през предното стъкло, въпреки че ъгълът и разстоянието даваха много малка надежда за смъртоносен удар.

Дори да допуснем, че Крейт не беше създаден специално за тази работа, не можеше да се отрече, че той бе паднал на мястото си също тъй естествено както жълъдът пада от дървото на земята под него. Никой по-незначителен човек не би могъл да има неговия успех в работата и той бе убеден, че не съществува равен в това отношение.

Нещо повече, в някои моменти той се чудеше дали изобщо беше човек, защото, да си кажем правичката, като се основаваме изцяло на рационалния анализ и логиката, прилагайки честни и искрени стандарти за оценка, той беше нещо по-различно от човек, той превъзхождаше всички.

Само че сега не беше един от тези моменти.

Когато колата престана да се движи, той врътна ключа, но моторът не угасна. Колкото и да бе странно, само тази част от електрическата система се беше повредила.

Изпод колата се надигна задушливата миризма на разлят бензин. Без съмнение работещият мотор или някоя жица на късо щяха да се наговорят по някакъв начин да запалят шевролета.

Той въздъхна от раздразнение, че вселената бе устроена така, че понякога да осуетява намеренията му. Какво да се прави, никой не му беше обещал рози и карамфили без бодили, а тъкмо обратното.

Заради закачената за колата кофа за боклук Крейт не можеше да излезе от шофьорската врата. Когато се премести на другата седалка, вратата от тази страна се оказа заклещена, навярно рамката се беше изкривила.

Би могъл да се прехвърли на задната седалка и да опита вратата там, но той имаше достатъчно опит, за да познае кога космическите сили са му раздали лоши карти. И тази врата щеше да се окаже повредена и междувременно колата щеше да е пламнала, което щеше да се види смешно и забавно на някои, но щеше да послужи като явна пречка за изпълнението на мисията му.

Той извади своя СИГ П245 и стреля три пъти в предното стъкло, което се разпука и разтопи като кора от лед. Оръжието беше заредено с патрони с калибър 11 мм, така че дори на разстояние до края на уличката, ако уцелеше някой минаващ сводник или млада майка, или поп, каквото му паднеше според късмета, щеше да им отнесе главата.

Прибра пистолета обратно в кобура, внимавайки да не нарани ръцете си, защото бяха жизненоважни за работата му, изсука се покрай контролното табло и се стовари върху капака на шевролета, с каквото достойнство можа да събере.

Жената беше стигнала до ъгъла и беше завила наляво или надясно извън кръга на полезрението му.

Крейт тръгна по следите й с широки и бързи крачки, но не се затича. Гонитба, в която се налага да се затичаш, е най-вероятно вече загубена.

А и човек, когато тича, няма вид на владеещ положението. Той дори може да създаде впечатление, че е обзет от паника.

Впечатленията не са реалност, но често могат да послужат за убедителна алтернатива. Човек в повечето случаи е в състояние да контролира впечатленията, които създава, но фактите са си факти.

Когато фактите се окажат прекалено сурови, човек може да изкове една жизнерадостна версия на ситуацията и да покрие фактите все едно е покрил изхабена стара машина за препичане на хляб под плетена калъфка с образа на котенца по нея.

Външният вид на нещата беше валутата, с която се боравеше в професията на Крейт.

Крачейки бързо, но без да тича, с култивираната си усмивка на лице, той стигна до ъгъла и стъпи на тротоара на голямата улица. Огледа се надясно, после наляво и видя форда спрян под ъгъл до тротоара и жената да се качва в него.

От тринадесетина метра с този пистолет той можеше да уцели поне номерата на мишената в стрелбището и всички попадения щяха да бъдат събрани около една точка.

Фордът се намираше най-малко на 27–32 метра и той закрачи на изток по тротоара, за да се приближи до целта.

Пълнителят на пистолета му беше шестзаряден. Бяха му останали три патрона вътре и нямаше други.

Тъй като първоначално плановете бяха убийството да се представи като завършек на жестоко сексуално нападение, той не беше се канил да я застреля. Не беше сметнал за необходимо да се запаси добре е патрони.

Ситуацията се беше променила.

Вече му оставаха едва осемнадесет метра, когато те го забелязаха. Фордът тръгна назад, изви към платното и зафуча заднешком на изток.

Ако зад Кариър се бяха появили автомобили, пътуващи на запад, той щеше да се сблъска с тях или поне щеше да се забави катастрофално. Но тази нощ колелото на космическите сили се въртеше в негова полза и той се придвижи безпрепятствено до пресечката, завъртя се около опашката си и литна на юг по пресечката извън обхвата на полезрението му.

Дори и този обрат не накара Крейт да изръмжи от ярост или да изругае. Въпреки разочарованието той продължи да се усмихва, прибра пистолета в кобура още веднъж и не престана да крачи по тротоара, макар и не тъй бързо както преди.

Колкото и да беше различен от хората и да ги превъзхождаше, както много често бе доказвано през други дни, все пак на него му се полагаше достойно място в този жалък свят. Всъщност той заемаше възвишено положение. Нещо като престолонаследник под прикритие.

Бидейки върховен владетел на земния свят, негов дълг беше да се държи както подобава на ранга му, с нужната благовъзпитаност, с добрия вкус, благородството и мълчаливата увереност, внушаващи непрестанно чувството за мощ и неумолима целенасоченост.

Той смени посоката на юг и премина от другата страна на пресечката. Не се канеше да преследва форда пеша, а да се отдалечи възможно най-много от уличката, където шевролетът гореше като катран в ада.

Когато полицията намереше колата, можеше да обиколят района и да се огледат за подозрителни пешеходци. Макар че имаше имунитет спрямо пълномощията им, Крейт предпочиташе да не си усложнява положението чрез вземания-давания с тях.

От изток долетя воят на сирени.

Без да се затича, той никога нямаше да се затича, Крейт ускори темпо, крачейки с мълчалива увереност. С повдигната брадичка, изпънати рамене и изпъчени гърди той продължи да се движи със стойката на принц, излязъл на вечерна разходка за добро здраве, и единственото, което му липсваше за пълна прилика, беше бастун със сребърна дръжка и света от придворни.

Той извървя почти цялото разстояние до ъгъла, докато воят на сирените се усилваше и приближаваше, и после до следващия ъгъл, докато заглъхна.

В един момент се намери в квартал с прилични двуетажни постройки. На фона на приятната южна калифорнийска нощ викторианските пищни дърворезби, комините с подредба на тухлите, прилична на плетена кошница, и стръмните покриви с фронтони изглеждаха не на мястото си и не във времето си.

Крейт спря под цъфналите клони на една джакаранда. На пътеката към къщата зад дървото бяха разхвърляни четири броя от местния вестник, увити в прозрачен, устойчив на капризите на времето полиетилен.

Обикновено, когато някой замине на почивка и забрави да помоли да не му носят вестници, съседите прибират пратките, за да не разберат крадците, че има лесна плячка. Фактът, че това не беше станало тук, говореше, че обитателите на този дом не бяха живели тук достатъчно дълго, за да влязат във връзки на взаимопомощ със съседите си, или че не се погаждаха с тях.

И в двата случая къщата предлагаше убежище, в което Крейт можеше да се освежи и да уреди да му изпратят наново всичко, от което се нуждаеше. Домът му беше необходим само за няколко часа и вероятността собствениците да се върнат в този кратък интервал беше малка.

А ако се върнеха, той щеше да ги оправи.

Събра вестниците и ги занесе на площадката пред входа.

Решетъчни панели, обвити с цъфтящ през нощта жасмин, закриваха входа от съседските погледи. Ароматът на цветчетата беше прекалено наситен за човек с неговия вкус към семплото, но завесата на зеленината му беше добре дошла.

Под светлината на джобно фенерче той огледа един от стъклените панели на входната врата. Никъде нямаше магнитна лента за алармена система.

От един кобур, по-малък от този за пистолета му, той извади уред за отваряне на ключалки марка ЛокЕйд, който се продава само на органите на закона.

Ако му се наложеше да избира без кое да тръгне — пистолета или ЛокЕйда, той щеше да се откаже от оръжието без никакво колебание. За по-малко от минута, че дори и по-бързо, ЛокЕйдът можеше да избута всичките езици на многоточково заключване и да отвори и най-надеждния касов механизъм.

А пистолетът далеч не беше единственото средство, с което можеше да изпълни задачата си. Той можеше да убие с какво ли не, включително и с набор от битови предмети, които повечето хора не биха се сетили да използват като оръжие. Не на последно място сред тях бяха стоманената пружина в поставката за рулото тоалетна хартия и разбира се, голите му ръце.

ЛокЕйдът обаче не само го улесняваше в работата, но и му даваше достъп навсякъде, осигуряваше му абсолютните права и власт на античните владетели преди появата на парламентите, когато никоя врата в кралството не би могла да бъде затворена пред Негово Величество.

Той изпитваше същите нежни чувства към своя ЛокЕйд, каквито един по-незначителен човек би могъл да изпитва към милата си стара майка или към децата си.

Крейт нямаше спомени за майка. Ако бе имал майка, тя трябва да беше умряла, но на него по му се вярваше, че в допълнение към всичко останало, по което той се различаваше от хората и ги превъзхождаше, идването му на този свят може да беше станало по по-различен път от този, следван от всички останали.

Нямаше представа какъв би могъл да бъде този специален път, ако не беше майка. Не беше си губил времето да размишлява над това, защото в края на краищата той не беше нито биолог, нито теолог.

Що се отнася до децата, той ги намираше за неразбираеми, скучни, брътвещи безсмислици, тотално необясними създания. Възрастните хабяха страшно много време за отглеждането на децата, в социалните услуги се хвърляха ужасни суми за тях, независимо от това, че те бяха малки, слаби и невежи и нямаха нищо, което да дадат на обществото в замяна.

Крейт не пазеше спомени и от детството си. Най-искрено му се щеше да се надява, че не бе имал детство, защото му беше отвратително да си представя как един малък Крейт с въшки в главата и лаеща кашлица си играе с пластмасови камиончета на пясъка, а в устата му липсват три зъба и от носа му виси сопол.

След като отключи двойния секрет, той влезе в къщата, заслуша се за миг в пустотата и после извика:

— Ехо, има ли някой тук?

Изчака малко и след като не получи отговор, затвори вратата зад себе си и запали няколко лампи в хола.

Обстановката беше прекалено натруфена за неговия вкус и прекалено женска. Неговото предпочитание към семплото беше така силно, че би живял щастливо като монах в най-спартанския възможен манастир, само дето на монасите не им разрешават да убиват хора.

Преди да реши окончателно дали да остане в този дом, Крейт обходи хола, прокарвайки пръсти по горните повърхности на рамките на вратите и високите мебели, и установи с удоволствие, че тези места бяха еднакво чисти с останалите, които се виждаха лесно.

Когато огледа възглавниците на дивана и тапицерията на креслата за петна от мазна коса и пот, не откри нищо. Нямаше нито едно петно и от храна или напитка.

Той освети с фенерчето под дивана и под бюфета. И тук нямаше вълма от прахоляк.

Като се убеди, че собствениците поддържат чистота в дома, отговаряща на неговите високи стандарти, Крейт се отпусна на дивана и вдигна крака на масичката.

Изпрати закодирано съобщение с кратко обяснение за станалото и поръча нова кола, значително количество боеприпаси и няколко джаджи, последна дума на техниката, които можеха да му дойдат добре за тази усложнена задача.

Посочи адреса, на който се беше устроил за момента, и поиска да го уведомят по кое време да очаква доставката веднага щом са в състояние да направят нужните изчисления.

После се съблече по долно бельо и отнесе връхните си дрехи в кухнята.