Дийн Кунц
Добрият (32)

Глава 32

Крейт караше и търсеше подслон. Не му трябваше луксозна квартира, нито красива гледка. Щеше да бъде доволен и на най-скромното жилище.

Някои хора ходеха на работа в Лос Анжелис, но предпочитаха да живеят сред благодатта на неурбанизирания Оранжев окръг в Южна Калифорния. За някои професии работният ден започваше рано и тези, на които им предстоеше дълго пътуване, тръгваха в пет часа сутринта.

На една от чаровните улици, пълна с къщи със собствени физиономии, той забеляза елегантно облечена млада двойка под солиден чадър. Те вървяха от малка, но красива къща в стил „изкуство и занаяти“ от началото на XX век към лексуса, паркиран отпред.

И двамата носеха дипломатически куфарчета. Изразът на лицата им подсказваше, че бяха твърдо решени да не позволят на времето да разводни ентусиазма им за приключенията, които ги очакваха в течение на работния им ден.

Той си ги представи като амбициозни кариеристи в света на едрия бизнес, мечтаещи за ъглови кабинети и акции в компанията. Макар че не одобряваше материализма им и обърнатите с гъза нагоре приоритети, той щеше да ги удостои с посещение в дома им.

Крейт покара известно време след тях. Когато се убеди, че са на път за магистралата, той се върна на адреса им и паркира пред къщата.

В последните остатъци от мрака на нощта те не бяха оставили нищо светнато. Бяха прекалено млади, за да имат деца в пубертета, и дори работни волове като тях едва ли биха оставили малки деца сами вкъщи в такъв ранен час. За Крейт беше ясно, че нямат деца, и той одобряваше това.

Той се отправи директно към входната врата и си отключи. Постоя минутка в тъмното фоайе, заслушан в безмълвието, нарушавано само от ръменето на дъжда по покрива, и се убеди, че е сам в къщата.

Все пак светна лампите и обходи всяко от помещенията. Действително нямаха деца. На леглото в гостната нямаше чаршафи, значи нямаха и гости.

Крейт се съблече гол и пъхна съсипаните си дрехи в торба за боклук, която намери в едно от шкафчетата на главната баня. Взе душ с възможно най-гореща вода и макар че не бе във възторг от сапуна, се почувства освежен.

Не му трябваше да се бръсне. Беше си махнал завинаги брадата с електролиза. Нищо не предаваше на мъжа такъв запуснат вид както наболата брада.

От килера за дрехи той си избра мъжки кашмирен халат. Беше като правен за него.

Къщата миришеше на лимонова есенция, разпръсквана от електрически освежители на въздуха, но не за да прикрива някакво първоначално зловоние, каквото той не усещаше. Всичко изглеждаше както трябва, подредено и достатъчно чисто.

Бос и прилично облечен, той занесе торбата с дрехите, глока, ЛокЕйда и други свои лични вещи в кухнята. С изключение на мобилния телефон и глока, остави всичко на ъгловата етажерка.

Пистолета сложи на един от столовете до масата за ядене, да му е под ръка.

Седнал пред масата, той изпрати закодирано съобщение с поръчка за пълен комплект нови дрехи, включително и обувки. Те знаеха размерите и предпочитанията му.

Не поръча нова кола с нова електронна карта. След като беше разбрал, че могат да го следят чрез спътник, Кариър нямаше да го допусне втори път.

Крейт поиска и да го информират за местоположението на форда, когато остане неподвижен за повече от пет минути.

После събра цял куп неотворена поща от ъгловата етажерка и се върна на масата. Извади от пликовете и прочете внимателно цялата кореспонденция, за да научи колкото се може повече за домакините си.

Те се казваха Бетани и Джеймс Валдорадо. Работеха в инвестиционна банка на име Лийуърд Капитал. Бяха купили на кредит лексуса си, имаха солидни суми в банковите си сметки и бяха абонирани за списанието „О“.

Бяха получили картичка от приятели, Джуди и Франки, които бяха на екскурзия във Франция. Крейт не одобри едно от изказванията в картичката, показващо неуважение към културните различия, но Джуди и Франки бяха за момента извън досега му.

Когато свърши с кореспонденцията, изведнъж го завладя страстно желание за горещ шоколад. Намери нужните продукти, включително и буркан с висококачествено тъмно какао.

Ама че кеф! Душата му съвсем се отпусна. Нужна му беше тази почивчица, за да се отдаде малко на размисъл.

Бетани и Джим имаха машина за печене на четири филии, чиито отделения бяха толкова широки, че можеха да поемат курабии. Но на пресния хляб с канела и стафиди нямаше устояване.

Крейт извади маслото от хладилника и го остави да омекне.

Ароматът на препичащия се хляб с канела и стафиди започна да изпълва въздуха. Той сложи тенджерка с мляко на газовата печка и нагласи пламъка както трябва.

У дома. Светът можеше да предлага безкрайни приключения и нови усещания, но нищо не можеше да се сравни с усещането да си бъдеш у дома.

Зарадван от домашния комфорт, той започна да си тананика щастливо, когато иззад гърба му се чу женски глас:

— Много се извинявам, не знаех, че децата имат гост. Усмихнат, но спрял да тананика, Крейт се обърна от печката.

Неканената посетителка, привлекателна жена над шестдесетте, имаше нежна бяла коса като крилата на гълъб. Очите й бяха моравосини, като тинтява.

Носеше черен панталон и синя копринена блуза, която подчертаваше цвета на очите й.

Панталонът беше шит по поръчка, без мъха на износена или лошо изпрана материя, с идеално изгладени ръбове. Блузата беше вкарана вътре в панталона.

Трябва да беше оставила чадъра и шлифера си на входната веранда, преди да си отключи и да влезе.

Усмивката й беше по-неуверена от тази на Крейт, но не по-малко привлекателна.

— Приятно ми е да се запознаем, Синтия Норуд.

— Майката на Бетани! — възкликна Крейт и видя, че бе познал. — Много ми е приятно. Толкова съм чувал за вас. Аз съм Ромул Къдлоу. Ужасно съм засрамен. Вие изглеждате като от моден журнал, а аз съм съвсем — той посочи кашмирения халат — неглиже. Сигурно си мислите: „Що за дивак са пуснали Бетани и Джим под покрива си!“

— Не, не, не се безпокойте — побърза да го успокои тя. — Аз съм тази, която трябва да се извини, че нахълтах така.

— Вие сте неспособна да нахълтате, госпожо Норуд. Появихте се тук с тихата стъпка на балерина.

— Знаех, че децата са тръгнали на работа, и помислих, че са забравили да угасят лампите.

— Бас държа, че не им е за първи път.

— Или за стотен — добави тя. — Кой знае какво щяха да плащат за електричество, ако не живеех отсреща.

— Работата им е много напрегната — оправда ги той. — Имат да мислят за страшно много неща. Не ми е ясно как се справят.

— Тревожа се за тях — само работа, никаква почивка.

— Ама на тях им харесва. Обичат предизвикателствата.

— Изглежда, че е така — съгласи се тя.

— Голямо благо е да работиш това, което ти харесва. На толкова хора им се налага цял живот да работят това, което мразят.

Филийките се бяха препекли и изскочиха от машината.

— Не исках да ви прекъсна закуската — притесни се тя.

— Скъпа — засмя се той, — не съм сигурен, че намазана с масло препечена филия хляб с канела и стафиди и чаша горещ шоколад може да се нарече закуска. Ако ме види някой диетолог, ще ме плесне по ръката и ще ме нарече чревоугодник. Ще хапнеш ли с мен?

— Не, не, благодаря.

— Още не е съмнало, не може вече да си закусила.

— Не, не съм, но…

— Кога друг път ще ми падне такава възможност да чуя всичките бели, които Бетани е сътворила като малка! Двамата с Джим вечно разправят за моите излагации, нека и аз да имам с какво да им го върна.

— Горещият шоколад е примамлив в дъждовен ден като днешния, но…

— Направи ми компания, скъпа. Моля те. — Той посочи един стол. — Седни да си побъбрим.

Тя се отпусна и рече:

— Докато правите какаото, аз ще намажа с масло филиите.

Ако дойдеше от тази страна на масата, тя щеше да види пистолета на стола.

— Седни, седни — подкани я той. — Аз се появих снощи без предупреждение, но те ме приеха много мило. Те вината са много мили. И аз никога не бих могъл да си простя, ако, отгоре на всичкото, оставя майката на Бетани да ми прави закуската. Седни, моля те, седни.

Тя се настани на стола, който той й посочи, и отбеляза:

— Много ми е приятно, че я наричаш Бетани. Тя не дава на никого да я нарича с пълното й име.

— Такова хубаво име — откликна той, докато вадеше подложки за американско сервиране и книжни салфетки от едно чекмедже.

— Да, хубаво е. Ние с Малкълм дълго го избирахме. Сигурно има хиляда, които не ни харесаха.

— Аз й говоря, че Бет се римува с паркет — пошегува се Крейт, докато търсеше чинии и чаши.

— Според нея Бет е по-достойно за сериозна бизнес дама.

— А пък аз й казвам, че Бет се римува с клозет.

Синтия се разсмя.

— Вие сте голям веселяк, господин Къдлоу.

— Наричай ме Ромул или Роми. Само майка ми ме нарича господин Къдлоу.

Тя се засмя отново и рече:

— Много се радвам, че си тук, Роми. Децата имат нужда малко да се посмеят.

— Джим също беше голям веселяк едно време.

— Радвам се, че го наричаш Джим.

— Нека да продава фасони с името Джеймс на разните му инвеститори и банкери — каза Крейт. — Аз го знам от времената, когато беше просто Джим, и за мен той винаги ще си остане Джим.

— Човек се чувства най-добре в живота — отбеляза тя, — когато помни корените си и не усложнява нещата.

— Нямам представа за корените си — отвърна Крейт, — но ти си много права, че нещата не трябва да се усложняват. Аз обожавам простотата. И знаеш ли какво? Страшно ми харесва тук. Чувствам се напълно у дома си.

— Много мило от твоя страна.

— Домът е най-важното място за мен, госпожо Норуд.

— Къде е домът ти, Роми?

— Домът за мен — поясни Крейт — е там, където щом се появиш, не могат да не те пуснат.