Дийн Кунц
Добрият (34)

Глава 34

— Харесва ли ти шоколадът, Синтия?

— Най-хубавият шоколад, който съм пила.

— Причината е капчицата ванилия.

— Голяма идея.

— Може ли да ти нарежа филийката на четири?

— Благодаря, Роми.

— Аз обичам да си топвам.

— И аз също.

— Джеймс едва ли ще одобри.

— Ще го пазим в тайна от него — обеща тя.

— Те седяха по диагонал един от друг на кухненската маса. Разбъркваха горещия шоколад с лъжички и от вдигащите пара чаши се носеше разкошен аромат.

— Какво необикновено име — Ромул.

— Да, дори на мен ми звучи необикновено. Според римската легенда Ромул е бил основателят на Рим.

— Имаш да оправдаваш големи очаквания с такова славно име.

— Ромул и близнакът му Рем били изоставени след раждането, откърмени от вълчица, отгледани от овчар и когато Ромул основал Рим, убил Рем.

— Каква ужасна история!

— Ех, Синтия, такъв е животът. Не частта за вълчицата, а останалото. Хората могат да бъда ужасни един към друг. Аз съм безкрайно благодарен за приятелите си.

— Как се запознахте с Бетани и Джеймс?

— Джим — размаха укорително той пръст.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Виж как ме е тренирал.

— Запознахме се чрез общи приятели. Познаваш ли Джуди и Франки?

— О — зарадва се тя, — умирам за Джуди и Франки.

— Всеки умира за тях.

— Те са такава чудесна двойка.

— Де да можех да намеря такава любов, Синтия — въздъхна той замечтано, — човек убивам за нея.

— Ще намериш, Роми. За всекиго има някой.

— Може някой ден да падне като гръм от ясно небе. Много бих искал да видя как удря гръм, повярвай ми.

Те топяха филийките в какаото и си хапваха.

На прозореца се показа мрачно и сиво утро и в кухнята стана дори още по-уютно на фона на дъждовния ден.

— Знаеш ли, че те са в Париж сега?

— Джуди и Франки са влюбени в Париж.

— Всички сме влюбени в Париж. Аз се канех да отида с тях този път, но ме налегна адски много работа.

— Обзалагам се, че би било много приятно да се пътува с тях.

— О, те са фантастични. Веднъж ходихме заедно в Испания. Тичахме с биковете.

Моравосините очи на Синтия се ококориха. — Джуди и Франки тичаха с биковете като в книгите на Хемингуей?

— Джуди — не, но Франки настоя. И както знаеш, на Франки не може да се откаже.

— Учудвам се. Но какво пък… те са доста атлетични.

— О, те ми изкарват душата понякога.

— Не е ли опасно да се тича с биковете?

— По-добре е да се тича с тях, отколкото те да те прегазят. Краката ми се огъваха като гумени, когато тичането свърши.

— Най-близко мога да застана до бик — заключи тя, — когато се превърне във филе миньон.

— Много си остроумна — потупа я той по ръката. — Толкова ми е приятно. Много е хубаво. Нали е много хубаво?

— Да, хубаво е. Изненадва ме, че Джуди и Франки се увличат от опасни спортове. Не изглеждат като хора от този тип.

— Права си, Джуди не е от тях. Но Франки изпитва удоволствие да ходи по ръба на пропастта. Понякога ме хваща страх за него.

Той топна филийката в какаото и хапна, но тя замръзна с парче хляб в ръката на половината път до устата, сякаш изведнъж си спомни, че е на диета, сякаш беше стисната между челюстите на апетита и себеотрицанието.

— Ходила ли си в Париж, Синтия?

Тя върна бавно ненахапания хляб в чинията.

— Какво ти стана, скъпа?

— Сетих се… че трябва да тръгна. Имам запазен час.

Когато тя се опита да се дръпне от масата, той сложи ръка върху нейната.

— Къде се разбърза, Синтия?

— Мозъкът ми е станал като решето. Забравих…

Крейт стисна по-здраво ръката й и попита:

— Гони ме любопитство — къде сгреших?

— Сгреши?

— Цялата трепериш, скъпа. Не те бива да се преструваш. Къде сгреших?

— Имам час при зъболекаря.

— Кога? В шест и тридесет сутринта?

Тя обърна поглед като в унес към часовника на стената.

— Синтия? Синди? Страшно ми се иска да разбера къде сгреших.

Неспособна да откъсне очи от часовника, тя заекна:

— Ф-Франки не е мъж.

— Джуди със сигурност не е мъжко име. Аха, разбирам. Една чудна двойка лесбийки. Добре де, какво от това. Нямам нищо против. Всъщност съм много за.

Той потупа ръката й, взе парчето хляб, от което тя не бе могла да отхапе, и си го топна.

Като не можеше да вдигне очи към него, тя се загледа в чинията и попита:

— Направи ли им нещо?

— На кого? На Бетани и Джим ли? Разбира се, че не, скъпа. Те си заминаха на работа, както ти си мислеше. Ще драскат за премии и акции в компанията. Аз ги изчаках да тръгнат, преди да си отворя.

Той отхапа от парчето хляб. После пак и пак, докато го свърши.

— Може ли да си тръгна? — помоли се тя.

— Скъпа, нека да ти обясня. Дрехите ми бяха съсипани от дъжда. Чакам тук да ми донесат нови дрехи. Нямам място в графика си за полицията.

— Аз само искам да се прибера вкъщи — каза тя.

— Нямам доверие на хората, Синтия.

— Обещавам да не се обаждам на полицията. Поне в следващите няколко часа.

— Колко време мислиш, че можеш да изчакаш?

Тя вдигна глава и срещна погледа му.

— Колкото ми кажеш. Ще си отида вкъщи и ще чакам.

— Ти си много нежна душа, Синтия.

— Винаги съм искала…

— Какво си искала винаги, скъпа?

— Винаги съм искала нещата да бъдат добре за всички.

— Разбира се, че си го искала. Ти си такъв човек, скъпа. Ти си точно такъв човек. И знаеш ли какво? Аз ти вярвам, че наистина би направила както казваш.

— Ще го направя.

— Вярвам, че би си отишла вкъщи и би чакала с часове.

— Давам честната си дума.

Той се протегна край масата и взе глока от стола.

— Моля те недей — изохка тя.

— Не прави прибързани заключения, Синтия.

Тя погледна към стенния часовник. Той не можеше да разбере каква надежда тя виждаше там. Времето не е приятел на никого.

— Ела с мен, скъпа.

— Защо? Къде?

— Ей тук. Ела с мен.

Тя се опита да се надигне, но силите я бяха напуснали. Той стигна до стола й и й подаде ръка.

— Дай да ти помогна.

Синтия не се дръпна от него, а се хвана за ръката му и я стисна здраво.

— Благодаря.

— Само няколко стъпки през кухнята и после стигаме до малката баня. Не е далеч, нали?

— Не мога…

— Какво не можеш, скъпа?

— Не мога да разбера това.

Той и помогна да се изправи от стола и каза:

— Не, не можеш. Толкова много неща са неразбираеми, нали?