Дийн Кунц
Добрият (50)

Глава 50

Колибрито продължаваше да се труди над коледните звезди.

Чистите бели чаши бяха пълни с прясно налято черно еспресо.

— Колко деца имаше в тази детска градина? — попита Тим.

— Петдесет и две.

— Колко бяха накарани да си спомнят неща като голи танци?

— Седемнайсет. От областната прокуратура дадоха гласност на всички пикантни подробности.

— Бяха ли прегледани от лекар?

— Психиатърът каза отначало, че прегледът ще ги травмира.

— Ако прокурорът го е послушал, значи е подозирал, че няма да открият нищо.

— Може би се е канел да прекрати делото, след като го преизберат.

— Само че пресата го е раздухала до пожар — досети се Тим.

Слънчеви петна плуваха като маслени капки от кората на лимон по повърхността на кафето.

— Психиатърът прекара месеци в работа над седемнадесетте.

— Същият тоя, който се разголи пред теб.

— Накрая той се съгласи да се направят лекарски прегледи на децата преди процеса.

Куче на каишка водеше собственика си, който си подсвиркваше, покрай терасата.

Линда не свали очи от махащото опашка животно, докато то не се скри от погледа й.

— При две от момиченцата бяха установени последици от блудство.

От друга маса долетя писъкът на плъзгане на краката на стол по камъка.

— Белези по меките тъкани — поясни тя. — Едно от момиченцата беше Клоуи.

— Детето, чиято майка започна цялата работа.

— И Клоуи бе подложена на много повече от „Риталин“.

— Какво искаш да кажеш?

— Родителите й наеха психиатъра за дългосрочно лечение.

— Мили боже!

Алените цветове поклатиха глави в полъх на вятъра.

— Той предписа разни лекарства на Клоуи като част от терапията.

— В разказите на двете момиченца имаше повече от… игри с разсъбличане?

— Подробни описания на сексуална злоупотреба — потвърди тя.

От масата под дървото долетя смехът на млади момичета.

— Казаха, че майка ми ги е държала, докато баща ми…

Смехът на единия от гласовете звънтеше като сребро, другите стържеха ръждиво.

Подплашени от нещо, три врабчета излетяха от клоните.

— Областният прокурор записа показанията на момиченцата.

Врабчетата се вдигнаха нависоко и потънаха в гърлото на небето.

— Психиатърът присъства на записите — добави тя.

— Допустими ли са подобни записи като доказателство в съда?

— По принцип не са, но съдията ги пробута.

— Това не можа ли да се използва като основание за обжалване?

— Оказа се безнадеждна работа.

Кафяво перо се спусна като ятаган от небето.

— Осъдиха баща ми на двадесет години. Затвориха го в Сан Куентин.

— На колко години беше ти?

— На десет, когато историята започна, на дванадесет, когато се стигна до съдебното решение.

— Какво стана с майка ти?

— Осъдиха я на осем до десет години. Сложиха я в женски затвор в Корона.

Тя се посвети на еспресото за известно време.

На Тим му се искаше да я погали, но усещаше, че тя няма да позволи да я утешават. Беше свикнала да живее със суровата несправедливост. Гневът беше единствената й утеха.

— Баща ми излежа пет месеца, преди един от затворниците да го убие.

Тим сведе глава под тежестта на историята й.

— Наръгал го четири пъти в корема и два пъти в лицето.

Тим затвори очи, но се почувства зле в мрака.

— Майка ми разви рак на панкреаса. Грешна диагноза в затвора.

Той вдигна очи и видя, че тя се е вторачила в перото на масата.

— Когато я закараха в болницата, нямаше сили да ми държи ръката.

Младеж с букет от рози пресече терасата.

— Аз стисках дланта й с две ръце, но не можах да я удържа.

Младежът с букета седна на масата със смеещите се момичета.

— Всичките им пари отидоха за адвокати. Анджелина беше бедна.

Едно от момичетата стана и целуна младежа. Той изглеждаше щастлив.

— Фамилното ни име беше Локадио, но то беше очернено.

— Аз съм бил малък тогава, но си спомням името — възкликна Тим.

— Децата ме наричаха чудовищното изчадие. Някои от момчетата ми подхвърляха мръсотии.

— Фамилията на Анджелина Пакит ли е?

— Да. Аз направих официална смяна. Смених и училището. Не ми помогна.

Колибрито, което беше изчезнало, се върна отново.

— Продължих образованието си с домашно обучение.

— С много добри резултати.

— Исках да науча всичко. Да разбера защо.

— Не че има защо — отбеляза той. — Просто злото си съществува.

— Второто от момиченцата, жертва на блудство, ми се обади преди две години.

— Започнала е да се отърсва от фалшивите спомени?

— Никога не ги е имала. Излъгала е, както са я подтикнали.

— Кой я е подтикнал? Психиатърът? Сплашил ли я е?

— Тя изпитваше див ужас от него. Той я е атакувал по време на сеансите.

— И оттам белезите по меките тъкани.

— Беше изтерзана. От срам. Страх. Угризения на съвестта заради смъртта на баща ми.

— Какво й каза ти?

— Че съм й много благодарна, задето ме потърси.

— Тя предяви ли обвинения към психиатъра?

— Да. И той каза, че ще я съди за клевета.

— А Клоуи? Би ли могла тя да подкрепи показанията на другото момиче?

— Клоуи се самоуби на четиринадесет години.

Топлата слънчева милувка по кожата и цялата природа, разтапяща се под нея, колибрито и алените цветове, кучето, махащо с опашка и подсвиркващия си стопанин, младежът с розите и смеещите се момичета: колкото и пълен да е с красота и радост животът, светът си остава зона на военни действия.