Дийн Кунц
Добрият (24)

Глава 24

Секунди след като вратата на стая 308 се отвори с трясък, Тим и Линда хукнаха от стая 300 надолу по стълбите и изчезнаха.

Вятърът разхвърляше червените цветове на хибискуса под краката им, стъпките им отекваха от ниските тавани на пещерното здание на паркинга, фордът примигна с фарове и изчурулика, когато Тим натисна копчето на дистанционното управление на ключалката. Той седна на шофьорското място, а тя пое пистолета от него, когато се качи с пътната си чанта в ръце.

Стая 300 наистина се оказа свободна, когато Тим свали летящото крило на френския прозорец и влезе през балкона. Той бе посрещнал Линда в новото им убежище на предната врата и бе закачил надписа „Не безпокойте“ на дръжката.

След това бе поспал два часа, макар че сънят го бе повел по тъмни пътища, гъмжащи от лоши сънища.

Той запали колата, включи фаровете, излезе от покрития паркинг и се отправи към тихоокеанската магистрала. Когато стигна до кръстовището, зави наляво, към вътрешността.

— Да си призная — проговори Линда, — този път се потресох.

— Не ми се виждаш много потресена.

Тя се обърна и се загледа през задното стъкло.

— Повярвай ми, чувствам се като Ричард Дрейфус на кърмата, когато акулата му скача в лицето. Как ни намери онзи идиот?

— Сигурно заради кредитната карта.

— Това че е полицай, не означава, че е хванал хората от Мастър кард за оная работа.

— Картата ми е Виза. — Тим сви надясно по улица в жилищен район. — Той е много повече от прост полицай.

— Какъвто и да е, не трябва ли да има съдебно нареждане, за да поиска такива данни?

— А как тринадесетгодишни хлапаци нахлуват пиратски, в която компютърна система си искат и не чакат от никого разрешение?

— Значи си имаме работа със суперченге, чийто племенник е побъркан по компютрите и денонощно пиратства из базите данни на Виза, за да му помага?

— А може и някъде да има център, пълен с хора, които някога са били племенници, побъркани по компютрите, свикнали да се вмъкват пиратски в системите на телевизионните мрежи само за да оставят неприлични послания за Ники Кокс. Сега, пораснали с петнадесет години, те са се предали напълно на тъмните сили.

— Цял център пълен с такива хора? — удиви се тя. — С кого мислиш, че си имаме работа?

— Не твърдя, че е така. Не знам.

Хълмовете преливаха един в друг и той се изкачваше не директно, а по серпентина, провирайки се по улици между къщи, които, въпреки архитектурното си разнообразие, до една имаха вид на изпитващи тих ужас.

— Ами — възрази тя — вече ми е ясно, че знаеш много неща.

— Не и такива неща. Не съм по тази част.

— Не ти личи.

— Просто имах късмет досега.

— Не бих го нарекла така.

Вятърът тормозеше упорито американските ясени край уличните лампи и сенките на клонките по пътя потръпваха като изопнати нерви.

— Коя е тази Ники Кокс? — заинтересува се тя.

— Участница в телевизионното предаване „Заживели нещастно за вечни времена“.

— Хубаво предаване ли беше?

— Злобно, посредствено. В него участваше и говореща парцалена кукла. Заек с клепнали уши.

— Аха, поредният боклук.

— Аз бях в пубертета, хормоните ми изтичаха от ушите.

Не пропусках да изгледам всеки епизод с провиснал език.

— Трябва да е бил много сексапилен този парцален заек.

На всеки километър в две-три от къщите се виждаха светлини зад пердетата. По времето на гастролите на Ники Кокс и Зайко Многознайко в този късен час биха се видели по-малко от една трета от сегашния брой осветени къщи. Цареше десетилетието на безсънието — или по-скоро векът.

— Къде отиваме? — попита Линда.

— Не съм измислил още.

— Където и да е, нека да се разберем за едно нещо.

— Какво?

— Нито дума повече за тая проклета Ники Кокс.

— Току-що си спомних името на заека. Господин Клепоушко.

— За него може да говориш.

— Мисля, че засега е по-безопасно да стоим на пътя. Повече никакви хотели.

— Радвам се, че не падна да се пребиеш от балкона.

— И аз също. Ще покараме сега и ще помислим какво да правим.

— Боях се, че ще паднеш. Ако беше паднал, вината щеше да е моя.

— От къде на къде?

— Нямаше да си в това положение, ако не искаха да ме очистят.

— Тогава престани да правиш неща, заради които искат да те очистят.

— Ще се постарая.

С всеки изминат квартал и улица у Тим се затвърждаваше убеждението, че сегашната им безопасност беше крехка, опъната над пропаст жица, закачена на ръждясали кукички и протриваща се в единия или другия край.

Очите му играеха между задното и страничните огледала в очакване на внезапната поява на преследвача.

— Имам една приятелка, Тереса — обади се Линда. — Живее в Дейна Пойнт, но е заминала някъде за една седмица. Знам къде си крие резервния ключ.

Сочни листа от магнолия, съборени от вятъра, се суетяха като разтревожени плъхове из канавката.

— Тим, защо да не се скрием в къщата на Тереса?

Според спидометъра скоростта му беше едва четиридесет и осем километра в час, но интуицията му подсказваше, че се движи прекалено бързо, че ще попадне в беда, преди да е разбрал. Той намали първо до тридесет и два, после до двадесет и четири километра в час.

— Какво има? — попита тя, вглеждайки се в мрака.

— Не го ли усещаш?

— Чувствам, че ти усещаш нещо, но не знам какво.

— Камъни — отвърна той.

— Какви камъни?

— Камъни в много висока скала.

Улиците тук водеха в посока север-юг и бяха подредени като зъбите на гребен, закачени за основа, която водеше в посока изток-запад. Той сви отново вляво към основата и видя, че тя свършваше на пресечката си с последния зъб.

— Каква скала? — напомни му тя.

— Много висока, върхът й се губи в мъгла. И не само висока, ами и извита на козирка като вълна. Ние живеем на дъното под нейната сянка.

Той зави наляво в последната уличка на квартала. Къщи от двете страни. Фаровете осветиха няколко паркирани до тротоара коли.

— Понякога цели канари се откъсват от върха на скалата — продължи той. — Откъсват се, без да вдигнат никакъв шум.

Той намали на 16 километра в час.

— Не се чува как се търкалят, но са толкова тежки, че… може би от натиска се сгъстява въздухът и това е, което се усеща.

Всяка от улиците, представляващи зъбите на гребена, имаше по три пресечки и къщи от двете страни. Между втората и третата пресечка на тази улица обаче къщите бяха само отляво.

Вдясно имаше обществен парк със спортни площадки, всички потънали в мрака на късния час.

Безшумна падаща канара, беззвучно цунами, надбягващо шума, който вдигаше, деформирана земна кора под краката, тайно напрягаща се да се разтвори…

Някогашната му засилена интуиция за опасност се беше възвърнала през последните часове. А в момента се изостри като игла.

Видът на небето, сякаш покрито с къдели вълна, и усилващият се вятър трябваше да го подготвят да очаква буря. Но когато остриетата на светкавиците срязаха облаците, Тим се сепна и за малко да набие до дъно спирачката.

Къщите, дърветата и паркираните коли се свиха отбранително под пронизващата светлина и продължиха да се свиват при всяка следваща светкавица, разсичаща постоянно небето и отрязваща масивни късове от гръмотевици.

Макар и по-голяма бъркотия от сенки да се разтърси из дебрите на нощта, отколкото вятърът бе могъл да предизвика, светкавицата освети нещо, което редките улични лампи не бяха доловили. Мъж в тъмно облекло стоеше под стряхата на огромно лаврово дърво, облегнат на стъблото му.

Той се наведе леко напред извън сянката на прикритието си, за да огледа форда, и светкавицата посребри лицето му, което заприлича на боядисаната маска на мим. Беше Кравет и Крейн, и Керингтън, и Конрад и още други незнайни персони, вездесъщи, сякаш той не бе просто човек със стотина имена, а стотина души, което обладаваха един разум и следваха една мисия.

Приковала поглед в призрачното лице, което изчезваше и се появяваше с ритъма на експлозиите на небето, Линда прошепна:

— Невероятно!

Обяснение за появата на това призрачно видение можеше да се потърси по-късно. Мисълта трябваше да отстъпи пред нуждата да се оцелее.

Тим изви волана надясно и ускори.

Убиецът пристъпи напред от прикритието на дървото и вдигна оръжие, подобно на зъл дух, прекарал дълги години в сън, зарит в земята и възкресен сега от светкавицата.