Дийн Кунц
Добрият (62)

Глава 62

Като не намери нищо интересно в скрина, Крейт тръгна към големия скрин, който изглеждаше многообещаващ. Минавайки покрай прозорец, той забеляза Мери в предния двор.

Тя изтича към тротоара, зави надясно и изчезна от погледа зад уличните дървета. От лявата й китка висяха белезниците.

Както и да се беше освободила от стола, тя не беше организирала бягството си сама. Фактът, че никой не тичаше до нея, потвърждаваше кой беше спасителят й. Тим се беше върнал у дома.

Отговорите на въпросите „защо“ и „как“ можеха да почакат. Сега не беше време да се пита, а да се реши веднъж завинаги проблемът със зидаря.

Крейт извади глока от раменния кобур, пресече спалнята, поколеба се за миг пред отворената врата и излезе, вървейки настрани, в коридора на горния етаж.

Ако Тим се беше качил горе, той щеше вече да е намерил Крейт и може би щеше да е стрелял по него, докато се обръщаше от прозореца, след като съзря Мери.

Крейт виждаше стълбите до първата площадка, след завоя обаче те се губеха от погледа му.

Прицелил се към площадката, той зачака да се появи глава, лице да погледне нагоре и да получи порой от куршуми.

Отдолу се надигаха тътнежи от тишина, тишина, която те разтърсва и облива в пот, и обещава светкавици.

Крейт реши, че Тим няма да се качи по стълбите без стратегия и сигурна тактика. На него ще са му ясни опасностите, които крият стълбищата.

Застанал на най-горната площадка в позиция, която изглеждаше недосегаема в превъзходството си, Крейт усещаше обаче и своята уязвимост. Отдръпна се и вече не виждаше надолу по стълбите, нито пък него можеха да видят от долната площадка.

Погледна към коридора, който водеше към задната част на къщата. Освен вратата на главната спалня имаше още пет врати. Едната трябваше да е на банята. Една можеше да е на килер. Най-много да имаше още три спални.

Крейт винаги се бе отличавал с решителност, но този път се спря, обзет от нехарактерна за него колебливост.

Тишината се надигна като неумолим потоп, макар че това бе само тишина, но не и неподвижност, защото сред нея се движеше хищник, какъвто Крейт за първи път срещаше.

От двете страни на долния коридор Тим и Пит, които внимаваха да се държат настрана от мерниците си, ритаха открехнатите врати, проверяваха има ли някой вътре, огледаха трапезарията през сводестия вход, после хола и стигнаха до стълбището.

Ако убиецът смяташе, че е сам в къщата, сигурно нямаше да пази такава тишина. Дори да играеше шах сам срещу себе си, все някога щеше да изтрака с някоя пионка по дъската; ако редеше пасианс, все някоя карта щеше да плясне при преместването.

Те имаха няколко варианта на тактики за превземане на стълбища, макар че би било желателно да са по-добре въоръжени за целта. Независимо от това, че бяха се справяли с подобна задача многократно, на Тим никак не му се щеше да атакува тези стълби. Те приличаха по-скоро на серия от опасни врати.

С помощта на жестове той предаде на Пит един прост план за действие, който бе приет с кимване на главата. Оставяйки Пит до стълбището, Тим се отправи към задната част на къщата, откъдето току-що бяха дошли.

В главната спалня Крейт отключи долната част на прозореца, през който беше видял Мери да бяга, и я повдигна. Тя изскърца леко по смазаните жлебове.

Скочи през перваза върху покрива над входната веранда, очаквайки градушка от куршуми в гърба, и веднага се дръпна настрани извън рамката на прозореца.

Две коли минаха по улицата, но шофьорите не забелязаха въоръжения мъж върху покрива над входната веранда на семейство Кариър.

Крейт отиде до ръба, погледна надолу и скочи зад реда храсти върху тревата.

В хола Пит грабна една декоративна възглавничка от дивана и по-голяма възглавница за сядане от едно кресло и се върна в подножието на стълбището.

Погледна назад към коридора и видя, че Тим вече беше излязъл през отворената задна врата.

Стълбите бяха застлани с пътека. Той се почуди колко ли биха скърцали стъпалата.

Все още нищо не се чуваше от горния етаж. Може би онзи тип се чувстваше толкова самоуверен, че беше заспал. Може би беше умрял от най-навременния сърдечен удар в историята на човечеството.

Хванал пистолета с дясната ръка, възглавницата от креслото под лявата мишница и възглавничката от дивана с лявата ръка, Пит се качи на първото стъпало. То не изскърца. И второто не изскърца.

Южният край на задната веранда беше преграден с дървена конструкция от солидни вертикални и напречни летви, която Тим бе построил преди много време. Майка му не би могла да търпи паянтова изящна решетка.

Копривата, която пълзеше по нея, съвсем не беше на върха на растежа си в тези ранни дни от сезона, но беше достатъчно бодлива да го накара да се зарадва, че ръцете му са покрити с мазоли.

Хоризонталните летви нямаха проблеми с тежестта му. Вертикалните също издържаха, макар че протестираха повече, отколкото би му се искало.

Когато се намери на покрива, той измъкна пистолета от колажа си и отиде до най-близкия прозорец. Зад него беше бившата му спалня, в която той все още спеше, когато оставаше да нощува по празници или да пази къщата.

Стаята изглеждаше празна.

Той беше прекарал безбройни вечери като дете върху този покрив на верандата, легнал по гръб, за да гледа звездите. Беше луд за чист въздух и никога не беше заключвал прозореца на спалнята си и преди петнадесетина години резето беше корозирало в отворено положение.

При последното му посещение с преспиване баща му все още не беше сменил резето и естествено сега, в сюблимния момент, можеше да се очаква да бъде поправено. Но баща му уважаваше традициите и отключената долна част на прозореца се вдигна без съпротивление.

Той се вмъкна като блуждаеща котка в спалнята си. В пода живееха няколко скърцащи звука, но той знаеше къде се таяха и ги избягваше, докато обикаляше стаята към вратата за коридора, която стоеше открехната.

Ослуша се за стъпки, но като не чу нищо, дръпна вратата към себе си и внимателно погледна навън. Очакваше да види убиеца към предната част на къщата, близо до стълбите, но коридорът също беше празен.

Пит спря на средата на първия ред от стъпала и почака. Когато беше сигурен, че е дал достатъчно време на Тим да стигне до втория етаж, той хвърли малката възглавничка към площадката.

Подгоненият въоръжен престъпник би могъл да стреля по всичко, което се движи, но никой не съдра гъза на възглавничката със стрелба.

Пит преброи до пет и хвърли голямата възглавница, защото подгоненият въоръжен престъпник, който не беше с достатъчно изопнати нерви да стреля по малката възглавничка, можеше да очаква следващата по-едра мишена да бъде истинският противник. Тишина. Може би убиецът не знаеше какво са нерви.

Спалня след спалня, килер, спалня, баня — Тим обиколи горния коридор и провери всички помещения, но не намери никого.

Наближавайки главната спалня, той чу как тежката възглавница от креслото се стовари върху площадката на стълбището. Грабна малка декоративна възглавничка от един стол в коридора и я хвърли в близката стълбищна шахта.

Пит имаше достатъчно опит от съвместната работа с Тим, за да разбере, че това е сигнал, че всичко е чисто, и се изкачи бързо, макар и безшумно и нащрек, с протегнат в ръка пистолет в златния ореол на следобедното слънце, струящо светлина през високия кръгъл прозорец на стълбищната шахта.

Тим посочи главната спалня и те застанаха от двете страни на полуотворената врата, Тим от обратната на пантите страна. Това беше моментът, убиецът нямаше къде другаде да бъде, бяха го сгащили.

Блъсни вратата, влети вътре, обходи помещението с пистолета. Мини надясно, Пит наляво, нямаше никой на другия край на леглото.

Прозорецът отворен, завесите отпуснати в замрелия въздух, лошо, прозорецът отворен, лошо, ако убиецът се беше случил зад прозореца в момента, когато тя пресичаше предния двор.

Или пък беше уловка. Ако те се приближаха към прозореца, щяха да застанат гърбом към вратата на главната баня, която в момента беше открехната, и към вратата на килера, която беше затворена.

Той искаше да се насочи към прозореца, знаеше, че целта е прозорецът, но си има причина правилата да се изпълняват и тази причина е, че ти дават по-голям шанс да останеш жив, отколкото да те убият.

Ако онзи тип я беше последвал, всяка секунда имаше значение, но тук имаше две врати, значи първо вратите.

Пит се доближи до килера, застана редом до вратата, протегна се към дръжката и дръпна, но залп не последва. На тавана на килера имаше капандура към таванското помещение. Затворена, както се полага. Той и без това не би отишъл на тавана.

Тим дръпна вратата на банята, втурна се вътре, тясно, пердето на прозореца едва пропускаше достатъчно светлина да се види, че няма никой.

Обратно в спалнята, сърцето му туптеше лудо, в устата му метален вкус, може би вкусът на провала, той се обърна към Пит:

— Тръгнал е след мама, ще я намери при Линда.

Прозорецът, покривът на верандата, дворът — щеше да стане по-бързо, отколкото да излезе по стълбите, затова той се отправи натам заедно с Пит, но с ъгъла на окото си долови движение и се обърна.

Зад отворената врата, върху стената на коридора светеше раздутото овално златно петно, хвърлено от високия кръгъл прозорец в стълбищната шахта, и в него пълзеше сянка, разкривената сянка на демон от кошмар.

Не беше тръгнал значи след мама и Линда, а беше скочил от прозореца, минал покрай къщата, влязъл през кухненската врата и тръгнал по стълбите и сега се приближаваше към тях в гръб.

Отворена врата, автоматичен пистолет, щеше да ги залее с куршуми. Нямаше зад какво да се скрият, щеше да ги убие, дори да го хванеха.

Тим пусна пистолета и грабна големия скрин. Не беше ясно откъде взе такава сила. Беше едър, ама и скринът беше огромен и пълен със сгънати пуловери и резервни одеяла, и дявол знае какво още. Въпреки това го вдигна и извъртя към вратата. Тутакси светкавичните куршуми зачаткаха по него, забивайки се в дървото, пробивайки го и един от тях премина през цялото чекмедже и през предната му дъска и профуча на пет сантиметра от лицето му, забивайки треска в бузата му.

Пит проснат на земята, може би ударен, не, връщаше огъня изпод скрина, който стоеше на петнадесетсантиметрови крака. Ужасен ъгъл, никакво място за прилагане на умения, просто стрелба напосоки, но както се случва да удариш на камък, също се случва и да удариш кьоравото и от коридора долетя писък.

Пистолетът със заглушителя не беше вдигнал много шум, но изстрелите бяха натрошили дървото на трески, надупчили стените, изпочупили лампите. Всичко това изведнъж спря и остана само писъкът, който изтъня до сподавен стон.

Може би писъкът беше уловка, може би онзи тип тъпчеше нов пълнител в оръжието, но когато човек не може да се ръководи от правилата, защото неговата ситуация не е описана, той разчита на вътрешното си чувство. Тим грабна пистолета си от пода и излезе извън прикритието на скрина. Не видя никого през рамката на вратата и се спусна към коридора.

Въздухът беше натежал от дима на стрелба. Разхвърляни гилзи. Кръв по пътеката.

Ранен в крака, хищникът от бара се беше оттеглил към стълбите, все още изправен на крака, но подпрян на колоната на парапета. Изщракването на зареден нов пълнител. Черната дупка в очите се вдигна, намери Тим и въпреки жалостивия стон усмивката пак цъфна.

Тим натисна спусъка два пъти, и единият път улучи акулата в лявото рамо, но дясната ръка все още беше наред и автоматикът се надигна. Дулото му се клатеше, но зееше като пропастта на жадните зеници. Тим го искаше жив, затова тръгна бързо към него, защото човек трябва да атакува директно онова, от което не смее да избяга. Дулото подскочи, залпът се стрелна покрай главата му и огънят на болката лумна.

Вторият залп не попадна в целта, защото акулата имаше нужда от две ръце, за да задържи пистолета върху целта. Тим стигна до него и го обезоръжи. Горещият метал парна мазолестата му ръка. Убиецът се килна назад, свлече се по стълбите и се просна по гръб на площадката, разблъсквайки възглавниците, все още жив, но не и в състояние да се състезава в маратон.

Тим докосна дясната страна на главата си, където пулсираше болката. Беше мокра от кръв. Нещо не беше наред с ухото му. Можеше да чува, но усещаше, че в ушния му канал се стича кръв.

Трябваше му името на парашутиста с кучето на име Лари, който беше платил за убийството на Линда. Слезе по стълбите и клекна до ранения. Посегна да го хване за косата, за да му вдигне главата.

Острието на нож се стрелна и Тим усети лек натиск по дланта на протегнатата си ръка. Акулата се надигаше, използвайки здравия си крак. Нямаше намерение да се предава. Тим го застреля два пъти в гърлото от упор и работата се свърши.

 

 

Крейт потъна в безкраен лабиринт от огледала, мъждиво осветен от жълта светлина. Странни фигури се движеха из безбройните сребърни плоскости. Те го виждаха, идваха към него и го обкръжаваха от едно огледало към другото. Той напрегна очи да ги разгледа по-добре, но колкото по се мъчеше, толкова по-бързо избледняваше светлината, докато накрая над него се спусна осезаем мрак в огледалната пустош.

 

 

Ножът беше разрязал само кожата на лявата му длан, без да закачи месото отдолу.

Дясното му ухо беше пострадало значително по-зле.

— Липсва парче — съобщи Пит.

— Голямо ли?

— Не много голямо. Главата ти няма да увисне на другата страна, но трябва да отидеш на лекар.

— Има време. — Тим седна на пода в коридора и се облегна на стената. — Няма опасност за живота от загуба на кръв при скъсано ухо.

Той извади от джоба си своя телефон и набра номера на предплатения, който беше оставил на Линда. Допря апарата до раненото си ухо, сгърчи се от болка и го премести отляво.

Когато тя се обади, Тим каза:

— Той е мъртъв, ние не сме.

В облекчението си тя шумно изруга.

— Не можах дори да те целуна.

— Можем да си наваксаме, ако искаш.

— Тим, те искат да излезем от колата с майка ти. Затворихме прозорците и заключихме вратите, но те се опитват да ни измъкнат.

Той се обърка:

— Кои, как?

— Появиха се мигновено и затвориха улицата веднага щом започна стрелбата. Погледни през прозореца.

— Чакай така.

Той се изправи и се обърна към Пит:

— Имаме компания.

Отидоха до отворения прозорец в главната спалня. Улицата беше пълна с черни автомобили 4х4 с ярки бели надписи по покривите и предните врати: ФБР.

Въоръжени мъже бяха заели позиции зад тях и зад други прикрития.

— Гледай да ги забавиш две минути и после им кажи, че работата е свършена и ние излизаме — рече Тим на Линда.

— Какво по дяволите е това? — учуди се Пит.

— Не знам — отвърна Тим и затвори телефона.

— Как ти се струва, редно ли е?

— Кой го знае.

Той се отдалечи от прозореца и набра номера за справки. Когато операторката се обади, поиска номера на Майкъл Макрийди.

Предложиха му да го свържат автоматично срещу допълнително заплащане и той прие, защото не беше ден да се пестят разноски.

Мики се обади и Тим заговори:

— Хей, Мики, ще трябва да отложа посещението си за известно време.

— Велики Боже, Тим, какво става у вас?

— Записваш ли с видеокамерата?

— Как да не записвам, това е къде-къде по-добро от детските ти рождени дни, момчето ми.

— Мики, внимавай да не те видят. Снимай отвътре. Използвай обектива за увеличаване на образа и гледай да хванеш колкото се може повече лица, колкото се може по-отблизо и ясно.

Мики замълча за момент, после попита:

— Мръсни копелета ли са това, Тим?

— Може би да.