Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Good Guy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Дийн Кунц. Добрият

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2010

ISBN: 978-954-529-810-3

История

  1. — Добавяне

Глава 20

Пердетата бяха спуснати над френския прозорец. Лампата на нощното шкафче светеше на най-слабата степен.

На пода до леглото стоеше чантата на Линда. Всичко беше прибрано в нея и тя беше готова за грабване, ако им се наложеше да побягнат бързо.

Линда беше махнала кувертюрата и лежеше по гръб, с възглавница под главата. Не си беше свалила обувките.

Тим се беше настанил в едно от креслата. Искаше да поспи седнал.

Беше преместил креслото близо до входната врата, за да се събуди, ако чуе някакъв необичаен шум от коридора на етажа. От мястото, където седеше, се виждаха покритите с пердета крила на френския прозорец.

За да не заспи със зареден пистолет в ръка, той го беше напъхал с дулото надолу между плюшената възглавница на седалката и страничната част на креслото, откъдето можеше да го извади със същата бързина като от кобур.

Електронният часовник върху нощното шкафче показваше 1:32.

От такова разстояние и от този ъгъл той не можеше да види дали очите на Линда са отворени или затворени.

— Спиш ли? — попита Тим.

— Да.

— Какво стана с твоя гняв?

— Кога съм била гневна?

— Не тази вечер. Нали каза, че с години си била изпълнена с гняв и отрова.

Тя помълча и после рече:

— Канеха се да направят телевизионен сериал по една от моите книги.

— Кой се канеше?

— Типичните психопати.

— По коя книга?

— „Изхабените“.

— Това заглавие е ново за мен.

— Гледах нещо по телевизията…

— Но ти нямаш телевизор.

— Намирах се в чакалнята на една от телевизионните мрежи. Те въртят продукциите си на един екран по цял ден.

— Как издържат на това?

— Подозирам, че средната секретарка не издържа дълго. Аз чаках за събрание. На екрана вървеше една от дневните беседи с поканени гости.

— И ти не беше в състояние да смениш програмата.

— Нито да хвърля нещо по екрана. В чакални като тази всичко е меко, няма твърди предмети. Можеш да се сетиш защо.

— Чувствам се като врял и кипял.

— Всички гости на предаването бяха разгневени. Дори и водещата и тя беше разгневена от тяхно име.

— От какво бяха разгневени?

— От това, че били жертви. Хората били несправедливи към тях. Семействата им, системата, страната, животът били несправедливи към тях.

— Аз гледам само много стари филми — обади се той.

— Тези хора бяха разярени, че били превърнати в жертви, но в същото време процъфтяваха като такива. Те не биха знаели какво да правят със себе си, ако не можеха да бъдат жертви.

— „Родил съм се под стъклен чехъл и винаги съм живял под него“ — спомни си един цитат Тим.

— Чии са тези думи?

— На някакъв поет, не си спомням името му. Имах едно гадже, което твърдеше, че това е нейният девиз.

— Имал си гадже, което е говорело такива неща?

— Не за дълго.

— Беше ли добра в леглото?

— Страх ме беше да пробвам. Та значи ти гледаше това предаване с разярените гости.

— И изведнъж осъзнах, че под постоянния гняв често се крие клоака от самосъжаление.

— Имаше ли клоака от самосъжаление под твоя гняв?

— Дотогава не бях го помисляла. Но щом осъзнах съществуването му у тези хора в предаването, го видях и в себе си и ми се доповръща.

— Имала си момент на прозрение.

— Да. Тези хора бяха влюбени в гнева си, те нямаше никога да се откажат от него и дори на смъртния одър последните им думи щяха да бъдат пак самосъжалителен хленч. Дръпна ми се лайното от ужас, че мога да стана като тях.

— Никога не би могла да станеш като тях.

— О, можех, можех. Бях вече на път. Но се отказах от гнева в един миг.

— Могла си да направиш това?

— Да, зрелите хора са способни на това, за разлика от вечните пубертети.

— Произведоха ли сериала?

— Не. Аз не дочаках събранието.

Той я наблюдаваше от другия край на стаята. Тя не беше помръднала по време на разговора. Нейното спокойствие беше нещо по-дълбоко — то бе покоят на жена, която се беше издишала над бурите и сенките или се надяваше да го направи.

С натежал от умора глас тя промълви:

— Чуй какво прави вятърът.

Вятърът се носеше безспир по балкона, но не със злобен вой, а с приспивна нежност, като безкрайно стадо, поело по безкраен път.

— Сякаш те слага на криле да те занесе вкъщи — прошепна едва доловимо тя.

Настъпи тишина. След време той попита тихичко:

— Спиш ли?

Тя не отговори.

Искаше му се да прекоси стаята, да застане над нея и да й се полюбува, но беше така уморен, че не можеше да се надигне.

— Каква жена! — каза си той.

Щеше да бди над съня й. Беше прекалено напрегнат, за да заспи. Под едно или друго име Ричард Лий Кравет съществуваше. И беше по петите им.

Възможно бе разширените зеници на Кравет да се дължаха на някакъв наркотик. Но как поемаше толкова светлина, без да ослепее?

Пистолетът стоеше напъхан между възглавницата на седалката и облегалката на креслото, нищо не нарушаваше тишината в коридора, вятърът отнасяше света към мрака, а Тим спеше.

Присъни му се обрасла с цветя полянка, на която беше играл като дете, потънала в здрач омагьосана гора, каквато никога не беше виждал, и Мишел с някакви святкащи парчета, забити в лявото око, и кървяща отрязана лява ръка.