Дийн Кунц
Добрият (25)

Глава 25

И най-малкото двоумене би довело до по-различен и кървав изход, но фордът се качи на тротоара в мига, когато Кравет пристъпи от прикритието. Преди да успее да вдигне напълно оръжието и да открие огън, той бе принуден да отскочи назад, за да не бъде прегазен.

Ако беше опитал да подмине убиеца или да се върне на заден ход, Тим щеше да получи дъжд от куршуми в предното стъкло, после в прозореца от страната на пътника. Да кара право към него, беше най-добрата алтернатива.

В опита да се отдръпне Кравет падна.

Тим изви волана, надявайки се да го прегази — да му счупи глезените, колената, каквото и да е. Убиецът успя да избегне колелата и Тим профуча към парка.

Бетонни маси за пикник, бетонни пейки. Люлка от дъска, катерушка. Вятърът люлееше призрачни деца в люлките.

Задното стъкло се разби и Тим усети патрон да се забива в облегалката на шофьорската седалка.

Преди да успее да предупреди Линда да се смъкне надолу, тя вече го беше сторила.

Друг изстрел удари на метал и по всяка вероятност имаше и трето попадение, но гръмотевичната канонада удави тътена от по-малкия калибър.

Те бяха вече извън обсега на пистолета и можеха да бъдат застигнати от изстрел само по случайност. Оръжието имаше удължена цев и най-вероятно заглушител, което още повече намаляваше шанса за попадение.

Кравет нямаше да стои на място и да разчита на щастлива случайност. Той беше човек на движението.

Подгонил форда с максималната скорост, с която се осмеляваше да кара по непредсказуем терен, Тим бързаше да намери изход на другия край на парка.

Болезнено пулсиращата светлина на бурята извади от мрака празен открит амфитеатър, мрежа за спиране на топки, вътрешните очертания на игрище за бейзбол.

Въпреки че последният гръмотевичен удар бе достатъчно силен да разцепи язовирна стена, все още не бе завалял дъжд.

Линда се привдигна на седалката и повиши глас, за да надвика караницата на вятъра със счупеното задно стъкло.

— Само десет минути, след като излязохме от хотела, и той вече ни намери?

— Той винаги ще продължава да ни намира.

— Как успя да ни изпревари и да ни причака?

— Той има помощник на контролното табло, и то не от обикновения вид.

— Помощник на контролното табло? Какъв помощник? Мозъкът ми се е панирал. Представям си едно от кученцата с клатеща се глава.

— Компютърен монитор.

— С електронни карти за движение?

— Да. Видял е разположението на улиците, съобразил е, че може да стигнем до това място, както и направихме.

Колата се раздруса, защото тръгнаха по широка затревена дренажна алея. Тя попита:

— Мислиш ли, че има система за проследяване?

— Току-що ми дойде на ума — тази кола има транспондер. Това е една от допълнителните услуги — проследяване на колата при кражба. Полицията използва спътник за целта.

— А имат ли право да го правят, ако колата не е открадната?

— Не повече, отколкото да извършват убийства по поръчка, за да си помогнат с изплащането на заема за жилище.

Алеята ги доведе до подножието на дълъг полегат път, вървящ нагоре, и Тим се насочи към върха сред спазмите от светлината на бурята, която изпепеляваше зеления цвят на разтрепераната от вятъра трева.

— Компанията, службата за проследяване, не биха сътрудничили с някакво корумпирано ченге. Би трябвало да им се обадиш, за да деактивират транспондера или каквото правят в такива случаи.

— Той сигурно не действа чрез компанията.

— Ами чрез кого?

— Чрез центъра на порасналите, побъркани по компютри племенници. Те са влезли незаконно в системата на компанията и предават информацията от спътника на Кравет.

— Мразя тези гадини! — възкликна тя.

Когато стигнаха до върха, теренът се изравни и се видя футболно игрище. Тим забеляза улични лампи в далечината, втурна се към тях и стрелката на скоростомера подскочи към делението за 100 км в час.

— Значи няма начин да се откачим от него — въздъхна тя.

— Няма.

Първите едри капки дъжд забарабаниха по предното стъкло като насекоми с твърди черупки.

— Ако спрем, той ще знае точно къде сме и ще дойде там.

— Или — добави Тим — ще види нещо на картата, път, по който има вероятност да минем.

— И ще може пак да ни причака.

— Това е, което ме тревожи повече.

— Къде се намира транспондерът? Можем ли да спрем и да го махнем?

— Не знам къде е.

— Къде е вероятно да са го монтирали? — почуди се тя.

— На най-различни места, за да не знаят крадците къде да го търсят.

Те минаха през още един кът с бетонни маси за пикник, бетонни пейки, бетонни кофи за боклук.

— Бетонни мебели — възропта той, — все едно да седнеш на пикник в концентрационен лагер.

— Когато бях малка, в парковете имаше дървени пейки.

— Започнаха да ги крадат.

— Никой не иска бетонните.

— Искат ги — поправи я той. — Само че не могат да ги вдигнат.

Стигнаха до края на парка, минаха през тротоара и слязоха с раздрусване на улицата.

Дъждът бе преминал от редки едри капки в постоянен порой. Той включи чистачките.

— Спечелихме малко време — отбеляза Тим. — Ако той е в обикновена кола, както преди, а не 4х4, няма да рискува да мине направо през непавираните площи на парка — ще трябва да заобиколи.

— А ние какво ще направим?

— Искам да спечелим още време.

— И аз също. Още петдесет години.

— Искам, освен това да избегна опасността да се спусна към него. Току-виж ни отрязал пътя с колата си зад някой завой и ни очистил. Затова ще караме нагоре.

— Познаваш ли добре тези места?

— Не за съжаление. А ти?

— Не добре — отвърна тя.

Когато стигна до кръстовището, той зави надясно. Мократа стръмна улица проблясваше под пламъците на светкавиците.

— Искам да се кача догоре — обясни Тим, — да изляза от жилищните райони и да премина през хребета. Надявам се да намерим бързо някой стар път, който да ни заведе на юг.

— Зад хребета сигурно няма нищо друго, освен храсталаци.

— Тогава ще има разчистени проходи за спиране на пожари.

— Защо на юг? — полюбопитства тя.

— За мен бързината е по-важна от посоката. Искам да съм сигурен, че имаме пет минути преднина, преди да изоставим колата.

— Да изоставим форда?

— Нямаме избор. Ако просто караме, докато се свърши бензинът, ние сигурно ще сме първите, които ще закъсаме. А той ще продължава да ни гони и няма да можем да си изберем мястото, откъдето да тръгнем пеша.

— Когато се регистрирахме в хотела, се надявах, че ще ни остане малко време да направим някакъв план.

— Няма да има нито миг покой, докато тази история не свърши. Вече съм убеден в това. Трябваше да го разбера по-рано. От тук нататък ще се движим по острието на бръснач, докато историята свърши.

— Имам лоши предчувствия.

— С право ги имаш.

— Всичко върви от зле по-зле.

— Ще се оправим — опита се да я успокои той.

— Може да не звучи като празни приказки, ама си е.

Тим не искаше да я лъже и рече:

— Нали не искаш да ти кажа, че ни е спукана работата?

— Освен ако не е така. В такъв случай — кажи го.

— Не е спукана.

— Добре. Има поне някаква надежда.