Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Good Guy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2013)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2014)

Издание:

Дийн Кунц. Добрият

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2010

ISBN: 978-954-529-810-3

История

  1. — Добавяне

Глава 47

В 10:44 сутринта, след не повече от два часа сън, Крейт беше изтръгнат от дълбокия несмущаван от сънища покой от вибрациите на телефона в ръката си.

Отърсил се от съня мигновено, той отметна завивките и седна на ръба на леглото на Тереса Мендес, за да прочете това, което се оказа досадно закодирано съобщение от групата по поддръжката.

Те задаваха два въпроса. Първо искаха да разберат защо тримата в къщата на Бетани и Джим бяха убити.

Никога преди не бяха го карали да обяснява странични щети. Този въпрос го обиди, защото намекваше, че може да е очистил ненужно някого.

Отначало му се прииска да им отговори, че за тях е по-добре да са мъртви, че за всички живи е по-добре да са мъртви, за да престанат да обременяват света, и че ако групата по поддръжката имаше нахалството да го разпитва, то би трябвало да го питат не защо е убил Синтия, Малкълм и Нора, а защо още не е убил всички.

Те също така искаха да разберат как преследването на Пакит го е довело до къщата, в която сега лежаха трима убити.

Няма да отговаря на този въпрос, защото това беше нагла намеса в личните му работи. Те го молеха за неговото благоволение. Те не го притежаваха. Той имаше свой собствен живот, един хубав живот, посветен на изкуството на смъртта.

Нали в крайна сметка щяха да получат благоволението, което търсеха — смъртта на Пакит, — какво право имаха да държат сметка за действията или времето му. Безобразие.

Освен това и да искаше, Крейт не можеше да им каже защо беше влязъл в онази къща, защото те не знаеха, че той е бездомен. Те мислеха, че държи адреса си в тайна, което беше разбираемо за човек с неговата кървава професия.

Ако им обяснеше обаче необичайния си начин на пребиваване, те нямаше да разберат. Щяха да прекъснат връзките с него. Те бяха просто човеци — нищо общо с върховния владетел на света, какъвто беше той.

Вместо един свой дом той имаше милиони. Обикновено живееше в чуждите домове така внимателно, че стопаните дори не подозираха, че е бил там.

Понякога изпадаше в положение, от което не можеше да се измъкне с приказки, и тогава проблемът се решаваше с убийство.

В миналото Клубът на джентълмените не беше проявявал любопитство за такива дреболии. Разликата този път можеше да бъде количествена — три странични трупа за един инцидент.

Той реши да игнорира и двата въпроса и да отговори само с един ред от Уолъс Стивънс, поет, когото харесваше, но не разбираше: „Единственият император е императорът на сладоледа.“

Понякога, когато четеше Уолъс Стивънс, Крейт не само искаше да убие цялото човечество, но искаше да убие и себе си. За него това беше върховното доказателство за велика поезия.

„Единственият император е императорът на сладоледа.“

Нека размислят над това и ако са достатъчно умни, ще се досетят, че са прекалили с въпросите си.

Крейт вече осъзнаваше вероятността Пакит да е набелязана за очистване от Клуба на джентълмените, а не от някой от другите му просители. Тяхното раздразнение от последните три убийства можеше да бъде продиктувано от тревогата, че плячката му се беше изплъзнала неколкократно, нещо, което никога не беше се случвало досега.

Ако успееше бързо да намери и ликвидира жената, Клубът щеше да се успокои. Ако Пакит умреше, убийствата на Синтия, Малкълм и Нора щяха да бъдат приети като неизбежни странични щети и скоро щяха да бъдат забравени.

Той върна бельото на Тереса в коша за пране и оправи леглото. Отнесе чашата, термоса и чинията от бисквитите в кухнята, изми ги и ги прибра.

Върна се в спалнята и се облече. Репродукцията от спалнята на Пакит се беше намокрила от дъжда и той я беше разгънал на килима. Намери я изсъхнала, сгъна я пак и я сложи във вътрешния джоб на сакото си.

Взе глока и се върна в кабинета на Тереса. Включи компютъра и влезе в интернет.

Правилото „Не питай“ беше служило на Крейт добре. Колкото по-малко знаеше за жертвите на Клуба, толкова по-добре. Ако разбереше причините, поради които искаха да ги очистят, щеше да знае прекалено много. Той имаше солиден опит относно това какво се случва на хора, а може би дори и на принцове, които знаят прекалено много.

Макар че бяха го помолили да убие Пакит, не Кариър, той беше сметнал за разумно да приложи правилото „Не питай“ и към него. Но след като беше надхитрен вече неведнъж и в светлината на нервността на Клуба на джентълмените, Крейт реши да промени стратегията си.

Той вкара в търсачката една проста комбинация от думи, за да намери някаква информация за Кариър. Не очакваше да намери много повече от това, което вече знаеше. Беше сбъркал.