Цончо Родев
Мечът на непримиримите (8)

3

Групата на мнимия стратег Калигопул и неговата свита направи поразително впечатление на жителите на Вратица. Бяха все яки и жилести мъже, със суров воински изглед. Обрулените им от вятъра лица подсказваха за хора, които не са се щадили в походите. А одеждите и скъпото им въоръжение свидетелствуваха, че не са сбирщина случайни наемници, а представители на цвета на войската.

Разбира се, най-силно впечатление правеше самият Гневота. Решителният му изглед на човек, преминал през не една битка, и особено черната лента през окото бяха свидетелство за зяпачите, че този едва тридесетинагодишен мъж неслучайно бе стигнал върховете на войската. А кадифените дрехи и посребрените доспехи върху тях показваха, че щедростта на императора не е отстъпвала на заслугите на воина…

Въпреки цялата подготовка Бранислав бе очаквал с известна тревога появяването на Гневота-Калигопул. Тя обаче продължи само докато го видя да язди сред множеството зяпачи, съпроводен от своите „планински орли“, преоблечени като ромейски воини — видът на главатаря бе толкова внушителен, че в друг случай би измамил и самия Бранислав. Пък и държането му — студено и с белег на съзнание за превъзходство — допълваше образа на един млад и покрит със слава и милости военачалник.

Когато малкият кортеж приближи двореца на кефалията, Бранислав и Стронгил почти изтичаха срещу знатния гост; единият с тон на извинение докладва, че не е намерил нищо по-добро за настаняване от жилището на кефалията, от устата на другия заваляха раболепни засвидетелствувания на почит и обещания за какви ли не райски блаженства под покрива му. Гневота-Калигопул ги изслуша с досада, на края се задоволи да кимне като човек, който отдавна е привикнал и приема вече за естествени и престараването в изпълнителността, и безмерната уродливост.

— Надявам се, че си огледал всичко — каза на Бранислав. — А за хората?

Бранислав се постара да изрази смут и уплаха:

— Нямах време, господарю. Вие избързахте… та ние… едва…

— За какво е думата, господарю? — попита на свой ред Стронгил.

— Господарят не изразява недоверие към тебе — отговори вместо запитания Бранислав, — но редът е такъв, че хората от свитата трябва да спят под същия покрив като началника ни. Но защо ти го казвам — навярно сам знаеш…

— Това ли било! — разкланя се отново кефалията. — Нямайте грижа за нищо, скъпи гости. Ще пратя в града неколцина от моята лична охрана и на местата им ще настаним вашите хора. Смятайте въпроса за уреден!

Няколко часа по-късно, когато нощта отдавна бе обвила Вратица в черното си було, Бранислав, като се позоваваше все на „редът е такъв“, отстрани прислужниците на кефалията и пое върху себе си грижата за трапезата на домакина и на знатния му гост. Личеше си, че не е истински слуга, но това беше част от плановете му — нека мислят, че стратегът е толкова високопоставен, та нему прислужват младежи от знатни фамилии. „Стратегът“ също играеше великолепно своята роля. Естествената нетърпимост на Гневота към ромеите и всичко ромейско тук се проявяваше като сподавено отвращение на военачалника Калигопул, което кефалията тълкуваше като отегчение на големец, когото обстоятелствата са принудили да понасят твърде дълго обществото на далеч неравностоен нему сътрапезник.

Впрочем гостът повече слушаше и по-малко говореше. Все пак веднъж именно той даде насока на разговора:

— Харесва ми всичко, каквото си направил тук — каза, — и ще го съобщя, където трябва. — Ръката му посочи някъде нагоре. — Само ми се струва, че някак си прекалено свободно държиш българите.

— Аз? — постресна се Стронгил. — Аз държа прекалена свободно българите?

— Такова е впечатлението ми. Пък всички знаем, че тези неблагодарни кучета, вместо да се радват, дето са под христолюбивото крило на императора, непрекъснато пълнят главите си с кроежи за въстания. И даде ли им човек в ръцете свобода…

— Не съм аз този човек, който им дава свобода — прекъсна го кефалията. — Не, не, не-е-е, излъгал си се, светли. Когато държи българите, Стронгил първо си слага железни ръкавици. Защо, мислиш, до източната порта построих нова тъмница? Че старата съм я сметнал за неприветлива ли? Не, тя се оказа вече тясна за непокорните славянски плебеи. А май че скоро и трета ще трябва да издигам.

— Похвално — неопределено произнесе Гневота-Калигопул. — Обещавам, че ще получиш заслужена награда за твоето старание.

— Аз имам и други способи да лиша по-опасните кучета от зъбите им — продължи да се самоизтъква домакинът. — Когато някой от тях се замогне повече, отколкото се полага на един роб, аз владея хиляда начина да го избавя от излишъците му…

— Аха, разбирам — кимна мнимият стратег. — Така хем връзваш ръцете на по-издигналите се, хем кесията ти от час на час натежава повече. И за това следва да получиш награда!

Докато сменяше блюдата пред двамата и внимаваше стаканите им — особено Стронгиловия — да не остават празни, Бранислав не забравяше и хората в помещенията на прислугата, които също се угощаваха по случай важното и почтено събитие за дома — гостуването на племенника на логотета. Той не щадеше бъчвите на домакина и непрекъснато нареждаше на помощника си Братан да носи все нови и нови кърчази вино, като поръчваше да се вдигат наздравици за славния пълководец Калигопул. И така продължиха нещата докъм полунощ, когато Гневота-Калигопул, който следеше поведението на стопанина, даде определения знак, като попита невинно:

— Как е времето тази нощ?

А Бранислав, също според уговорката, му отговори чинно:

— Обещава да бъде добро, господарю.

След тези нищо незначещи думи младежът слезе в избата на двореца да напълни още два кърчага вино, но единия щедро допълни с някакъв жълтеникав прашец, който Братан преди години бе донесъл от воинските си странствувания. После се качи пак при пируващите стражи и слуги и като си отваряше очите на четири да не сбърка кърчазите, наля на преоблечените планински орли от чистото вино, а на Стронгиловите хора — от подправеното. Половин час по-късно жълтият прах прояви действието си и те вече кротко спяха, наредени един до друг на пода като пашкули. Тогава Братан, опитен воин, поведе людете на Гневота и само за няколко минути стражите в и около двореца бяха обезвредени и е вързани ръце и с по един парцал в устата лежаха до своите упоени събратя в трапезарията за прислугата. Местата им обаче не останаха празни — там под лунната светлина важно крачеха мнимите ветерани от арабската война.

Като се увери, че планът е успял напълно, Бранислав отиде горе и сякаш в продължение на разговора за времето, каза на Гневота-Калигопул:

— Небето се проясни и грее чудесна луна.

Гневота остави стакана си и се обърна към домакина:

— Тук стените са дебели и не се чува навън, нали?

— Нищичко — похвали се Стронгил. — Не човешки глас, а бойна тръба да ечи, пак не се чува извън стените на двореца.

— Тогава бих рекъл, че е съвсем излишно да крещиш.

— Не разбирам — учуди се кефалията. — Защо трябва да крещя?

От ръкава на разкошната си дреха „стратегът“ измъкна един бич от усукани волски жили.

— Обикновено хората крещят, когато ги милват с подобно нещо. Но има ли смисъл да се вдига шум, който няма да стигне до ничии уши?

Стронгил изведнъж изтрезня. Той опулено изгледа двамата мъже пред себе си, после внезапно се втурна към вратата. Не стигна далече — Гневота му подложи крак и той тежко пльосна на земята.

— Излишно беше, Гневота — каза Бранислав, като продължаваше да говори на гръцки. — Тъкмо щеше да се увери с очите си, че хората му са обезвредени и че двореца владеем ние. — Той извади една къса мечица и с върха й бодна падналия кефалия. — Ставай! — заповяда му. — Ставай и ни води при прочутите твои две ракли с натрупано богатство.

Кефалията се поколеба. Неговата пословична алчност се сблъска със страха за живота му и тъй като нито едното, нито другото взе връх, той остана да лежи по очи на пода, само зарева с цяло гърло.

Бранислав се почуди какво да предприеме, но не и Гневота. Разбойникът скочи напред, грабна мечицата, с другата ръка хвана Стронгил за косата, повдигна главата му и с късо движение рязна кожата на врата. Раната беше по-скоро одраскване, но болката и усещането за потекла кръв мигом слепиха устните на пленника.

— Ще ревеш, а? — закани му се Гневота. — А когато грабиш бедните българи, не ревеш, нали? Тогава си много спокоен. — Той взе една кърпа от масата и му я подхвърли. — Вземи този парцал и затисни раната, докато се затвори. И да знаеш: ревнеш ли още за секунда, ще ти отрежа главата като на пиле.

И тъй като кефалията наистина млъкна, Бранислав му заповяда:

— Хайде! Води ни сега при раклите.

Пленникът ги заведе в другата стая и им показа в ъгъла две ракли от здраво дъбово дърво, обковани с желязо. Не им даде ключовете, но да се справи с ключалките за опитния Гневота беше въпрос на минути. Отвориха капаците и пред очите им блесна невиждано съкровище: перпери и аспри^[1], златни фибули^[2] и обеци, сребърни пафти и прибори, тук-там с всички цветове на дъгата грееха и скъпоценни камъни. Бранислав на няколко пъти заграби с шепи от това богатство и остави монетите и другите съкровища да изтекат обратно между пръстите му, докато произнасяше замислено:

— Това са сухите залъци на сираци… Това — сълзите на вдовици… А това пък е реката от пот на трудолюбиви стопани…

— Да бързаме! — каза му на български Гневота. — Не се знае колко ще трае упойката на онези долу…

Той извади отнякъде купчина големи кърпи и с професионална сръчност разпредели съкровището в тях, като го превърна в няколко приблизително еднакви вързопа.

— В името на Исуса — проплака Стронгил, докато гледаше как богатството му изчезва във вързопите, — оставете ми поне онова, с което дойдох, когато заемах поста…

— Бъди спокоен, ще има нещо и за тебе — увери го разбойникът.

И щом завърши с прибирането на богатството, повали кефалията на пода, надигна туниката му и подхвърли бича на Бранислав:

— Господ е определил за бой задника, но ти удари този нехранимайко по мазната гърбина. Задникът ще му е нужен още.

Бранислав го послуша и като нанасяше щедри удари върху разголения гръб на Стронгил, придружаваше ги със следните думи:

— Ето ти за сираците… за вдовиците… за потта на селяните… Този пък е за Драгшан, на когото ти изпи кръвчицата… А на края ето ти един от мене, Бранислав!

— От кого? От кого? — сети се да попита Стронгил въпреки болката. Бранислав отвори уста да повтори името си, но Гневота се показа и по-бърз, и по-съобразителен от него:

— Можеш да запомниш — каза. — От Всеслав. Името му ще рече „слава на вси славяни“. — Той взе бича и лепна един последен удар върху тлъстия гръб на кефалията. — А този пък ти беше от Гневота, свободния българин. Нали одеве ти обещах награда?

В стаята надникна Братан.

— Трябва да тръгваме — предупреди ги на български. — Онези долу бавно-бавно започват да се събуждат.

Гневота грабна пак мечицата и я размаха около врата на пленника.

— Слушай, ще дойдеш с нас. И само с едно мигване ако покажеш, че идваш против волята си, то ще бъде последното през живота ти!…