Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
etsatchev (2011)
Допълнителна корекция
kalinach (2013)
Допълнителна корекция
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Мечът на непримиримите

Редактор: Георги Величков

Художник: Стефан Марков

Худ. редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Пегров

Коректор: Александра Хрусанова

Издателство „Български писател“

ДП „Т. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция
  3. — Корекция на правописни грешки

Послеслов на автора

Чувствувам се задължен да ти разкажа, млади читателю, как и защо се роди тази книга.

Отивах по работа от София в Кремиковци. Ако погледнеш — нищо път, обаче тези петнадесетина километра се оказаха напълно достатъчни, за да се загубя (имам истинско дарование за това!), така че след неизбежното кратко лутане спрях в едно село да попитам за пътя. Но престоят ми продължи по-дълго, отколкото е нужно за едно просто осведомяване. Причината бе, че ме привлече най-напред името на селото, а после — и видът му: то е красиво и благоустроено, почти цялото с кокетни нови къщи, разположено е точно на ръба между Софийското поле и Стара планина и в самата му среда се събират две бъбриви рекички, които носят дотук водата и легендите на висините. А селото се нарича Сеславци — име, от което (поне за мене) лъха на старина, на романтика, на смътни видения за подвизи и юнаци.

Две години по-късно пътувах през Лудогорието за Тутракан. Малко след като отминах град Кубрат, с крайчеца на окото си зърнах нещо, което ме порази — на един пътен знак прочетох име, което много ми напомни онова село, където случаят ме бе отвел по-рано. Върнах се, за да проверя. Не, нямаше грешка: един надпис ми сочеше, че на толкова и толкова километра вляво се намира село Сеслав!

Бях искрено и дълбоко поразен: тук, на триста-четиристотин километра от Софийското поле, срещах писмен спомен за същия този мъж със славянско име, който очевидно е дал названието и на Сеславци. Връхлетяха ме въпроси. Кой е бил този Сеслав — питах се аз, — че е почитан в два толкова отдалечени краища на България? Кога е живял? С какви дела си е запазил място в народната памет? Защо е заслужил да бъде тачен и обезсмъртен чрез наименованията на селищата? — Трябваше с горчив срам да си призная, че аз, дето уж имам самочувствието на човек, който е „на ти“ с българската история, не намирах отговор на тези въпроси.

Интересът към тази личност не ме изостави и когато се прибрах у дома. Зарових се задълго из библиотеките и усилията ми бяха възнаградени — чрез трудовете на видни наши учени, сега покойници, професорите Златарски, Мутафчиев, Я. Тодоров и др. — пред мен, макар и все още смътно, се очертаха и неподозирани славни страници от нашето по-далечно минало, и исполинската фигура на Сеслав, и пътят, извървян от него…

Първото докосване до личността на Сеслав и неговата епоха не подави, а, напротив — още повече разпали моето любопитство. Новите ми посещения, този път съвсем преднамерени в двете села, не ми помогнаха. На въпросите ми в Сеславци отговаряха приблизително така: „А бе на стар юнак било наречено селото ни, ама болярин ли, хайдутин ли — туй никой не знае. — И добавяха: — Но да знаете, името си е от памтивека; ние, шопите, сме си таквиз — и през Турско не сме давали да посягат на старите имена…“ В Сеслав, Разградско, научих още по-малко. Тук, в китното село, кацнало на една обла височина приблизително точно в средището между Дунавската равнина, Лудогорието и Добруджа, изобщо не срещнах човек, който да ми даде някакво тълкование — вярно или даже погрешно — на името. Обясниха ми само, че предишното, турското название на селото било Юруклери, което най-общо може да се преведе Пастири или Пастирско, но и за произхода на това име никой не можа да ми каже нещо повече.

Върнах се отново при книгите, но подирих помощ и от специалисти. Така моите търсения ме отведоха до дома на професор Василка Тъпкова-Заимова — най-последният и вероятно най-компетентният изследовател на историческите събития, които ме интересуваха. Проф. Тъпкова отзивчиво ми предостави собствените си трудове върху темата, а същевременно ми набеляза километричен списък на други, чужди, че дори и любезно се съгласи да ми бъде водач в моите лични проучвания на Сеславовата личност, на неговите спътници и врагове, на времето му (за което тук й изказвам моята гореща благодарност), Оказа се, че за драматичните събития, в които Сеслав е бил една от централните фигури, съществува пребогата литература — в пожълтелите пергаменти на древните хроники и в научните трудове на български, руски и съветски, румънски, чешки, френски, английски, немски и пр. и пр. историци.

От тях аз научих за онова чудно, едва ли не невероятно явление, което в книгата нарекох Страната без закони. А тя, Страната без закони, наистина е съществувала: „В големите и богати градове по Дунава — пише например проф. Петър Мутафчиев за тези странни години — гъмжало от варвари. Освен основното българско население в тях са били настанени още руси, може би алани, а свръх това отпръски от печенеги и узи. Това било едно население от хора, на които войната била занаят, авантюристи от различни раси и езици.“ Но повече от това мен ме мамеше и привличаше необикновената личност на Сеслав.

Четях аз, поглъщах страница след страница и том след том и постепенно пред мене се възправяше — все по-ярък я все по-привлекателен — онзи нявгашен българин, когото народът спомня и до днес чрез имената на двете тъй отдалечени села. А онова, което летописи и съвременни проучвания премълчаваха, не беше трудно да допълня с логика, сравнение и малко въображение. И когато вече всички подробности бяха в главата ми и в камарата гъсто изписани тетрадки, реших да разкажа за Сеслав и на тебе, млади читателю.

Пожелавам си сам сега, когато затваряш последните страници, ти не само да си научил кой и какъв е бил този герой, когото помнят и славят в двата противоположни края на родината ни, но и да си изпитал възторг от делата му и да си се почувствувал горд, че си българин, потомък на юнаци като Сеслав, не скланяли глава дори във време на робство и кървави изпитания.

Впрочем именно тази е и целта на книгата в ръцете ти.

Ц. Р.