Цончо Родев
Мечът на непримиримите (44)

4

Нестор даде три дни почивка, за да се награбят в тях печенегите из околността на Плъвдив после огромната и многоезична войска се събра отново и се насочи накъм югоизток. Към Цариград!

Никой вече не се опитваше да застане на пътя й — Византия нямаше войска, способна да я спре. И тя тромаво и безредно пъплеше към столицата на великата империя, като опустошаваше всичко по пътя си. Сякаш между другото тя сломи например крехката съпротива на крепостна Хариупол и близкото селище Скотинон, където печенегите не само задигнаха всичко, което можеше да се задигне — чак до цветните стъкълца зад олтара на хариуполската църква, — но и подложиха на дивашка сеч цялото византийско население, дори престарелите баби и пеленачетата.

— Защо ги оставям да зверствуват ли? — търпеливо отговаряше Нестор на Сеславовите въпроси, без да се опитва да се преструва на сляп. — Защото онези, които се измъкват от касапницата и потърсват спасение зад стените на Цариград, отиват там с разказите си за печенежката касапница. И ужасът, който пораждат, довършва делото ни от Белятово — смразява кръвта на най-разпалените и най-неотстъпчивите…

Разбира се, старият човек не навсякъде допускаше да се развихрят животинските страсти на печенегите — не само от угризения за невинно пролятата кръв, но и от нуждата му да залавя „езици“. И колкото по̀ приближаваха Цариград, толкова по-радостни за него и другите българи бяха сведенията на „езиците“: император Алексий Комнин бил безпомощен пред приближаващия крах — нито допълнителни войски успявал да събере, нито да попълни с храна поизпразнените от зимата хамбари. И всички тръпнеха от надежда, с разтуптени сърца чакаха големия час.

Същите „езици“ обаче причиниха и едно сериозно безпокойство.

Всичко започна с две събития, наглед тайнствени и без видимо оправдание. В последната нощ край Белятово неизвестни злосторници бяха не разбъркали, а разчепкали като вълна целия товар с личните вещи на дядо Нестор. И нещо по-странно — в края на краищата се оказа, че от него не липсва и една игла. Второто събитие стана при Хариупол. Под закрилата на нощта някой или някои бяха разглобили парче по парче колесницата му. Дълго трошиха глави Нестор, Сеслав и другите над тази загадка, но не успяха да стигнат до приемливо разрешение.

Още не се бяха опомнили от тези странности, когато последва още една, макар и от съвсем друг характер. Ълфин Риса прати човек при дядо Нестор, за да го попита дали може да поговори с него. Тази церемониалност изненада стареца — двамата с Ълфин се срещаха и говореха по десет пъти всеки ден в шатрата или на трапезата на Татуш, — но изяви готовност за тази среща. И не след дълго при него се яви Риса, пременен във всичко най-скъпо и най-представително, което имаше от плячкосването по дългия си път през божия свят.

Когато се съгласи за този разговор, Нестор предполагаше, че ще е за нещо във връзка с похода или бъдещите действия. Сега обаче, когато видя Риса да влиза при него в такива гиздави одежди, внезапно реши, че целта е по-друга. Но колкото и да беше вътрешно подготвен, още първите думи на новодошлия го накараха да изгуби самообладание.

Ълфин застана пред него и каза направо:

— Благородни Несторе, искам внучката ти Мартина за жена.

Тъй поразен остана старецът, че потърси опора в масата до него.

— Сега ли намери за най-подходящо да уреждаш семейството си? — попита предпазливо, когато най-сетне възвърна дарбата си да говори.

— Че защо да е неподходящо? — нагло отговори с въпрос другият. — След Белятово аз смятам, че най-тежкото е вече зад гърба ни. Там направих каквото зависеше от мене; защо сега да не помисля и за личното си бъдеще? — Той замълча, но Нестор с нищо не показа желание да се възползува от тази възможност. И Риса продължи: — Или като казваше „неподходящо“ си мислил не за времето, а за мене като твой зет? Да ти припомня ли, благородни Несторе, какво място заемам сред печенегите? И какво ще бъде то утре, когато тяхната власт се разпростре над целия полуостров?

— Тези подробности можеше да ми ги спестиш, зная ги — заяви старият човек, съвзел се окончателно от смайването си. — Говорех за времето, Ълфин, не за тебе. Наистина неподходящо ми се вижда да се говори за женитби сега, когато всичките си мъжки сили трябва да съсредоточим в последния удар, който ни предстои. А що се отнася до личността ти не съм аз онзи, който ще я оцени като подходяща или не.

— А кой?

— Мартина, естествено. Ти искаш да се жениш за нея, не за мене.

Тънка подигравателна усмивка сви устните на Риса.

— Откога момите започнаха сами да избират женихите си?

— Поне с Мартина е така — не сдържа раздразнението си Нестор. — За другите не зная.

Усмивката стана по-широка и разкри издадените напред зъби.

— Добре, тогава ще почакаме да чуем, хм, принцесата. — Ълфин кимна за сбогуване, но преди да излезе, допълни, като прецеждаше думите заплашително: — А тебе съветвам, благородни Несторе, да й повлияеш така, че да не отхвърли предложението ми. Честна дума, така ще е по-добре и за нея, и за тебе, и… за всички.

Странният жених си отиде, като остави старецът да се чуди над думите му. Чуди се и не намери отговор и Сеслав, на когото Нестор разказа случката.

Когато бяха на три дни път от Цариград, най-сетне получиха обяснение на тези загадъчни събития. Донесе им ги Ралф Рижия. Той ги събра привечер настрана от стана и с доверителен тон им разказа как цял ден е яздил коляно до коляно със сънародника си Вортаймър (когото Сеслав помнеше от удивителната му стрелба при превземането на Браничево), как го е предразположил със сладка приказка и кратунка ароматно вино от избите на Плъвдив и как на края Вортаймър се излъгал да развърже езика си.

— Него и още трима от нашите Ълфин купил с ромейски номизми — завърши червенокосият, — за да му помогнат да разтършува вещите на дядо Нестор, а по-късно и колесницата му.

— И защо, убил ги господ? — попита Гневота.

— Защото там Риса търсел несметно богатство. Научил за него от пленения кастрофилакс на Белятово. „Езикът“ разправял, че ти, дядо Несторе, на идване в Дръстър си носел цялата плата, която императорът дължи на печенегите. И тъй като не си я оставил там…

Сеслав и Нестор размениха светкавичен поглед, пълен с взаимно разбиране. „Ето обяснението на всичко — казаха си безмълвно те. — И на ровенето по товарите, и на неочакваното предложение за женитба…“ После младият войвода сведе очи към земята — страхуваше се, че и в здрача ще се забележи гузността му. По-опитен или с по-голямо самообладание от него, Нестор запази хладнокръвие и се изкикоти:

— И защо не го е намерил? Или това богатство е толкова несметно, че аз го крия в джоба си?

Думите му, и даже повече от тях — безгрижният им тон, не позволиха да се породи никакво съмнение. Мнозина се разсмяха. Само Ралф заклати угрижено глава:

— И все пак се пази от него, дядо Несторе. Подуши ли злато, Ълфин загубва всичко човешко и се превръща наистина в рис. За шепа жълтици той е способен да продаде и родната си майка…

— Или пък да се ожени за девойка, която изобщо не познава — кимна утвърдително старият човек и това изречение бе разбрано само от Сеслав. — Благодаря ти за предупреждението, приятелю, но няма за кога да се пазя — само дни ме делят от мечтата на живота ми!…

* * *

… в столицата нямало боеспособна войска, която да може да се противопостави на неприятелите, нито друго някакво средство можело да внуши на гражданите, че ще се освободят от този народ.

Михаил Аталиант

В последния ден на тревен пъстрата войска достигна Цариград, а след още една седмица бе завършила и пълното му обкръжаване. Също и сега Нестор доказа, че наистина за него няма тайни във военното изкуство — под негово ръководство обсадата бе организирана така, че, както се казва, и пиле не би могло да се измъкне от града. Неколцина венецианци, наемници при император Алексий Комнин, се опитаха да снабдят задушаващия се град по море, но щастието се отвърна и от тях — под стяга на Татуш имаше и порядъчен брой речни пирати, които сега не останаха със скръстени ръце, а с присъщите им прийоми си набавиха кораби и с тях шетаха денонощно на двата излаза на пролива; в ръцете на тези именно пирати попаднаха самонадеяните венецианци и който от тях не загина в морската битка, бе продаден после като роб на арабите.

На деветия ден от обсадата императорът опита с внезапен излаз да отхвърли обкръжилите го „варвари“. Той събра всичко годно да носи оръжие и повери тази доста разнородна войска на човека, на когото след гибелта на Пакуриан и Врана̀ имаше най-голямо доверие — Татикий. Негов връстник, Татикий бе по произход турчин; като момче пленен от ромеите, той бе отрасъл с Алексий, заедно с него изучавал „седемте свободни изкуства“^[1], а във военните науки даже винаги го бе мъничко превъзхождал.

Татикий безшумно струпа войската си около Силимврийската порта и когато ги изведе изненадващо навън, се постара с най-голяма бързина да ги построи в боен ред. Напусто — Нестор, който познаваше отлично Цариград, знаеше откъде може да се очаква излаз и се бе подготвил за него. Набързо събраните друнги на Татикий срещнаха пред себе си великолепно обучената дружина на Сеслав, а при сблъскването конницата на българския войвода с един удар смаза крилата им, та излазът скоро-скоро се превърна в погром. Наистина доста от ромеите успяха да се върнат обратно в крепостта, но то стана с цената на пълното унищожение на иканатите^[2], които прикриваха бягството им.

Два дни след този неуспял пробив — или на единадесетия ден от обсадата — императорът, заразен от пълното униние, което цареше в Константиновия град, призова обсадителите да пратят свои представители за преговори в крепостта.

— Как изобщо се колебаете? — възкликна Нестор, когато се събраха в шатрата на Сеслав да обсъдят тази покана. — Че нали именно с поредица преговори очакваме да принудим Алексий да сложи подписа си под договора за възкресяването на България?

— Прав е дядо Нестор — подкрепи го веднага Братан. — Не само че не бива да оставяме преговорите в ръцете на печенегите, но по възможност трябва ние да ги оглавим.

— Тогава от страна на нашата дружина да отида аз — предложи се Сеслав.

— Не ми се вижда разумно — поклати бялата си глава старецът. — Ще събудим подозрението на печенегите. Защото най-високопоставените пратеници на Татуш за тези първи разговори са Ълфин Риса и Селте.

— Кой Селте? — засмя се широко Ботас. — Да не е нашият човек от Вичина?

— Същият. Той нещо се отличил в битката срещу Григорий Пакуриан под Белятово и сега отново се ползува с благоволението на Татуш.

— Тогава кого измежду нас ще предложиш, дядо Несторе?

— Най-подходящ ми се вижда Егор…

— И правилно! — скочи на крака гигантът. — Ще извадя такова сладкодумие, братя, че подобно на Орфей ще замая главите на тия зверове в човешки образ.^[3]

— Вярвам ти — съгласи се със смях дядо Нестор. — Но все пак предпочитам да поостанеш сега с мене и да премислим заедно с каква именно песен ще приспиш хищниците.

Другите разбраха намека му и се изнизаха през вратата на шатрата.