Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
etsatchev (2011)
Допълнителна корекция
kalinach (2013)
Допълнителна корекция
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Мечът на непримиримите

Редактор: Георги Величков

Художник: Стефан Марков

Худ. редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Пегров

Коректор: Александра Хрусанова

Издателство „Български писател“

ДП „Т. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция
  3. — Корекция на правописни грешки

2

Пленените византийски бранни снаряжения не се ценяха особено на пазара в Дръстър. Не че бяха по-малко сигурни от другите, но си бяха спечелили лоша слава — от десет години печенегите воюваха главно срещу Византия и онези, които носеха византийски доспехи, в битките често пострадваха — понявга дори смъртно — от ударите не на враговете, а на своите. Благодарение на това Сеслав намери не само лесно, но и евтино онези петнадесетина пълни снаряжения — от шлема до ботушите, — които се изискваха от плановете му. А после, след като отдели и една седмица да обучи хората си да се държат горе-долу прилично в ролята на ромейски воини, той реши, че е готов за голямото начинание.

Като знаеше, че в Дръстър гъмжеше от ромейски шпиони, той не оповести предварително нито кроежите, нито пътя си, а хората си изведе от крепостта в една късна вечер — без предупреждение и без каквато и да е гласност. Все така безшумно и незабележимо продължиха те през целия си път: яздеха по друмищата само нощем, а по светло се криеха в непроходимите дъбрави или из пустите и безводни падини на Стохълмието[1], а по-късно — и на Веригава. Такъв начин на движение не беше от най-бързите, но благодарение на него те прекосиха от север към юг Подунавието и после голямата планина и приближиха Диампол[2] — първата цел на похода, — без някой да ги усети.

Мнозина на негово място бяха използували щастливото си промъкване дотук, за да нападнат изневиделица нищо неподозиращата крепост. Тази мисъл обаче беше чужда на Сеслав — той си даваше сметка, че и да успееше в една такава лудешка атака, щеше да постигне успех само с гибелта на трите четвърти от хората си. Съвсем друго беше неговото намерение.

На утрото в деня, когато беше големият празник на света Богородица, пред кефалията на Диампол Андроник Вугиан се явиха двама прашни и изморени воини (те бяха Братан и един от новите), които му донесоха, че комесът[3] от императорската гвардия Михаил Макремволит ще пристигне в Диампол след няколко часа. Михаил идвал начело на дузина бойци и водел печенежки пленници, от които в Цариград очаквали да получат важни разкрития за близките враждебни намерения на Татуш и другите подобни нему плячкаджии и главорези. Тъй като били пътували безспир един ден и една нощ — докладваха по-нататък двамата пратеници, — комесът избрал Диампол за почивка, за която изисквал да се осигури надеждна тъмница за пленниците и добри помещения за отдих — както и възможност за черкуване — на своите воини.

Кефалията на Диампол не беше от глупавите; потомък беше той на предци, главите на които им бяха служили за мислене, а не окачване на шлемовете (дядо му например, видният пълководец Василий Вугиан, преди четиридесет години бе предвождал с успех ромейските войски във войните срещу норманите), само че за разлика от тях всичките си дарби бе насочил към една цел — трупането на богатства. Ако не беше така, той навярно нямаше да попадне — поне не така лесно — в капана, който му постави Сеслав. Наистина в първия момент Андроник се усъмни: каква ще да е мисията на този комес — каза си, — за която той не е получил предварително уведомление нито от Цариград, нито от Берое[4]? После обаче веднага се успокои — който ще прави зло, не провежда пратеници да му осигурят яка тъмница… Всъщност точно на това бе разчитал Сеслав: след позорния провал на Стронгил от Вратица всеки кефалия или кастрофилакс би се усъмнил в каквото и да е знатно посещение, докато самата дума „тъмница“ настройваше хората към спокойствие и чувство за сигурност. Изобщо беше малък двубой на умовете, в който стратегията на българина надви предпазливостта на ромееца.

Андроник покани вестителите на дружески разговор, като се надяваше, че като ги поласкае по този начин, ще може да научи от тях повече подробности за пленниците, които представляваха такъв интерес за Цариград. В негова чест трябва да се каже, че подпитванията му не бяха празно любопитство на скучаещ провинциален първенец, а по-скоро осведомяването на човек, който иска да познава обстоятелствата, за да се подготви съобразно с тях. Братан обаче оставаше ням:

— Съжалявам, господарю, но не мога да кажа нищо повече. Разбираш — рискувам главата си. Но имай малко търпение — комесът Михаил не страда от излишни скрупули, та не е с катинар на устата… — После се осведоми: — Колко тъмници имаш в крепостта?

— Колко голяма крепост е Диампол — разпери ръце кефалията, — че да има повече от една тъмница?

Андроник беше още млад, но рано напълнял. Не можеше да се нарече дебел, а по-скоро пухкав; пухкави бяха и ръцете, и пръстите му — ръце и пръсти, навикнали да броят златици, не и да въртят меч.

Братан продължи да задава въпроси:

— И сигурно там не е така празно, че мишките да играят на прескочикобила? — Тлъстичките лапки направиха един жест, който навярно би трябвало да означава: „Какво да се прави, дългът е тежест, но е дълг!“ — От Михаил Макремволит съм задължен да те попитам, господарю — добави Братан доверително, — те престъпници срещу империята ли са, или от онези — той направи характерно движение с палец и показалец, — които ги боли, когато си развързват кесиите?

— Какви ти престъпници срещу империята! Че позволявам ли аз да… Не, човече! Тук е едно племе — душа дава, даждия не дава…

— Отново ще ти изразя съжалението си, господарю. Този път загдето аз, дребният и нищожният, трябва да те задължа да опразниш тъмницата. — Братан изрече това е абсолютно непреклонен глас. После посмекчи: — Разбираш, нали? Ако онези, които кроят смъртна опасност срещу империята, се разприказват пред разни тукашни недоволници…

— А стражите? — осведоми се загрижен кефалията. — Ако преместя затворниците в някоя къща или плевня, трябва да пратя с тях и тъмничарите…

— Те и без това няма да имат работа тук, господарю. За сигурността на печенегите ние отговаряме с вратовете си. Съгласи се, при такова положение и да ни молиш, няма да приемем да отстъпим другиму охраната им…

Споразумяха се. И още преди идването на главната група, тъмницата (а тя, както във всички подобни крепости, се намираше в подземието на двореца на управителя) беше опразнена, че дори и пометена.

Разчуло се беше за пленниците, та когато сутринта ги доведоха, трябваше да ги преведат през гъсто множество зяпачи и сред невъобразимия шум и врява на тълпата — гражданите на Диампол в еднаква степен се впечатляваха и от дивия изглед на печенегите, и от спретнатите и напети техни пазачи, и от подкупващата младост, съчетана с воинска внушителност на началника на колоната. Сеслав изтръгна не една въздишка от много момински гърди и възклицания от рода на „Божичко, какъв е хубав!“ или „Видя ли го? Тъмнокос, пък със светли очи…“ А мъжете кимаха одобрително и отсичаха: „Да, представителен мъж! Знае императорът какви да вземе в гвардията си!…“

Заключиха пленниците в подземието на двореца и лично Сеслав — в ролята на комесът Михаил Макремволит — се погрижи да разпредели воините си на постовете около тъмницата. Едва после той отдели нужното внимание на кефалията: заедно присъствуваха на тържествената литургия по случай големия празник, разходиха се из крепостта, обядваха в обществото на всички първенци на града, а следобед само двамата отидоха на лов край красивия Тонзос…[5] Разбира се, през цялото това време Андроник не пропущаше с хитри — според него — въпроси да подпитва за естеството на разкритията, които се очакват от пленниците. Сеслав се бе готвил за този разпит, та нарисува такава картина, че козината на кефалията настръхна — говореше се в нея и за военен съюз между печенеги, маджари и араби, и за тайно проникване на петхиляден български отряд в Цариград, и за сипване отрова в кладенците на по-важните крепости…

… А през нощта, в онзи час, в който заспиват и воин, и птица, стражите освободиха затворниците и рамо до рамо се втурнаха да осъществят плана, замислен от Сеслав. Благодарение на внезапността, изненадата и решителните действия всичко бе извършено с по-голяма лекота, отколкото бе очаквал войводата — и овладяването на двореца, и обезоръжаването и поставянето под ключ на нощната стража, и завладяването на крепостната порта.

Възникна само една трудност. Не бяха съобразили, че при плевнята, набързо приспособена за тъмница, Андроник Вугиан ще остави толкова силна стража, почти четиридесет души. Дочули необикновения шум при главната порта на Диампол, те помислиха, че градът е нападнат от външен враг и като се вдигнаха на оръжие, спуснаха се да помагат на своите. За момент в редиците на отмъстителите се появи смут и объркване. Положението беше спасено благодарение самообладанието и съобразителността на един от печенегите, Валцар. На Валцар хрумна да запали една купчина слама. Помислили, че неизвестният нападател е вече зад гърба им, ромейските стражи се стъписаха. Това време бе използувано от Сеслав и Братан. Те поведоха хората си на яростна атака и стражата — по-точно, който оцеля от нея — се предаде.

Един час по-късно в онази стая на дворцовото подземие, в която обикновено Андроник съдеше, а после лично ръководеше физическите наказания на невинно обвинените българи, започна съд над самия него. Сеслав бе събрал много сведения за извратената изобретателност на кефалията, с която той вече години наред пълнеше касите си. Обичайният му похват бе такъв: приписваше несъществуваща вина на този или онзи българин, към състоянието на когото Андроник бе проявил интерес; чрез различни изтезания го довеждаше до самопризнания; на края произнасяше „присъда“, която най-често се изразяваше в различни глоби или отнемания на имот. Сега приложиха същото и спрямо него. Когато Сеслав прочете скромното списъче на престъпленията му, което притежаваше, Андроник Вугиан, още замаян от невероятните събития през тази нощ, ги отрече с възмущение. Тогава българският войвода го предаде на собствените му джелати (беше се погрижил да ги издирят и доведат) и им заповяда да подложат кефалията на цялата поредица мъчения — от барабана за разтягане на тялото до забиването на клечки под ноктите, — които те по негова заповед средно веднъж на седмицата прилагаха срещу невинните му жертви.

Още след първото изтезание кефалията започна със сълзи на очи да моли да изслушат пълните му признания, но тримата съдии — те бяха Братан, като най-стар от цялата група, Сеслав и отличилия се тази нощ Валцар — останаха глухи за жалбите му; решили бяха те Андроник да опознае върху пухкавата си снага какво раздава с такава охота на робите си. Когато джелатите свършиха своята работа, Андроник Вугиан не само призна делата си, но и показа един дебел бележник, в който с взискателността на побирчия[6] или ковчежник бе записвал всичките си скалъпени съдебни дела и личните си облаги от тях. Разгънаха страниците на този бележник и се ужасиха — не сметководство бе това, а събрана човешка мъка.

Поразмислиха тримата съдии и присъдиха: от касите на кефалията да се вземе точно толкова злато и сребро, колкото според собствения му бележник той е оскубал от беззащитните българи, а за всеки несправедливо обвинен невинен да му се удари по един камшик на голо.

Изпълниха присъдата. И в резултат на нея, когато призори си тръгнаха, в касите останаха не повече от шепа аспри, а разплутото тяло на Андроник беше нашарено ивица до ивица от врата до петите — толкова се бе престаравал той в грабенето на невинните…

Бележки

[1] Стохълмие — областта Лудогорието.

[2] Диампол — Ямбол.

[3] Комес — началник на друнга във византийската войска. (Виж друнга.).

[4] Берое — Стара Загора.

[5] Тонзос — р. Тунджа.

[6] Побирчия — служител, който събира данъците.