Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- etsatchev (2011)
- Допълнителна корекция
- kalinach (2013)
- Допълнителна корекция
- taliezin (2013)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2015)
- Допълнителна корекция
- moosehead (2019)
Издание:
Цончо Родев. Мечът на непримиримите
Редактор: Георги Величков
Художник: Стефан Марков
Худ. редактор: Елена Маринчева
Технически редактор: Любен Пегров
Коректор: Александра Хрусанова
Издателство „Български писател“
ДП „Т. Димитров“ — София
История
- — Добавяне
- — Корекция
- — Корекция на правописни грешки
ІX
Пред нова буря
1
Трите години, които последваха, по-късно за тях получиха наименованието „отмората“. И наистина в шеметната върволица от бурни събития тези години бяха за тях отмора, в която можаха да помислят за себе си.
Сеслав и Мартина се ожениха скоро след несполучливия поход към Цариград. На следващата година им се родиха две прелестни близначки, които те кръстиха Яна и Бояна.[1] Още две години по-късно семейството им се увеличи и със син; щастливият баща го нарече, разбира се, Драгшан, но тъй като по тези места това име бе непознато и хората трудно го изговаряха, мнозина предпочитаха да го назовават Драгомир.
Сеслав продължи да властвува над Вичина и под неговото разумно управление този най-северен град на Страната без закони продължи да бъде най-уреденият и най-благоденствуващият. За свой господар го имаха обаче и селяните от Пастири, макар че той прекарваше при тях сравнително рядко. Селото продължаваше да расте и богатее; дял за напредъка и доброчестината му имаха по равно честите парични дарения на Сеслав, неговите и на Нестор мъдри съвети и не на последно място — че по някакво чудо съществуването и разбогатяването му бяха останали неизвестни на нехранимайковците от Дръстър и Главиница.
Нестор, за когото току-що стана дума, се пооправи от тежкото си заболяване, макар че никога не успя да се възстанови напълно. Още докато беше под грижите на иранеца (който по-късно, богато възнаграден от Сеслав, ги напусна, за да се върне при своите някъде далеч на изток), той започна да сяда, а след това и да опитва да ходи, макар и винаги облегнат на нечия ръка. С време — а така беше и сега, след „отмората“ — левите му крайници се раздвижиха; въпреки бавно и винаги подпрян на бастун, Нестор можеше да ходи, само че му остана особена походка, сякаш описваше сърпове с левия си крак.
Старият човек говореше, че разделял времето си между Вичина и Пастири, но това не беше вярно. Всъщност той живееше главно в селото, а при семейството на внучката си във Вичина прекарваше не повече от месец-два годишно. Твърдеше, че климатът в Пастири му действувал благотворно и това беше истина. Истина бяха също грижите, които цялото село му оказваше, докато обитаваше в просторния дом на своя зет. Но Нестор имаше и едно друго съображение да предпочита Пастири, което внимателно премълчаваше — знаеше колко е заета Мартина покрай трите си деца, та искаше да й спести шетането около него, полуподвижния.
Верните помощници на Сеслав бяха неотлъчно около него, подпомагаха го в управлението на крепостта и нейната околност. Братан и Стамена продължаваха да се радват на своята, тъй да се рече, втора младост. Старият воин, заедно с Ботас и Ралф Рижия, бе поел главните грижи около Вичина. Той пак беше всепризнатият пръв заместник на Сеслав, аланът се грижеше главно за стопанските работи и за пристанището, докато Ралф предпочиташе да ръководи стражата и се водеше нещо като неин началник. Единствено Гневота Едноокия не носеше никакъв дял от управлението на Вичина. Уседналият живот беше чужд и непоносим за неговата неспокойна природа, та той начесто се губеше от града — понякога за седмици и месеци. Сеслав беше посвещаван за естеството на някои от неговите отлъчвания, други той правеше на своя глава. Но и след едните, и след другите не криеше, че времето си извън крепостта е посвещавал предимно на своя стар занаят…
Така минаха годините, които по-късно получиха името „отмората“.