Цончо Родев
Мечът на непримиримите (32)

4

— Войводо, храната пак не достига!…

Тези или подобни думи Ботас често имаше случай да произнася през тази зима. И ето защо.

Още като се разнесе новата слава на Вичина, люде откъде ли не се отправиха нататък. Те бяха почтени и трудолюбиви, не като онези, изпъдените, предимно българи, по-малко руси и само тук-там по някой уз, алан или печенег. Идваха те с отворени сърца и честни намерения — търсеха ред и законност, а предлагаха труда на ръцете си и чистотата на душите си, за да помогнат на Сеслав в неговото дело. В името на тази цел пренебрегваха пречките на зимата, бореха се със студа, пробиваха пъртини през преспите и се стичаха отвред… без дори да им мине през ум, че добрите им помисли създаваха големи грижи на Сеслав и Ботас, за да ги подслонят и им осигурят прехрана. Защото не бяха само мъже, свикнали, както е думата, „на две и двеста“, а прииждаха на цели родове, с жените, децата и старците си.

Сеслав проводи купци, които успяха да докарат един керван зърно от вътрешността на Малка Скития, но следващите не успяха — хвана ги капан и останаха да презимуват някъде далеч на юг от Вичина. Мнозина от новодошлите войводата настани из близките села, но и селяните скоро започнаха да се оплакват, че запасите им са на привършване. Ботас наложи ограничение на храната в крепостта, както това става в дни на обсада, ала тази мярка само отложи, а не донесе решението на задачата.

Случи се за щастие, че тази зима не бе от най-тежките и си отиде сравнително скоро — реката се скова около деня на свети Никола, ледовете се разчупиха за хвърлянето на кръста по Богоявление, а в началото на Малък Сечко, далеч преди да се отворят пътищата по суша, по-смели морящи заявиха, че се решават да тръгнат на път. Сам Ботас потегли с тях нагоре срещу течението и когато гладните жители на Вичина вече посягаха на кучетата и котките, сполучи да се върне с два кораба храна — купил ги бе чак от маджарите, които обитаваха по земите към горния Дунав, където преди почти два века ги бе настанил Симеон. После пък други успяха да купят няколко стада добитък от куманите и да ги преведат през придошлата река, та признакът на глада загуби надежда да вземе някакви жертви тук и с безсилен гняв напусна земята на Сеслав.

С първите новодошли, годни да носят оръжие, Сеслав попълни стражата, където Ралф Рижия, Егор и Гневота Едноокия ги обучиха и после поеха началството им. Людете обаче продължаваха да прииждат; имаше дни в ранната пролет, когато цели кервани се нижеха към града.

— Трябва да намерим работа за всички — повтаряше многократно Сеслав пред приближените си. — Вкусят ли от безделието и научат ли се да получават всичко наготово — ето ти я предишната Вичина!

— Къде работа за толкова свят? — клатеха глави те срещу него. — Градът се препълни със занаятчии, а селата — с орачи и копачи…

— И все пак трябва да намерим! — настояваше войводата.

Дълги дни напряга Сеслав ум над тази задача и на края реши. По-младите мъже славяни той събра отначало в чета, която обаче скоро порасна в дружина. Искаше да я обучи като истинска българска войска, та проводи да му доведат от Пастири Братан. Старият воин наистина веднага се отзова на повелята му и пристигна заедно със Стамена. И двамата бяха освежени и пълни със сили, та Братан начаса̀ се залови с въодушевление за новата си работа. И оттогава на полето край източната порта на крепостта от сутрин до вечер можеха да се видят стройни редици воини, които усвояваха всички тънкости на българската бран. Заедно с тях се учеха също Егор, Гневота, Ралф и Ботас — войводата искаше да ги има за опитни помощници и в случай на война.

Кесията на Сеслав още пращеше от напечеленото по време на наказателния поход до Проватон, Кипсела и Перитор, та занаятчиите от града получиха задача да работят за войската; цънгари^[1] шиеха здрави ботуши, дрехари и кожари стягаха бранно облекло, разголени до кръста железари ковяха мечове, шлемове и върхове за копия и стрели.

Всички останали Сеслав прати в строителството. Залови се най-напред да поправи с тях крепостната стена и кулите и тази задача погълна почти два пълни месеца. Като привършиха, насочи хората да строят извън крепостната стена нова махала за придошлите от други краища. И такъв беше техният брой, че махалата стана, кажи го, колкото същинската Вичина.

Едва когато докара работата дотук, Сеслав най-сетне започна да си позволява от време на време малко почивка и развлечение. Понякога „крадеше“ по половин ден и тръгваше на лов за глигани, които изобилствуваха по тези места. Друг път предприемаше дълга езда покрай реката; убеждаваше сам себе си, че го прави, за да изучи местността, но всъщност знаеше, че в разходките търсеше отмора след дългите месеци на непосилно напрежение. Привличаше го и самата река. В детството си той не бе имал случай да опознае голямата вода, та сега като момче захвана да се учи да гребе и всяка сутрин прекарваше по час-два в лодката с весла в ръце.

Все пак онова, което остана да го привлича най-много, бяха военните занимания на новите бранници. Хрумна му да създаде и една чета конници и уж все говорейки за отдих и разтуха, пое изцяло върху себе си подготовката на тези ездачи. И скоро не само ги приучи да седят на седлата и да сменят стъпката на конете, но даже ги позапозна с най-простите бранни сръчности на конника.

Такова беше всекидневието на господаря на Вичина…