Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
etsatchev (2011)
Допълнителна корекция
kalinach (2013)
Допълнителна корекция
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Мечът на непримиримите

Редактор: Георги Величков

Художник: Стефан Марков

Худ. редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Пегров

Коректор: Александра Хрусанова

Издателство „Български писател“

ДП „Т. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция
  3. — Корекция на правописни грешки

3.

Алексий Комнин сам провери подреждането на войската и на всяка банда, на всяка друнга съумя да каже по някоя дума, с която да възпламени бойците. Пред пълководците обаче той бе по-сдържан: предупреди ги в никакъв случай да не нарушават бранния ред, „докато не се приближат до скитите за ръкопашен бой“. Всички бяха убедени в близката победа, та на мнозина се сториха странни и неразбираеми думите, които императорът произнесе, когато тръгваше към своето място:

— Пък ще видим дали наистина орехът е чак толкова костелив…

Когато първите лъчи на слънцето се плъзнаха над огледалната повърхност на Дунава, най-далечните съгледници донесоха на императора: „скитите“ започнали да излизат от крепостта и веднага да се строяват в бранен ред. Беше още много рано за битката, но по-нетърпеливите измежду ромейските военачалници заповядаха „под оръжие“. После… После не се случи нищо. Мина половин час, после още половин, слънцето вече се издигна доста високо над хоризонта, а нищо не подсказваше скорошен сблъсък. Едва когато някои преуморени от бранната стойка воини започнаха да припадат по местата си, дойде втората вест: враговете, тръгнали без всякакво бързане към византийския стан, като мъкнели със себе си колите и в тях — целите си семейства.[1] Тъй както се влачеха те, щеше да мине час до срещата, но за всички беше пресен примерът от вчера, та никой не посмя да даде почивка на вдървените от неподвижност воини. Зачестиха припаданията, а прахулякът от движението на „скитите“ се виеше все още наблизо до Дръстър. Алексий Комнин отдавна виждаше вредата от престараването на своите помощници, но сега най-сетне разпрати вестители със заповед — нека дадат отдих на бойците.

Изпълниха повелята му. Мнозина поседнаха и даже се излегнаха на посърналата трева, други отидоха назад, да се подкрепят със залък храна, бойната редица се разбърка…

И точно тогава изневиделица се появи скитската конница, може да имаше до три-четири хиляди души, и с неистов рев и трясък се вряза между центъра и дясното крило. Бандата на Татикий успя навреме да се приготви за посрещането на удара, та опази крилото, но няколко друнги в центъра буквално за минути бяха пометени, стотици хора от тях загинаха, а останалите потърсиха спасение в паническо бягство. Когато вече и други ромейски части се съвзеха и започнаха да дават отпор, конниците изчезнаха също така бързо, както се и появиха.

След непълен половин час обаче те отново пристигнаха. Сега ги очакваха, та те не посмяха — или не пожелаха — да опитат нов удар, а спряха на петдесетина крачки, изхвърлиха един подир друг два гъсти облака стрели към дясното ромейско крило и веднага пак побягнаха.

При третото им появяване вече само малцина бяха онези, които още можеха да изпълняват повелята на императора — да понасят гибелните удари, а да не отвръщат с нищо. Първи не издържаха езичниците: Уза и Караджа се метнаха на дребните си кончета и поведоха хората си срещу нападателите. Печенегите обаче не дочакаха сблъсъка, а им обърнаха гръб и офейкаха, преследвани отблизо от ездачите на двамата узи. Двете групи се отдалечиха и тропотът на конете им се загуби някъде там, между хълмовете на изток. За да не оставят съюзниците си без подкрепа, Кастамонит и Татикий пратиха вест на императора и без да дочакат отговора му, вдигнаха турмата си и я насочиха в бърз ход зад конниците.

Последните събития доста объркаха императора. Той вече се чудеше дали да не потегли с цялата си войска подир самоволно отдалечилото се дясно крило, когато забеляза, че друга опасност беше почти пред него — използувайки прикритието на конницата, главните сили на „скитите“ бяха приближили и сега бяха на не повече от четири стадии пред ромеите. Сега пък не издържа Адриан Комнин, братът на самодържеца. Той не изтрая да гледа как враговете спокойно се подготвят за решителен пристъп и с меч и знаме в ръце храбро поведе друнгите си срещу тях. Беше глупаво и необмислено младежко начинание, което бе жестоко наказано: „… той се понесъл чак до колите — ще бъде записано по-късно в хрониките[2], — но макар и да се сражавал храбро, върнал се само със седем души, като всички останали били съсечени или заловени от скитите.“

Целият боен ред бе потресен от това ново тежко поражение, разиграло се буквално пред очите им. Смущението се увеличи, когато съвсем малко по-късно долетяха отнякъде главатарят Уза и няколко ездачи, които викаха с цяло гърло, докато офейкваха на юг:

— Капан!… Клопка!… Всички са обградени… Избити!…

Сякаш за да потвърди грозното им предупреждение, печенежката конница се появи отново и се разля като отприщен бент зад ромейската редица, като се нахвърли с дива, варварска ярост над тилните им части. Толкова голяма беше уплахата, която те предизвикаха, че по-късно някои щяха да говорят за тях като за тридесет и шест хиляди души…[3] Едновременно с това напреднаха и пешаците отсреща. И ето как само за минути императорът, заедно с цвета на войската си, се оказа между два огъня…

Битката се разгоря по цялата линия. Разколебани вътрешно, уморени от продължителните сковани стойки, ромеите изглеждаха бледи сенки на онова, което се очакваше да бъдат. Напразно Алексий Комнин търсеше да предизвика, прелом в битката, като със собствената си ръка развяваше омофора на майката Богородица — неговата войска бавно, но невъзвратимо се топеше под ударите на врага.

Случи се и друго, което показа, че зад „скитите“ стоеше ум, който не се ограничаваше да води боя, като само хвърля нови и нови части. Една тяхна дружина, в която нито един воин нямаше азиатски черти, се вряза устремно в разстроения ромейски ред и със зашеметяващ кървав удар откъсна центъра от лявото крило. Императорът схвана опасността и лично поведе хората си наляво, за да възстанови прекъснатата връзка. Стигна се дотам, че и той натопи меча си във „варварска“ кръв. Уби един „скитски“ пешак, после отсече ръката на друг, успя да спаси от гибел Никифор Диоген… И точно тогава битката го изхвърли срещу един враг, който той веднага позна — беше онзи, когото в цялата империя зовяха „Велизарий на злото“.

— Пази се, Комнине! — извика му на гръцки Сеслав. — Сега ще се увериш костелив ли е орехът…

Те се сближиха и кръстосаха мечове. Първата схватка завърши, без да донесе победа за някого. Но при втората проклетият българин успя да отклони оръжието му и замахна да го съсече. Конят на императора отскочи, та ударът не попадна в рамото, където беше насочен, а в бедрото, здравата стоманена броня го притъпи и спаси Алексий от нараняване, но ударът му причини жестока болка, която в последствие му остана за дълги години.[4] За негово щастие веднага след този сблъсък между двамата се врязаха личните му защитници и предвардиха третата схватка, която навярно щеше да бъде гибелна.

— Защо, о венценосни, се опитваш да се задържиш още тук? — почти му се скара Николай Маврокатакалон. — Не виждаш ли, че битката е безнадеждно изгубена?

Измъчван от болката в крака, загубил някъде омофора на Богородица, императорът кимна в съгласие:

— Да, време е да се погрижим за собственото си спасение. Но ще ударим напред. Там няма да ни очакват…

Тактиката му се оказа полезна — той, последван от телохранителите си и от петдесетина схоларии[5], успя да пробие веригата на „скитите“ и да се спаси с позорен бяг. Тъй много бяха наплашени императорът и хората му, че с непрекъсната езда вечерта и цялата нощ се озоваха на сутринта чак в Голое. Това незапомнено бягство стана повод дълги години след това да му подмятат: „От Дръстър до Голое е хубаво разстояние, Комнине…“[6]

… А под стените на Дръстър византийската армия бе престанала да съществува…

Бележки

[1] Автентично. Хронистката на събитията Ана Комнина пише: „Самодържецът прочее се бил вече приготвил така, когато се появили скитите, които вървели заедно с колите, жените и децата си.“.

[2] Автентично.

[3] Автентично.

[4] Автентично.

[5] Схоларии — гвардейска част във Византия. (Виж ескувити.).

[6] Автентично. Подигравките по отношение бягството на императора са били основателни: пресметнато дори по днешните пътища (през Ришкия проход), много по-преки от древните, разстоянието от Дръстър (Силистра) до Голое (с. Лазарево, Карнобатско) е около 215 километра — изключително дълго като за петнадесетина часа езда, при това главно нощна.