Цончо Родев
Мечът на непримиримите (29)

1

Ледоходът по Дунава беше започнал. Наистина засега все още се мяркаха само единични буци лед, откъснати бог знае откъде, но и сред тях имаше такива, които биха отворили пробойна в борда колкото средно голям щит, та плаването по голямата река беше почти замряло. В такова време можеха да се видят само корабите на бързащи към родните пристанища моряци, закъснели по далечни страни, подгонени контрабандисти или пирати, за които сблъскването с леда представляваше по-малка опасност от онази, която идеше зад тях, и много нарядко по някоя стражева лодка. И затова толкова по-голямо бе учудването във Вичина, когато известиха, че към пристанището приближава внушителна по размери пътническа ладия, пребогато украсена, двумачтова и с два реда по шест гребци — от онези ладии, които през ромейско време дуксове, катепани и разни земевладелци и богаташи използуваха лете за увеселителните си разходки по реката.

Селте, управителят, се бе запилял някъде по блатата да стреля патици, но двамата му помощника Ботас и Ралф побързаха да облекат по-представителни доспехи и да сторят всичко, за да бъдат на пристанището преди знатните гости, които следваше да се очакват от подобен разкошен съд. С няколко сръчни маневри, които бяха оценени от разбиращите тези неща жители на Вичина, корабът пристана до кея. Първо от него слязоха двама воини, които направиха на всички впечатление с огромния си ръст и със скъпото си въоръжение. Те застанаха чинно от двете страни на стълбичката и се поклониха, когато от нея слезе третият — и последен — пътник.

— Та това е войводата Сеслав! — не се сдържа и извика Ботас.

Като чу името си, Сеслав погледна към него и се усмихна — едновременно любезно и снизходително.

— Откъде се знаем с тебе, човече? — попита, като приближи с лека и самоуверена стъпка към него и Ралф.

— Аз съм Ботас, войводо. Като помощник на Селте участвувах в похода на запад и ми се случи на няколко пъти да те видя. — Сеслав му подаде края на пръстите си, а той продължи възторжено: — И аз с другите завиждах на онези, които служеха под твоя пряпорец!…

Към тях на крачка зад войводата бяха доближили Гневота и Егор, придружниците му. Русинът се ухили добродушно и рече на Ботас:

— Ти пък що за птица си? Името ти бие на печенежко или куманско, пък като гледа муцуната ти, Егорушка би рекъл, че си от нашата кръв.

— Алан съм аз, приятелю, та затова… — отвърна му с усмивка човекът.

Аланите бяха иранско племе, което от няколко века се бе разселило по северното Прикавказие и в южна Голяма Скития; мнозина от тях се бяха претопили с други племена, най-вече с прабългарите, но се намираха още чисти представители на расата им. Те бяха средно високи и снажни хора с черти, които ги приближаваха или даже изравняваха с европейците, само кожата им беше по-мургава.

— А този? — попита Сеслав.

— Той е другият помощник на Селте, войводо. От англите.

Представеният добави:

— Името ми е Ралф. Познат повече като Ралф Рижия.

— Напълно излишен прякор, приятелю — обади се отново Егор, докато войводата се ръкуваше с него. И допълни незлобиво: — И без това като приближавахме, взехме главата ти за маяка на Вичина…

И наистина косата на Ралф се отличаваше с цвят на прясно изпечена саксия. А минеше ли през нея слънчев лъч, човек би помислил, че върху раменете му имаше не глава, а добре разпален факел.

Всички — и Ралф заедно с тях — се засмяха на тази закачка.

— Искам да видя Селте — каза Сеслав. — Заведете ме при него!

— Няма да можеш да го видиш преди вечерта, войводо — отговори за двамата Ралф. — Селте трудно се намира в работната му стая. Него по-често ще срещнеш на лов, както е сега…

— … или на гуляй във вилата му — завърши вместо него Ботас.

Думите им направиха силно впечатление на младия българин. Защото бяха казани не по клюкарски или с желание да злепоставят, а с искрената вътрешна болка на хора, които обичат работата си, и се измъчват, когато виждат как нехайството на други я проваля.

— Пратете човек да го търси — нареди Сеслав. — Нека му предаде, че повеленията, които нося, не търпят отлагане. Иначе нямаше да рискувам живота си сред ледовете на реката.

Поканиха го да отиде с двамата си придружници в двореца на управителя и там да дочака връщането на Селте. Той обаче отказа — побоя се да не би като го види удобно разположен в двореца си, в душата на Селте да се породят подозрения. И макар че тази увеселителна ладия, кой знае кога и къде плячкосана от Татуш, беше много разкошна по вид, но доста неуютна в дни с ледено дихание като днешния, той настоя Ботас и Ралф да му гостуват за малка закуска на нея.

Първоначалното му впечатление от двамата помощници на Селте се потвърди — това бяха сериозни и разбиращи работата си мъже; просто да се чудиш, че такъв развейпрах като управителя на Вичина е имал щастливото хрумване да се облегне именно на техните ръце. Защото Селте, когото Сеслав бе имал случай да поопознае по време на похода, бе тяхна пълна противоположност. Човек с ограничен умствен товар, безгрижен към задълженията си, лековерен (впрочем младежът имаше намерение да се възползува именно от това лековерие на домакина), повърхностен, с подчертана слабост към удоволствията — такъв бе портретът, който той си бе съставил за него. Сега, по време на леката почерпка и ловко замаскирвайки въпросите си, той узна от Ботас и Ралф Рижия и други няколко черти на човека, за чието място бе дошъл тук. Разказите на двамата го очертаха като доста безскрупулен в трупането на печалби, податлив на ласкателствата, ленив за всичко друго, освен за лов и пиршества. За Сеслав не беше трудно да разбере, че ако не са били Ралф и Ботас, които все пак криво-ляво са крепели работата на Вичина, тази крепост отдавна да се е изличила от лицето на земята.

Качествата на двамата спечелиха сърцето на Сеслав. Поиска му се да не ги загуби, когато остане тук, още повече че те щяха да му бъдат безкрайно полезни с познанията си за всичко, свързано с този край и с крепостта. И когато дойде човек от двореца да извести знатния гост, че господарят се е върнал и го чака, той се престраши да повдигне за малко маската, която така грижливо бе изработил за лицето си, и да им каже с нотка на мъжка доверителност:

— На Селте му предстои път. Ако слушате мене, приятели, ще сторите всичко, но няма да го придружите…