Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
etsatchev (2011)
Допълнителна корекция
kalinach (2013)
Допълнителна корекция
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Мечът на непримиримите

Редактор: Георги Величков

Художник: Стефан Марков

Худ. редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Пегров

Коректор: Александра Хрусанова

Издателство „Български писател“

ДП „Т. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция
  3. — Корекция на правописни грешки

3

Гръмнаха тръби и литаври[1], после един неистов вик „Ни-ка-а-а!…“[2] започна от единия край и се разля по цялата редица на ромейските друнги. Веднага след това и човешките гласове, и призивните звуци на инструментите бяха заглушени от оглушителен трясък — воините се люшнаха напред, като удряха мечове и камъни о щитовете си.

Смесената войска на печенеги и българи дочака сблъсъка по местата си. Това също беше част от плана на Нестор — като изминеха десет хвърлея в бяг, тежковъоръжените ромеи щяха да започнат битката, задъхани, плувнали в пот, с премрежени от влагата очи. Когато друнгите приближиха, печенегите вляво и дясно започнаха да се озъртат боязливо, но българите и русите в центъра не помръднаха — обучението, продължило дълги месеци, даваше своя плод.

Сеслав изчака ромеите да приближат на стотина крачки и даде с ръка уговорения знак. Тръбачите вдигнаха роговете до уста и протяжен звук се разнесе над смълчаната дружина. Прашкари и лъчници познаха заповедта, изскочиха пред редицата, един след друг два бързи облака камъни и стрели полетяха към настъпващата редица, после стрелците отново се скриха отзад. Сега се видя, че попаденията им бяха точни — мнозина от по-предните ромеи бяха паднали и спираха настъплението на онези, които ги следваха.

Втори ек на рогове огласи равнината. От стотици устни се откъсна дружен вик и пешаците — славяни с тежка стъпка потеглиха напред. Появяването им, прикривано досега от тънката предна редица на печенеги и узи, обърка ромеите — никой от тях не бе подозирал, че ще срещнат толкова стегната и така обучена бранна сила. Първите, които се опитаха да я спрат, бяха буквално сметени и смачкани от осемредната редица. Другите заотстъпваха, отначало бавно и с бой, после в бяг, който предвещаваше близко паническо разпръскване. Бягството на ромеите увлече и славянската дружина — мнозина не издържаха и хукнаха да ги преследват, като объркаха стегнатия досега боен ред.

Сеслав вече усещаше погрома на ромейския център. Но той се излъга — забравил бе какви опитни военачалници имаше срещу себе си. Когато забеляза крушението на центъра и си даде сметка за последиците, които то щеше да доведе, Николай Врана̀ препусна назад и лично поведе ветераните-ескувити[3], оставени досега в резерв. Те се сближиха с българите и по знак на пълководеца се прередиха за отбрана. Замисълът на Врана̀ беше ясен — спре ли тук тази неподозирана варварска (както я наричаше той в мислите си) сила, щеше да има време да събере разбягалите се части от центъра и постепенно да възобнови настъплението по цялата редица.

Неговата цел обаче не остана неразгадана от Сеслав. И той изпрати вестоносци до всички свои помощници: да се разгроми и последната преграда пред дружината.

Да се разгроми — но как? Нито Сеслав, нито който и да е от бранниците в неговата дружина бяха виждали боен строй като този, с който ескувитите преграждаха пътя им: осем или дванадесет редици воини бяха застанали неподвижно, в плътен блок; първите две или три на колене, следващите приклекнали и най-задните прави, като всички бяха устремили копията си напред — задните през раменете на по-предните, — та пред тях се образуваше непреодолима стена от метални остриета. Българите не знаеха, че това срещу тях е точно подобие на древноелинската фаланга, те само виждаха очебийното — че никаква човешка сила не би могла да пробие това нечувано препятствие. Мнозина достигнаха до самите върхове на ромейските копия, но не можаха да сторят нищо повече: побутнеха ли с меч едно от тях, празнината в миг се запълваше от съседните две-три…

И какво? Дотук ли стигнаха силите? Щеше ли устремът да се окаже мимолетен сън? В тази стена ли щеше да се строши мечтата за освобождение?

Когато всички — и свои, и врагове — си задаваха тези въпроси, напред изскочи един, който нямаше намерение да губи време в размишления. Само неколцина — между тях и Сеслав — го познаха: беше Арцо, безизвестният селяк Арцо, от загубеното там някъде село Пастири. Той захвърли меча си, сграби толкова ромейски копия, колкото можа да обхване с ръцете си и като извика „Напред, братя, за свободата на милото ни Отечество…“ с всички сили се хвърли върху тях. Арцо, разбира се, издъхна в същия миг, в който двадесетина метални остриета се забиха в тялото му. Но с юнашката си гибел той отвори пролука в непробиваемата допреди малко стена. Гневота Едноокия, който се случи най-близо до него, не пропусна мига — с меч в ръка и с яростен вик на устните той скочи зад тялото на рухналия Арцо и с няколко светкавични размаха разшири пробива. Други последваха примера му и скоро славянската лавина се стовари от всички страни върху ескувитите и с поразителна бързина превърна редицата им, до преди малко изглеждаща стоманена, в кървава купчина, смляна под посипалите се отвред удари. Между убитите и издъхващи тела се забелязваше и пурпурното наметало на пълководеца им…

Сеслав не загуби време да се опива от картината на победата — той помнеше задачата, поставена му от дядо Нестор. Бранните рогове отново разнесоха повелята му навред в низината. Воините бързо се престроиха и поведени от Гневота и Егор, налетяха със стръвно нетърпение в тила на двете византийски крила.

Лявото крило оказа незначителна съпротива. То бе крилото на Николай Врана̀; останали без пълководеца си, обезверени при слуха за неговата гибел, самоуверените и сигурни в лесната си победа ромеи скоро обърнаха гръб на битката и потърсиха спасение в близките гори.

Не беше обаче така лека битката при дясното им крило. Натрупал опит в почти стоте малки и големи битки зад гърба си, Григорий Пакуриан не само следеше постоянната промяна на бойната линия, но и безгрешно тълкуваше всяка нова забелязана подробност. Когато видя рухването на центъра, той се опита с далечни тръбни знаци да поеме началството и над крилото на Врана̀, като се стремеше с удар от две страни зад гърба на Сеславовата дружина да я откъсне и после да унищожи раздробената „скитска“ войска… Опита се, но не успя. И не защото звуците на тръбите се изгубиха във врявата, предсмъртните викове, оръжеен звън, тропота и безсмислените крясъци на сражението, а поради наченалото бягство на лявото крило, превърнало стройните до преди малко друнги в стадо от полудели от страх за живота си добичета. Загубил надежда да внесе нов обрат в битката, Пакуриан реши поне да спаси онова, което още можеше да се спасява. Той заповяда друнгите му да прекъснат до̀сега си с пълчищата на Татуш и като се престроят в клин, да пробият надясно и да потърсят закрилата на гората. Пропадна обаче и това му намерение. Разгадал неговия план, Сеслав лично поведе конницата си и с нея отряза и този последен път за бягство. От този момент нататък битката престана да бъде битка и се превърна в масова хекатомба[4] на онова, което до вчера мнозина зовяха „цвета на византийската войска“.

Григорий Пакуриан минаваше за ревностен християнин, но животът го бе научил да не вярва в чудеса. И сега, като видя войската си обградена от всички страни, той разбра, че е дошъл часът на смъртта му. Старият воин не се уплаши, а реши да загине достойно, както подобава на военачалник като него. Той извади меча си и зае място в първата редица на своите бойци; макар и в напреднала възраст, не отстъпваше на другите по сръчност, сила и храброст в сражението гърди срещу гърди. Примерът му увлече и другите, но… на халос — ромеите около него се топяха под непрестанните удари на „варварите“ и неизбежното приближаване.

Когато от цялата византийска войска под Белятово останаха само около две стотици хора, Григорий долови далечен глас, който го зовеше на чист гръцки език:

— Сложи оръжието, Григорий Пакуриан!… Ти се би като герой и не заслужаваш безсмислената гибел в тази нечувана скотобойна!… Сложи оръжието!… Спаси и живота на тези нещастници около тебе!…

Отначало великият доместик на Запада се престори, че не е чул този призив и продължи да се бие с яростта на обречен. После обаче мисълта не за собствения му живот, а за живота на последната шепа храбреци около него, го накара да се позаслуша. Хлъзна поглед през главите на напиращите „варвари“. И видя онзи, който му предлагаше спасение. Позна го веднага, защото хиляди пъти го бе виждал в цариградските дворци. Събра шепи около устата си и извика с цяло гърло:

— Отдръпни пълчищата си, Несторе, и аз ще заповядам общо предаване…

Бившият вестарх му махна ръка в знак, че е чул отговора. И наистина веднага полетяха вестоносци, които заповядаха на победилата войска да се оттегли. Когато видя, че противниците се отдръпват на двадесетина крачки от скромната купчина, която бе останала от войската му, Григорий Пакуриан пръв даде пример за предаване, като показно захвърли окървавения си меч в краката на победителите.

И точно в този миг отнякъде долетя една тежка стрела, която проби златните люспи на ризницата му, прониза тялото и се показа откъм гърба. Григорий се олюля, но се задържа още малко на крака, огледа се, изкриви устни в презрителна гримаса и рухна безжизнен сред мъртвите си воини.

С няколко огромни скока Сеслав се озова до Ълфин и допря върха на меча си до шията му.

— Звяр!… — викаше с безсилен гняв. — Животно!… Рис!… Защо уби този почтен воин, когато вече се бе предал?

Студените сиви очи пред него се засмяха.

— Само мъртвият враг не е враг, момче.

Знаеше, че българинът няма да посмее да го прониже и това го правеше дързък и нахален. И наистина Сеслав помисли една дълга секунда, пък свали оръжието си, отпусна се на земята и захлупи лице в дланите си. Не плачеше, но му идеше до плач от картината на собственото му безсилие.

Една ръка легна бащински на рамото му и гласът на дядо Нестор произнесе тихо:

— Опитай се да не мислиш за това мръсно престъпление.

— Човекът се би като достоен воин — каза, без да се обръща, Сеслав, — а ние…

— И ние! — поправи го старецът. — Защо ще приемаш върху себе си греховете на всяка отрепка от сбирщината около Татуш? По-добре мисли за друго: че днес открехнахме вратата към великата цел и сега ни остава само, да прекрачим…

Сеслав свали ръце от очите си. И за пръв път видя цялата красота на този ден: синевата на небето и слънцето, което сякаш поздравяваше бляскавата победа на българското оръжие…

Бележки

[1] Литавър, литавра — ударен музикален инструмент, състоящ се от металическо полукълбо с опъната кожа, по която се удряло с пръчки.

[2] „Победа-а-а!…“ (виз.-гр.)

[3] Ескувити — гвардейска част във Византия. Гвардията се състояла от 4 тагми по 4000 души, наречени съответно схоларии, ескувити, аритми и иканати.

[4] Хекатомба — жертвоприношение на сто животни в древна Гърция. Преносно — унищожаване на голям брой хора.