Цончо Родев
Мечът на непримиримите (26)

3

Че нищо няма да излезе от похода, това пролича още преди той да е започнал. Когато събраха войските си и Татуш повика по-важните главатари на последен съвет, веднага стана явно разноезичието между Сеслав и останалите. Печенегите имаха намерение да се придържат към старата си примитивна тактика на бавно влачене по пътищата, придружени от кервани с жените, децата, кучетата, кокошките и добитъка, пък където успеят — успеят, където не — да се измъкнат. Сеслав настоя да се откажат от тези добре познати на ромеите похвати. За да подкрепи искането си, той представи пред съвета свои съгледници, които по негова заповед бяха проникнали дълбоко отвъд границата на Византия. Те донесоха, че ромеите отдавна бяха научили за похода и дори знаеха избрания от печенегите път, та се бяха погрижили да ги посрещнат със свежи войски от Филипопол^[1], Адрианопол и Анхиало, поставени под началството на видните пълководци Григорий Пакуриан и Николай Врана̀. Затова Сеслав предложи свой личен план за похода, който след дълги разправии печенегите приеха, но личеше, че или не вярват в него, или го смятат много сложен като за собствените им бранни възможности.

Като следваше своя план, Сеслав раздели отряда си на две големи групи, които повери на Гневота Едноокия и на Егор (Братан и Стамена се ожениха в самото навечерие на похода, та войводата забрани на стария войник да вземе участие в него, и те през тези дни се радваха на късното си щастие във вече завършеното село Пастири). С по-малката Гневота нахлу откъм Констанция^[2] и обсади важната и богата крепост Калиакра, като в тихия залив до нея плени осем византийски дромона^[3] с целите им товари. Едва ромеите научиха за този удар, извършен мълчаливо и бързо, както повеляваха разбойническите навици на Едноокия, и върху тях с гръм, трясък, музики и олелии се стовари втори — Егор нападаше към Варна. Сеслав се движеше между двете групи. Имаше със себе си само петдесетина души, но подбрани — с тях той през цялото време следеше поведението на ромеите и държеше връзка с двамата си помощника.

Клопката не беше кой знае колко хитра, но гърците, след като изчакаха няколко дни, се хванаха в нея. Те решиха, че в последния момент печенегите са изменили своя план и са решили да насочат похода си покрай морето, като разграбят цветущите крайбрежни крепости. За да спрат устрема им, те вдигнаха по-голямата част от войските си, струпани в Мегали Пристлава (както по тяхному звучеше името на Велики Преслав), и като ги повериха на Николай Врана̀, изпратиха ги с денонощен ход към Варна. Сеслав ги позалиса в няколко незначителни схватки, после внезапно и в пълна тайна изтегли и двете си групи, като остави пълководеца Врана̀ да стои нащрек и да чака нов зашеметяващ удар изневиделица.

Гневота и Егор се събраха с хората си в Хръсград^[4], където вече ги чакаше войводата на отряда. И тук Сеслав получи вест, която го зашемети и предизвика сълзи на гняв в очите му. След като научил за отстраняването на главните византийски сили, Татуш, който според плана на Сеслав се намираше с пълчищата си — своите и на Сача — при Каталим на пътя за Велики Преслав, вдигнал хората си и съгласно уговорката нахлул на юг. Но устрема му стигнал само за проникване на два дни път. Там някъде, в северните окрайнини на Веригава, Григорий Пакуриан го посрещнал с не повече от шест стотици войска. Съотношението било най-малко едно към петнадесет в полза на печенегите (никой не беше ги броил, но хората на Татуш и Сача превишаваха десет хиляди). Всичко дотук бе минало съвсем според предвижданията на Сеслав; пътят му изискваше по-нататък Татуш и Сача да прегазят или поне да отхвърлят Григорий, да прекосят Веригава и да се втурнат в тема Македония^[5], където никой нямаше да им окаже сериозна съпротива чак до стените на Цариград.

Планът си е план, но той се осъществява от живи хора. А печенегите се оказали съвсем негодни. Наистина насреща си имали опитният Пакуриан (същият, който наскоро преди това бе основал Бачковския манастир, а на следната година щеше да загине в бой като велик доместик^[6] на ромейските войски на полуострова), но не съумели или не посмели да се възползуват от превъзходството си, не влезли в решително сражение, а безславно поели пътя назад. Сега — тъй донасяха вестителите — печенегите били ударили на запад, като плячкосвали всичко по пътя си.

Побеснял от гняв при тези новини, Сеслав начаса̀ тръгна на път с целия си отряд. Вървеше пеш заедно с хората си почти без никаква почивка, мнозина изкапаха от умора по друмищата, но той на четвъртия ден настигна некадърните си съюзници при Нукесри^[7].

На това място печенегите бяха спрени от един съвсем неочакван противник. Тъй като дотук бяха грабили наред, без да се интересуват кой и какъв е срещу тях, та бе пострадало предимно мирното население, при Нукесри българите — земеделци и печенегите — скотовъдци се бяха съюзили и с непредвидимо силен отпор преграждаха пътя на Татушовите пълчища. И те, които се опозориха срещу шепа византийци, сега се готвеха да смажат тези почти безоръжни селяци. И сигурно щяха да го направят, ако не бе идването на славянския отряд.

На Сеслав беше достатъчно да се огледа, за да разбере обстановката. Той обаче предпочете да се направи на сляп (пък и Татуш отмени определения от самия него напад) и рязко поиска обяснение за безславно проваления общ план. Между двамата избухна такава кавга, която е трудно — и излишно — да бъде предадена подробно и с всичките й цветисти ругатни. Достатъчно е да се каже, че стигнаха едва ли не до посягане към мечовете и на края — нали дълбоко в себе си съзнаваше, че е виновен — пръв Татуш изсипа куп невероятни оправдания и призна грешките си.

Българинът се престори, че е удовлетворен от извиненията му, и, вече в по-спокоен тон, пожела да оправят сметките дотук. Другите главатари и началници на отряди го подкрепиха, та ковчежниците се събраха и струпаха на едно място всичката плячка. Не беше трудно се види веднага, че и сега предимството беше на страната на славяните — само товарите на осемте кораба, пленени от Гневота, представляваха повече от всичкото, завладяно от печенегите в похода към Веригава и сега срещу течението на Дунава. Също и за това Сеслав се престори на сляп и не повдигна дума, че другите, пет пъти повече от неговите хора, бяха завоювали наполовина по-малко.

Но когато работата стигна до обсъждане на продължаването на похода, той извади на бял свят цялата си непреклонност. Най-напред жестоко наруга печенегите, загдето бяха нарушили договора си с него и бяха нападали и разорявали мирни славяни. А после решително им забрани да нападат селяците, укрепили се под Нукесри.

— Искам да ви е ясно! — крещеше той, като размахваше юмрук по посока на Татуш. — Сторите ли още крачка срещу тях, ще срещнете моите дружини…

И за да разберат, че наистина не се шегува, той нареди Едноокия и Егор да заведат хората си при сдружените печенеги и българи и да се приготвят да посрещнат с бой пришълците.

Нямаше как, Татуш се принуди да отстъпи и този път, даже със свойствената си хитрост се постара да го направи колкото се може по-непринудено. Но и двамата знаеха — недоверието, подозрителността и различията помежду им се бяха многократно увеличили.