Цончо Родев
Мечът на непримиримите (28)

5

Сеслав окончателно уреди сметките си с дружината и я разпусна още на границата. После, придружен само от Гневота, препусна към Пастири — чувствуваше, че се нуждае от почивка, от душевно и телесно разтоварване и от възможност да се съсредоточи в себе си и да направи преоценка на изминатия път. Това последното той обикновено назоваваше другояче: да се опита още веднъж да разбере защо императоровият вестарх Нестор го прати тук, в Страната без закони.

Първоначалното му намерение беше да остане само два-три дни, а след седмица и половина престой още не му се искаше да напусне селото. Той предприемаше дълги разходки пеш или на кон из околността (посещаваше даже Остър меч, където за малко не загина), от време на време прекарваше цели часове да съзерцава гората, обагрила се във всички цветове на дъгата от ръждивочервеното до златистожълтото, опиваше се от миризмата на прясно разорана пръст и гниещи листа, изпитваше някаква прастара възбуда, когато вървеше през полето, а есенният дъжд го шибаше в лицето…

Щастливи бяха за него и часовете, които прекарваше в Пастири.

Правеше му удоволствие да поседне коляно до коляно с Груд Левака, когото сам бе определил за кмет, и дълго, дълго, с престорено важни лица, да обсъждат успехите и нуждите на селото, вярата в бъдните богати плодородия на земята.

Друг път с радост захвърляше бранните дрехи, запретваше ръкави и помагаше на Братан и Стамена, които си градяха нова къща, или на останалите селяни, заловили се да вдигнат черква. За едните и за другите неведнъж и не дваж бърка кал, пече тухли, сече трупи в гората на Остър меч, пренася с каруца пясък и чакъл чак от брега на Дунава.

Искрено удоволствие му доставяха и неговите почти ежедневни срещи с момчурляците от Пастири.

Къщата на Сеслав нямаше двор, а опираше направо на селската стъгда — няколко стъпала отвеждаха на просторен открит пруст и през него се влизаше в първата от стаите. За улеснение на гостите, които никога не липсваха в този дом, долу, под пруста, стопанинът беше заковал една хоризонтална греда — на нея посетителите връзваха конете си, преди да изкачат стъпалата и да почукат на вратата, която никога не се заключваше. На този именно коневръз почти всеки следобед момчетата накацваха като врабци, Сеслав сядаше на трикрако столче на пруста срещу тях и се повеждаше поредния им „мъжки“ разговор. Хлапаците, които бяха чували това-онова от родителите си, го разпитваха за приключенията му като отмъстител на поробените българи; той им отговаряше, но начесто ловко прехвърляше разказа си върху герои и събития, за които сам знаеше от чужди, главно на баща си, разкази — за славните български царе и пълководци, за щастливия живот, който е бил в родината преди робството, за гръмките победи над вразите… Виждаше Сеслав как думите му разпалват родолюбие в душите на малките българчета и това му доставяше доволство, както е след добре изпълнен дълг.

Всичко, всичко тук носеше наслада за душата на Сеслав. Но може би за най-голямото си удовлетворение той не си даваше сметка — че самото съществуване на селото го изпълваше с тайна и неосъзната гордост, загдето то беше лично негово дело, красива и полезна творба, издигната на мястото на довчерашната пустош…

* * *

Тази негова селска идилия бе нарушена на единадесетия ден от Егор, който пристигна от Дръстър. Русинът разгледа разрасналото се село, помогна при поставянето покрива на храма, отиде на лов за зайци с войводата, но през цялото време личеше, че е измъчван от някаква вътрешна натраплива мисъл. И привечер, когато насядаха на чаша вино със Сеслав, Братан, Гневота и неколцина от довчерашните скитници — пастири, той много пъти рови с пръсти меката си коса с цвят на зряло жито, пък на края, както се казва, изплю камъчето — Татуш вече четвърти ден провождал хора да търсят войводата в дома на Стамена; той не издал къде се намира побратима му (знаеха, че печенегите, рано или късно, ще научат за новопостроеното село, но предпочитаха сега за сега да премълчават неговото съществуване), но след четвъртото посещение на дворцовите стражи сметнал за благоразумно да се измъкне през нощта и да дойде да извести Сеслав.

— Егорушка си рече — заключи той по своеобразния си начин, — че не ще е за добро тази настойчивост на плешивия. Сега наближава зима, няма да е за нов поход…

Поприказваха мъжете и пообсъдиха тази нова промяна в обстановката, после Сеслав внезапно реши, че искал „да дръпне дявола за опашката“, като потегли веднага за Дръстър и се срещне още на утрото с главатаря на печенегите. Егор и Гневота се надигнаха заедно с него и тримата потеглиха същата вечер.

Пътуваха почти цяла нощ. Откъм Дунава долиташе свеж и влажен вятър, който гонеше разпокъсаните облаци по небето, та луната ту надникваше иззад тях и тогава пътят пред конниците изглеждаше сребристобял, ту изчезваше и заедно с нея се загубваха и път, и очертания на хълмове, всичко. Тъй или иначе, те пристигнаха в Дръстър още на развиделяване, а в часа на сменянето на стражата Сеслав вече беше в двореца.

Наложи се да почака, и то доста — Татуш бе придобил навика да се излежава до късно. И стана така, че владетелят на Дръстър го прие, когато изящните девойки от различни раси и народности му поднасяха закуската. Покани и госта на трапезата си. Сеслав беше закусвал, но въпреки това прие поканата; каза си, че сътрапезничеството създава благоприятно настроение за разговорите нещо, от което той чувствуваше нужда, намирайки се тук, сам сред стотина печенеги, навярно готови по един знак на Татуш да извършат всичко. А че поводът на срещата не беше почерпката, в това той не се съмняваше — споменът му за търканията по време на похода и необичайната настойчивост на Татушовата покана бяха многозначителни белези.

— Нещо не се обичате с моя Ълфин — каза по едно време Татуш, като говореше с пълна уста. — Ето, щом узна, че ти си тук, и не дойде да закуси с мене.

— Преувеличил е, ако ме смята за враг — отговори българинът, повдигайки рамене. — Аз просто още съм нямал повод да го заобичам… особено след онази стрела в началото.

— Злопаметен си, а?

— Не, Татуш, само предпазлив. Знаеш, че не съм от най-пъзливите, но не обичам да си излагам кожата за щяло и нещяло.

Печенегът побутна блюдото си настрана и Сеслав разбра — приказките за Ълфин Риса бяха само встъпление, а сега щеше да последва същината. Татуш обаче не го направи веднага. Той се остави робините да изпълнят ритуала на миенето на ръцете, изчака ги да излязат и едва тогава поде отново:

— Да, в тебе младежката буйност върви ръка за ръка със зрелостта и улегналото благоразумие на онази щастлива старост, която боговете са пощадили от оглупяването и вдетиняването.

Сеслав застана нащрек: това начало можеше да води до всичко.

— Благодаря ти за добрата дума — задоволи се да каже предпазливо, но Татуш очевидно не го чу, зает да следва собствените си мисли.

— Наскоро си казвах — продължи бавно печенегът, — че за човек с твоите дарби и възможности е непростимо да губи златни дни в шляене по стъгдите с ръце в джобовете или в безсмислени двубои из пивниците.

Той спря и присви очи, сякаш се колебаеше как да продължи. Сеслав реши, че е полезно да вметне:

— Аз съм отскоро тук, Татуш, и не може да се каже, че съм имал прекалено много време за шляене по стъгдите…

Тези думи предразполагаха към едно по-спокойно обсъждане на събитията от последните седмици. Татуш обаче не прояви охота да се отклонява от предначертания си план за разговора.

— От бездействието ти губя и аз, първият от първите върху този къс от земята. — Той стрелна българина с въпросителен поглед; очакваше да види дали първенството му ще бъде оспорено. Сеслав обаче кимна утвърдително — не беше сега време да се оспорва очевидното. Този негов жест предизвика одобрително подръпване на проскубаните мустаци. — И си мислех — добави Татуш, — че на тебе по̀ приляга да бъдеш начело на някоя твърдина. Разбира се, и на хората в и около нея.

Това неочаквано предложение в миг успокои младия българин; той си рече, че който се кани да свали главата на някого, не започва с покани да го види господар на крепост. Сеслав се засмя.

— Да не си наумил да изтръгнем нови земи от ромеите, Татуш? И да очакваш да ме видиш владетел примерно на Варна, на Сливен или даже на Плъвдив^[1]?

— Не гледам толкова далече — взе думите му на сериозно Татуш, — макар че не би било лошо да ни делят няколко дни път повече от главните сили на Византия. Не, Сеславе, не можем да го постигнем въобще, а най-малко сега, когато чакаме да видим какво ще произлезе от идването на новия гръцки управител на Паристрион. Но и при нас не липсват твърдини, които просто плачат за способен господар.

— Да речем?

От бързината на отговора пролича, че Татуш не правеше избора си в момента, а думите му бяха грижливо обмислени.

— Да речем Вичина — каза той.

— Но нали във Вичина е Селте? — предизвика го към по-нататъшна откровеност българинът.

Татуш прекара ръка по плешивия си лоб и произнесе с усмивка:

— Как можем да назовем някого способен владетел, ако той не съумее да се отърве от неудобните му съперници? Разкарай Селте от богатата Вичина, Сеславе, и аз ще бъда първият, който ще те приветствува като неин господар. Ако ти се удаде, стори това без кръв. Но ако нещата се затегнат…

Сеслав се облегна назад във възглавниците. Умът му трескаво преценяваше неочакваното предложение. Не повярва, разбира се, на внезапната щедрост на Татуш, нито на показното му безкористие. Пращайки го във Вичина, хитрият печенег печелеше с един удар много неща: изтикваше го на границата на земите, населени с българи, като се надяваше, че по-далеч от тях Сеслав ще заприлича на повдигнат над земята Антей^[2], пък и ще му отнеме възможността да се поставя между тях и властвуващите печенеги; отдалечаваше го и от Византия, в подчертаната Сеславова враждебност, към която той виждаше опасност в бъдеще да бъде въвлечен или въвличан в нежелани от него военни разпри с могъщата империя; мислеше той вероятно и за изгодите, които щеше да извлече от поставянето на Сеслав да прегражда онова място на Дунава, където минаваше традиционният път на всички варварски нашественици от изток.

Като съзнаваше всичко това, той обаче хладно прецени и друго — че не можеше да откаже на предложението, без да събуди подозрителността и гнева на Татуш, а заедно с тях и желанието му по явен или таен път бързо да се освободи от него. „Пък и какъв смисъл има да отказвам? — запита се. — Властта над отдалечената на север Вичина не дава ли хиляда пъти повече възможности от кисненето тук или в Пастири? И не е ли хиляда пъти по̀ за предпочитане отдалечената самостоятелност пред свързаните от зависимостта ръце тук, в столицата на хаоса?“

Сеслав спокойно срещна дебнещите очички на Татуш и каза с всичката непринуденост, на която беше способен:

— Приемам.