Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
etsatchev (2011)
Допълнителна корекция
kalinach (2013)
Допълнителна корекция
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Мечът на непримиримите

Редактор: Георги Величков

Художник: Стефан Марков

Худ. редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Пегров

Коректор: Александра Хрусанова

Издателство „Български писател“

ДП „Т. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция
  3. — Корекция на правописни грешки

VІІІ
Докосване до надеждата

1

Дори и за най-невежото око беше очевидно — в цялата безчислена маса, която пъплеше на юг, към сърцето на Византия, имаше само една част с ред и дисциплина и тя беше дружината на Сеслав. Всичко останало представляваше една неизброима, но и неподредена тълпа, бавна, тромава, непрекъснато изменяща очертанията си, ту скупчила се като човешки мравуняк от вестта за някаква близка опасност, ту разляла се на всички страни за плячка и прехрана. Да се очакват изненадващи действия, устремни атаки или сложни обходи, осъществени от тази сган, би било също така безсмислено, както ако някой би се опитал да накара стадо овце да спазва реда на летящите щъркели.

Когато виждаше, че Сеслав се коси вътрешно при вида на тази безформена като меко тесто и бавноподвижна паплач, Нестор дружелюбно го утешаваше и наставляваше:

— Човек не трябва да се ядосва за неща, синко, които са извън неговата власт и затова не могат да бъдат променени от него. Напротив, трябва да гледа да извлече полза от техните недостатъци.

— Полза ли? — кипеше младият мъж. — Искам да видя онзи, който ще извлече ей толкова полза от тази сбирщина костенурки и охлюви.

— Тогава виж мене.

— Мигар ще се опиташ да кажеш, че съзираш изгода и преимущество в това наше тътрене по друмищата? Ами че ние за една седмица оставяме толкова път зад гърба си, колкото една добра войска ще измине за по-малко от един ден!…

— А не се ли запитваш защо е така? Кое най-вече спира и задържа движението на печенегите? — Старецът си отговори сам: — Най-много ги бавят колите с жените и децата, Сеславе. А те ще ни бъдат полезни.

— Да, да — иронично потвърди войводата, — ще ги подреждат в кръг и в тях ще разбиват налетите на врага, чувал съм тази история.

— Не мислех за тези укрепени станове, присъщи за всички чергарски племена — кротко му възрази Нестор. — Изгодата ще е в самата битка, Сеславе. Когато печенегите знаят, че зад гърбовете им са жените и децата, те ще се бият до смърт в тяхна защита. Този стимул ще покрие безредието и бранната им неподготвеност…

Не беше този единственият случай по време на придвижването, в който на стария човек се наложи да използува мъдрата си уравновесеност и дарбата си да влияе на другите; почти всеки ден му се налагаше да изоставя своето място в колоната — непосредствено зад Татуш — и да търси разговор със Сеслав. Кражбите във войската, избирането на проход за прекосяване на голямата планина, недостатъчната отдалеченост на предните разузнавателни отреди, двата пропилени дни в подножието на планината за някакъв печенежки празник — безброй бяха случаите, когато само на Нестор принадлежеше заслугата да не се стигне до въоръжена междуособица във войската. Той ту поемаше вината върху себе си, ту даваше хитро скроено оправдание на очевидните неблагополучия, ту обръщаше всичко на смях, ту съумяваше някак си да оправи нещата, но, тъй или иначе, нито веднъж не допусна Сеслав и Татуш да превърнат враждебността си в открит сблъсък.

От всички тези случаи в съзнанието на младия войвода най-ярко се запечата един — онзи, при който той вече вдигна дружината си за удар срещу печенегите, защото бе научил със сигурност, че те са грабили и разорявали местното българско население. Тогава Нестор го разтърси за раменете, накара го да седне, призна му, че е знаел за тези безчинства на печенегите и че даже мълчаливо ги е одобрил. И това чудновато отношение към своите той оправда… със самите пострадали. Изтъкна старият човек, че тукашните българи (намираха се около първата престолнина Плиска) са доста добре; ромеите са ги държали по-свободно, те са се позамогнали, и мнозина измежду тях са започнали доста примирено да говорят за византийското владичество над родната им земя. Сега поразиите на печенегите им отваряли очите, та мъчително, но все пак стигали до единствено вярната мисъл — че истинско добруване е възможно само ако българската земя е под българска власт. И ето — непрекъснато растял броят на онези, които се присъединявали към войската. „На сития стомах не му се въстава, Сеславе“ — мъдро заключи тогава старецът. И тези негови слова войводата не забрави до края на живота си.

Последното от малките неразбирателства помежду им беше точно когато минаваха прохода, в който преди по-малко от две столетия[1] хан Крум бе унищожил до крак нашествениците на император Никифор Геник.

— Ще имаме пак работа с Николай Врана̀ и Григорий Пакуриан — каза му Нестор, когато успя да се освободи от присъствието на печенегите и да остане насаме с него. Гласът му издаваше, че имената на прочутите пълководци го потискаха. — Татушови шпиони му донесоха, че двамата събират голяма войска в Плъвдив и с нея под заповедите си се готвят да сразят печенегите.

— Плъвдив? — повтори Сеслав. — Че това е много далече…

— Но е близо до гръцките места на полуострова. Основните си сили Пакуриан очаквал от Тесалия. — Старият човек помълча малко. — Григорий аз познавам отдавна, Сеславе. И уважавам дарбите му. Неслучайно и не по роднинство той стигна до поста велик доместик на запада — зад гърба си грузинецът[2] има победи и над бунтовниците на Никифор Вриений, и над венецианците, и над Роберт Гюискар[3]

— Но сега грешат — самоуверено рече младият войвода. — И той, и Врана̀. Погледни, дядо Несторе. — Той разгъна една проста карта, начертана с цветни бои върху пергамент. — Ние сме тук. Цариград е тук, долу. А виж къде настрана е Плъвдив.

— И какъв извод правиш, синко?

— Че ние можем да влезем в Цариград преди Пакуриан и Врана̀.

— Не — поклати бялата си глава другият. — По мое внушение печенегите тръгват днес на запад, към Плъвдив. Дойдох да ти кажа да направиш същото с дружината си.

— И защо? — избухна младежът. — Не си ли поглеждал картата?

— Ние не можем „да влезем“ в Цариград, Сеславе, а най-много да стигнем до стените му. Цариград не може да се превземе с две дузини хора, това не е нито Диампол, нито Перитор. А за войска като печенежката сбирщина не е позволено дори да се помисли, че е способна да завладее прочутата крепост с пристъп. Единственият изглед за успех е бавната и дълга обсада и изгладняването на града. Започваш ли да ме разбираш, синко? Не унищожим ли бранната сила на Пакуриан и Врана̀, те ще ни застигнат под стените на Цариград и ето как от обсадители ние ще се превърнем в обсадени…

Както обикновено, беше прав. Сеслав го призна в себе си, призна също, че в пълководческото изкуство старият човек го превишаваше не с цяла глава, а с цял ръст. Самолюбието обаче не му позволи да изрази гласно своите признания. А Нестор гледаше в много по-далечни и по-високи цели, за да обръща внимание на дребни победи като тази.

Бележки

[1] На 25–26 юли 811 година.

[2] Видният византийски пълководец Григорий Пакуриан (или Бакуриани) е бил от грузински произход.

[3] Нормандски херцог, завладял областта Апулия в Италия и основал върху нея своя самостоятелна държава.