Цончо Родев
Мечът на непримиримите (24)

1

Още като влизаше в Дръстър, Сеслав с почуда забеляза, че всички го познаваха и всички го приветствуваха. Не става дума за хората, с които бе осъществил паметния си поход на юг — те направо подлудяваха от възбуда, когато го виждаха жив и здрав; поздравяваха го мнозина, които преди това едва са го зървали, пък и напълно непознати, научили за него само от легендите за неговите подвизи, носещи се от уста на уста.

Два дни по-късно славата му разрасна още повече. То стана, когато събра людете си от похода и направи окончателно разпределяне на плячката според договора, сключен при тръгването. Щом насядаха в „Трите глигана“ и се преброиха, видя се, че отсъствуваше само Карач; после пък на всички се замая главата, когато пред всекиго се появи внушителна купчина злато, сребро и скъпоценни камъни. А на другия ден цял Дръстър говореше само за едно — как войводата Сеслав е извършил небивал поход в сърцето на Византия, без да загуби нито един-единствен човек и донасяйки цяла камара богатства. И оттогава името на Сеслав стана равнозначно на чутовен пълководец, способен, без да дава жертви, да надвие всеки враг.

Ако трябва да се говори за заварена промяна, Сеслав я видя в Стамена. Нещо се бе случило с тази жена, та тя не бе вече предишната сива и безжизнена вдовица Стамена; сегашната бе сложила нещичко цветно на дрехите си, поизправила бе снага, не влачеше нозе като пребито куче, а почти припкаше, дори Сеслав на няколко пъти я чу да си пее, докато шеташе по двора… Тази промяна в нея го зарадва, но и изненада. И се изненадваше той дотогава, докато забеляза, че и верният му Братан не е предишният смазан от всички човешки теглила мъж, а е някак си нов, подмладен, ободрен. Досети се Сеслав каква е работата, но предпочете да премълчи откритието си; даваше си сметка, че това, породеното между двамата, не е буйното и всепобеждаващо чувство на младите, а по-улегнало и затова по-плахо, та се побоя да не му навреди с шеговита дума или лошо разбрана незлобива задявка.

Изтече една седмица, в която, може да се каже, нищо не се случи. Нямаше ги тук нито бурното напрежение на похода, нито онези стихийни преживелици, с които Дръстър го посрещна преди два месеца. Сега никой и не помисляше да го закачи. И не защото верните му Егор и Гневота нито за минута не се отлъчваха от него (под различни предлози Братан предпочиташе да се позадържа повече в къщи, при Стамена), а защото той беше вече Сеслав — силният, опасният, почитаният.

Така течаха безбурно тези дни, та Гневота започна да се оплаква шеговито, че ще ръждяса от бездействие. Но той се оказа лош пророк. Съвсем наскоро съдбата му показа, че няма намерение да го остави задълго настрана от вихрушките. И в случая неин пратеник беше Валцар.

* * *

В един топъл следобед през месец листопад^[1] Сеслав бе поседнал на приказка с Братан, Егор и Гневота, когато Стамена дойде при тях на двора и им каза, че един печенег търсел войводата. Поръчаха й да го доведе и се оказа Валцар. Печенегът понечи да застане чинно, като пред началник, но Сеслав не му позволи — настани го до трапезата, почерпи го и чак тогава му позволи да говори по работа. А тя, работата, беше кратка: Татуш викаше Сеслав в двореца на разговор.

Дълго време след това съобщение никой не се обади — така всеки бе зает да го премисля и преценява посвоему. Защото едно повикване при Татуш можеше да означава наистина всичко — от почерпка до отсичане на главата.

Татуш имаше славата на не лош, но непостоянен във вкусовете и чувствата си човек, който лесно се оставя да бъде люшкан от крайност в крайност: да въздигне някого и да го обсипе с какви ли не милости и богатства, а в момент на гняв да го прати с едно махване на ръката върху дръвника на палача — това, ако не беше ежедневие за него, не беше и рядкост; така или иначе, показателно беше, че от другарите му, с които, и благодарение на които, той бе достигнал до сегашното си най-висше положение сред печенегите, жив беше само един, някой си Галин, който бе имал благоразумието навреме да се измъкне в страната на хазарите — останалите със съдействието на Татуш отдавна се бяха преселили при дедите си. Той произлизаше от простолюдието, та не бе имал от кого нито да наследи, нито да научи умението да се властвува, притежаваше обаче вродена хитрост, а на младини — също бранна сръчност и необуздана храброст, които именно го бяха извели до върха; когато обаче се озова на върха, храбростта не му служеше за нищо, а нямаше поводи и да напомни за майсторското си владеене на меча (там вече имаше други мечове, да вършат работа заради неговия), та останаха за белег на властта му само хитростта и неумението. На хитростта, подпомагана от дарбата му да създава интриги и от вселяващите страх поредица разправи над най-близките му сподвижници, той дължеше продължителното си задържане на върха, а във властническото му бездарие се криеше основната причина, поради която обширните земи под неговия пестник се зовяха Страна без закони, а Дръстър — столица на хаоса.

Такъв беше човекът, при когото — сам и безоръжен — трябваше да се яви Сеслав.

— Не помисляй, че се съмнявам в думите ти, Валцар — наруши мълчанието младият мъж, — но как да съм сигурен, че наистина си пратен от Татуш?

Бледа усмивка се хлъзна по лицето на печенега, докато ръката му посягаше към джоба на кафтана.

— Нали бяхме заедно, войводо, та вече те поопознах и се подготвих за такъв въпрос от тебе. Вземи!

В ръцете на Сеслав се озова парче добре ощавена кожа, наполовина по-малко от човешка длан и изрязано като не дотам правилен кръг. На него с нажежено желязо бе отпечатана голяма дамга; представляваше крилат змей в полет, разположен в пръстен от неразбираеми черти и драски. Сеслав го погледа замислено, после го посочи на Егор. Русинът кимна:

— Да, това е дамгата на Татуш, побратиме.

Младежът прибра този чудноват знак в джоба си и се обърна отново към Валцар.

— Да знаеш кои ще бъдат при него? — осведоми се той.

— Когато ме прати при тебе, там беше само Ълфин Риса — каза Валцар. — Но навярно ще се видиш и със Сача. Той е от два дни в Дръстър и чух, че проводиха човек и за него.

— Това е добре — каза с пресилено спокойствие Братан. — Ако имаше лоши намерения, Татуш нямаше да се нуждае от обществото на други хищници…

Повторно се умълчаха и пак тишината бе нарушена от Сеслав:

— Има само едно, което не подлежи на спор — рече той. — Че не мога да не отида.

— Не подлежи на спор и друго — обади се с леденозаплашителен глас Гневота, докато оправяше черната превръзка на окото си. — Посегне ли Татуш на тебе, до три дни Страната без закони ще трябва да си търси нов главатар.

Егор прекара пръсти през пшениченорусата си коса, която вечно упорствуваше да се свлича пред очите му, и каза с неподправена убеденост:

— Живея тук отдавна, та мога да се похваля, че съм понаучил силите, които движат безредието по тези места. Според мене Татуш не те вика с лоши намерения.

— Право е — допълни мъдро Братан. — Нека да помислим, господарю…

— Войводо! — поправи го Сеслав.

— Нека да помислим, войводо. Ти си тук отскоро и наистина неимоверно бързо завоюва и слава, и богатство, и уважение, но с нищо не си посегнал към властта на Татуш, нито си се опитал да го засенчиш. Защо ще търси той гибелта ти? Не! Ако слушате мене, целта на това повикване е друга, съвсем обратната. Татуш ще търси да ти даде приятелството си, но приятелство от горе на долу. Ще рече — да те признае за свой приятел, но в това приятелство ти пък гласно или негласно да признаеш, че той е над тебе.

— Егорушка май е на същото мнение — подкрепи го русинът. — Татуш е хитрец, който умее да си прави сметката. Той знае, че не може да не се съобразява с положението, което ти вече си извоюва. И вместо да те настрои за свой враг, ще гледа да те спечели за свой приятел. — После уточни: — Свой подчинен приятел.

Никой не се опитваше да потърси становището на Валцар — тъй или иначе, той бе при тях като пратеник на Татуш. Но печенегът пожела сам да се включи в разговора:

— Умно разсъждават твоите люде, войводо — рече. — В двореца се приказва, че Татуш е наумил да вдигне поход към Византия, но поход не като твоя, а многохиляден, както изобщо той го разбира. Вярвам, решил е да те прикани да участвуваш и ти. Под негово началство, разумява се.

Тази вест беше нова за всички. Помълчаха, този път размислени над нея, после Сеслав попита:

— Е? Какво ще кажете, ако стане това, което предполага Валцар?

— Егорушка не вижда защо да не се съгласиш — обади се пръв русинът.

— Аз пък направо ще се радвам — избърза след него Гневота Едноокия. — Не бях с вас през зарев, та сега тъкмо ще имам случай и аз да покажа на ромееца кой кум, кой сват. — И той многозначително си плю на ръцете.

— Да — поклати замислено глава Сеслав, — но този поход няма да е като предишния. Тогава ние наказвахме само виновници, а сега никой не ще пита за вина или невинност, а ще се плячкосва наред…

Братан сви рамене.

— Никой не ни докара, сами и доброволно дойдохме при вълците, войводо — напомни. После заключи: — А който се събере с вълци, трябва да се научи да вие като вълк…