Цончо Родев
Мечът на непримиримите (25)

2

На стъгдата пред портата на Вътрешния град Сеслав отдалече зърна Сача, също отправил се към двореца на Татуш. Забеляза го и печенегът и веднага свърна към него — с широка усмивка на плоското си лице и с протегната за поздрав ръка. Ако го наблюдаваше някой отстрана, би рекъл, че се е запътил към другар от детинство, а не към човек, за когото е имал случай да каже: „Убий го!“

— Знаеш ли — започна той направо, след като се здрависаха, — вчера си мислех за тебе.

— Тъй ли? — с непроницаемо лице отговори Сеслав. — Да не би службата на началник на стражата ти да е още свободна?

— Казах си, че аз всъщност трябва да те броя за добър приятел.

Те минаха един до друг под портата на Вътрешния град.

— Интересно дали това ме въздига в очите ти — все така, без да измени изражението си, каза Сеслав, но Сача очевидно не разбра обидния намек, който се съдържаше в думите му.

— Благодарение на тебе започнах да набирам служителите си ей така, почти без пари. Продължиш ли по същия начин, има изгледи в недалечно бъдеще прислугата и стражите ми да ми служат даром.

Печенегът се изкиска на шегата си, но Сеслав остана сериозен.

— Още първия път, когато случаят изпрати Карач пред мене, ще се наложи да си търсиш нова прислуга, Сача.

Усмивката остана на лицето на другия, но сега бе придобила нов оттенък, лош и заплашителен. Той каза:

— Съветвам те да не го правиш. Ще загубиш приятелството ми.

— Хубаво приятелство! — възкликна Сеслав. — Даваш убежище на човека, който за малко не ме уби с предателски удар, а…

— Всичко е сметка, драги, най-обикновена сметка — прекъсна го, разпервайки ръце, печенегът, докато се качваха по стълбите на двореца. — Карач ми е верен служител, на когото аз плащам само със сигурността му под моя покрив. На възраст съм, драги, когато хората започват всичко да оценяват в пари — слуги, вярност, приятелство, слава…

Той не успя да завърши. Двама стражи с обнажени криви мечове в ръце отвориха една тежка порта пред тях и те влязоха при Татуш.

Не беше стая, а цяла зала — просторна, построена в строгото великолепие на стила от Велики Преслав, но наредена с шарен азиатски разкош. В дъното на малък подиум полуседяха, полулежаха на разноцветни възглавници двама мъже. За Сеслав не беше трудно да познае кой от тях е Татуш; той се различаваше отдалече по варварската пищност на облеклото му, ушито изцяло от атлаз и сърма, и по купищата скъпоценности, които хвърляха многобагрени отблясъци от десетината пръстена по ръцете му, от огърлиците, гривните и разните други украшения, натрупани едва ли не едно върху друго по дрехите му.

Преди, когато още се е изкачвал по стъпалата към властта и богатството, Татуш трябва да е бил строен и със скулесто лице. Сега от тези негови черти нямаше и следа. Тялото му не беше толкова пълно, колкото отпуснато и меко — тяло на човек, който отдавна не е изстисквал никакво усилие от мускулите си; както беше полегнал, то изглеждаше като излято на една страна. Никакви скули не личаха на лицето му, така бе то подпухнало и валчесто; впечатлението за облост се допълваше от внушителната гънка под брадата и от плешивостта на главата. Това лице се красеше от проскубани мустаци, по-редки под носа и малко по-гъсти към гънките на устните, леко клюнест нос и тесни очички, почти лишени от вежди и мигли; по-късно, когато имаше повече случаи да е с печенежкия главатар, Сеслав щеше да разбере, че очите не бяха толкова тесни, но че Татуш имаше обичай да присвива клепачи, за да крие зад тях мислите и чувствата си.

Докато рамо до рамо със Сача прекосяваха залата, Сеслав успя да огледа и втория от мъжете. В много отношения той представляваше пълна противоположност на печенега. Беше висок и едър здравеняк и личеше, че дори да го притиснеш между два воденични камъка, пак няма да изстискаш и щипка излишна лой от снагата му. Раменете му — толкова масивни, че изглеждаше като без врат — крепяха една продълговата, почти правоъгълна глава, с бръснато лице, студени сиви очи и бакъреноруси гъсти коси. Чертите му не бяха красиви в общоприетия смисъл на думата, но от тях лъхаше мъжественост, която щеше да ги направи привлекателни, ако не беше един техен постоянен и отблъскващ хищен израз. Сеслав си каза, че пред него навярно се намира Ълфин Риса. И не се излъга.

Целият поздрав на Татуш към Сача се състоеше само в повдигането на един показалец, украсен с три пръстена едновременно, всичкото му останало внимание се съсредоточи в българина. Тесните очи го посрещнаха с един бърз, опипващ, преценяващ поглед, веднага след който мустаците се разтеглиха в усмивка — прекалено широка, за да бъде искрена.

— Значи, този бил той, прочутият Сеслав — с принудено оживление започна господарят на Дръстър. — Ела, разположи се! Тук си между приятели. Сигурно си се досетил, че аз съм Татуш. Или Хали, както ме зоват някои. А този юначага е Ълфин.

Сеслав поздрави с кимване на глава и приседна на посочената му възглавница от лявата страна на Татуш, докато в същото време Сача сядаше чак от другата страна на Ълфин.

— Като говориш, че съм между приятели — рече българинът с присмехулна сериозност, — имаш пред вид, надявам се, не само себе си.

— И Ълфин, разбира се. Нали, приятелю?

Другият отговори с някакво неопределено изръмжаване, което би трябвало да означава потвърждение. При съпровождащата този звук гримаса се видя, че той има силно издадени предни горни зъби.

— Е, тогава ето един малък приятелски дар от мене.

Сеслав подхвърли нещо, завито в чиста бохчичка, и Ълфин го улови във въздуха със завидна ловкост. Двамата с Татуш размениха поглед, пълен с недоумение, после бакъренорусият разгъна кърпата. В нея се оказа една тежка и дълга стрела.

— Що е пък това? — попита учудено Татуш.

— Израз на приятелски чувства, който неизвестна ръка ми прати тайно в нощта на пристигането ми — затворено обясни българинът. — Връщам му я и предполагам, че ще ми бъде благодарен. Вероятно не са чак толкова много в колчана му.

Печенежкият главатар погледна въпросително към другия. Риса се задоволи да посвие тежките си рамене и да каже безочливо:

— Грешка ще да е някаква…

Татуш помисли малко. Той беше всичко друго, но не и глупав, та се досети в общи черти за истината. И предпочете с едно махване да даде друга насока на разговора.

— Никой от нас не е без недостатък — рече примирително. — Ти например, Сеславе, благоволи ли да се явиш тук и да ми поднесеш едно „добър ден“ при идването си, както повелява редът?

Искаше да накара младия българин да премине от нападение в защита и с ловкия си ход го постигна. Сеслав долови играта му, но не успя да се предпази по най-подходящия начин:

— Ако знаех, че новодошлите в Дръстър ти дължат посещение, Татуш, може би трябваше да дойда заедно със слугите си Братан и Гневота.

— Щом се смяташ равен на слугите си — беше незабавният зашеметяващ отговор, — можело е въобще да не идваш. Аз пък те имах за войвода, ползуващ се с уважение и тежест въпреки младостта си.

Първата схватка приключи в полза на печенежкия главатар. Той обаче съзнателно не се възползува от извоюваното предимство — от опит знаеше, че е по-важно да спечелиш един приятел, отколкото да си създадеш един враг… когото после трябва на бърза ръка да унищожиш в името на сигурността си.

— Гладният стомах е лош съветник, приятели, а отдавна е време за вечеря — разтегли той отново мустаците си. — Ако слушате мене, нека първо да се наядем, пък после ще има време да продължим разговора.

Плесна три пъти с ръце. В залата с грациозни движения нахлуха цяла дузина коя от коя по-красиви робини, облечени във въздушнолеки, полупрозрачни одежди, които се заловиха да поднесат вечерята; между тях Сеслав различи правоноси гъркини, негърки или мулатки с абаносови тела, бели славянки с тъжни физиономии, маслиненооки семитки, грузинки с алена като нар уста… Отнякъде долетя нежна, милваща ухото музика, и девойките, като пристъпваха и огъваха стройните си, сякаш изваяни тела в такт с нея, сякаш не прислужваха, а играеха танец, достоен за очите на обитателите на рая. Очарован, невидял никога и неподозирал нещо подобно, Сеслав се захласна по момичетата. Другарите му по трапеза обаче никак не споделиха неговата омая, а привлякоха към себе си овнешките плешки, печените фазани, димящите яребици и пирамидите ароматен ориз и скоро челюстите им заглушиха носещата се из въздуха мелодия.

Когато се поопомни, Сеслав внезапно си даде сметка, че бе изпил три големи стакана вино, без изобщо да сложи хапка в устата си. Сепна се. Не беше ли именно тази целта на Татуш — да го обая с музика, женски чар и вино, та после лесно — лесно да изтръгне от него каквото желаеше? Той незабелязано измъкна от джоба си своята свилена кърпичка и я сви в шепата си — забелязал бе, или си бе внушил, че тя влива в него сили.

Не посегна повече към стаканите, които — явно подучени от господаря на дома — красивите девойки настойчиво му поднасяха, а взе със свободната си ръка една печена гургулица и я схруска заедно с костичките й. Огледа се. Татуш се справяше с една овнешка плешка, Сача бе посветил вниманието си на задушено в масло пиле, а Ълфин бе притеглил до себе си един пушен свински бут, режеше от него дълги ивици и бавно ги натикваше между зъбите си. По нищо не личеше изобщо да са допирали устни до виното.

Когато вечерята най-сетне свърши, девойките донесоха ароматна вода, сами измиха с нея ръцете на мъжете и — все така ефирни, като че недокосващи земята — се оттеглиха.

Татуш произнесе няколко общи думи като встъпление, после премина на същественото:

— Работата — каза — е такава. Налага се в най-близки дни да вдигнем голям поход на юг.

— Налага ли се, думаш? — поиска уточнение Сача, който, виждаше се, не беше по-подготвен от българина за този разговор.

— Да, налага се.

— И кой ни го налага!

— Самите ромеи, Сача. Преди десет години отхвърлихме зависимостта си от тях, когато онзи кьосав шарлатанин Никифорица в съюз с императора Михаил Дука не ни плати за граничарската ни служба. — Той говореше за евнуха Никифорица, който при няколко императора бе изпълнявал, впрочем изпълняваше и още, службата логотет на дрома^[1]. — Имам сигурна вест от мой верен шпионин в Цариград, че ромеите и сам Никифорица са решили да поправят предишната си грешка. Още тази есен щели да ни пратят нов управител на Паристрион, който щял да носи със себе си купища злато — цялата ни плата за изминалите десет години.

— И после? — продължи да пита Сача. — Какво ще ни пречи да вземем парите, а да ритнем управителя и да продължим да си я караме, както досега?

— Глупак си ти, Сача — отегчено произнесе Татуш, — това ще ти кажа аз на тебе. Не всички печенеги, драги, имат твоя разбойнически нрав, та мислят по-другояче. Получат ли си платата, те ще приемат, че всички търкания с ромеите са уредени и че старият договор се подновява от само себе си.

— Разбирам — замислено се обади на свой ред Сеслав. — Ти искаш да ограбим каквото още има да се граби, преди да е дошъл управителят с парите.

— Трябваше да се сетите още от самото начало — кимна Татуш и тлъстата му гуша се люшна на една страна. — Сега искам отговор от вас двамата — ще участвувате ли в похода? Ти, Сача, начело на твоите главинишки главорези, а ти, Сеславе, със славяните и всичката друга шарения, която ще предпочете да застане под твоя стяг.

— А Ълфин? — попита Сача.

— А нима няма и други главатари из печенегите — прибави Сеслав, — които да властвуват над големи земи и множество хора? Тях защо не поменаваш?

— Защото не заслужават да ги спомена. — Татуш отговори първо на неговия въпрос. — Има ги разни — Селте във Вичина^[2], Каталим, който прегражда пътя откъм Велики Преслав, Сулца при морето… Но никой от тях и другите десетина подобни не се броят. В похода те ще водят, но няма да ръководят. — Гушата му се плисна на другата страна. — Що се отнася до Ълфин, той ще бъде като мой помощник, а няма да води отделен отряд. И тъй, имам ли съгласието ви, приятели? Говори пръв ти, Сеславе!

Младежът се усмихна странно — той си спомни следобедния разговор в двора на Стамена и реши да използува Братановите думи:

— Щом съм се събрал с вълци — рече, — ще вия и аз като вълк.

— Каква плата си определяш — някак си прекалено бързо попита Татуш — и в какво злато я искаш?

Бързането му го издаде. След съвсем кратко размишление Сеслав прозря простия капан на печенега: приемеше ли да участвува в похода срещу плата, независимо колко голяма ще е тя, той ставаше всъщност наемник на Татуш, което е другото име на слугата.

— Няма да ме видиш в похода срещу плата, Татуш — произнесе той отчетливо. — Дойда ли, то ще е като съюзник, а не като наемник.

Чу се ядно изръмжаване. Идеше то от Ълфин Риса и даваше да се разбере, че този разговор — и капана в него — е бил грижливо обмислен от двамата; по-хитър, Татуш успя да прикрие недоволството си. Само подхвърли насмешливо:

— Да не си решил да участвуваш даром?

— Как ще уредиш работата със Сача? — попита в отговор Сеслав.

— Със Сача ще се оправим ние после — с ново издайническо прибързване каза господарят на Дръстър. — Сега да уредим всичко с тебе.

Непредупреден за това хитруване, този път Сача сложи пръти в колелата на колесницата му:

— Защо после, Татуш? Нека да уговорим всичко сега, та да е чисто и ясно. Аз искам да бъде, както досега: три дяла за тебе и два за мене. — После добави извинително: — За по-малко не мога да вдигна хората си, Татуш…

Сеслав разбра, че главатарят на Главиница говореше истината, а не в съдружие с Татуш. Разбра още, че не можеше да иска по-голям дял от Сача, въпреки че разликата от дяла на Татуш от само себе си да го поставяше едно стъпало по-ниско.

— Два дяла и за мене — каза той, колкото можеше по-решително — и нито пробита аспра по-малко.

— Нека бъде вашето — смръщи вежди Татуш. — Но не можем да оставим без никакъв дял и Каталим, Селте и другите. Затова нека решим така. Цялата плячка ще делим на десет. Три дяла ще имам аз, по два вие двамата и останалите три за другите. Съгласни ли сте?

— Аз съм съгласен — даде думата си Сача. После намигна дяволито: — Макар че много ми се иска да гледам с едно оченце, когато ще даваш трите дяла на онези…

Ълфин изхихика грубо на този намек. Засмя се и Татуш и с това на дело потвърди подозренията на Сача, че навярно ще поизмами другите печенежки главатари при разплащането.

— Надявам се, че си съгласен и ти, Сеславе?

— Не! — неочаквано за всички отсече българинът.

— Не си съгласен? — Искрено изумен, Татуш вдигна срещу него онова, което имаше за вежди. — Нали току-що?…

— Нека да се разберем — продължи по същия начин Сеслав. — Досега ние говорихме само за дяловете. Но в един поход дяловете не са всичко. И ако съм си дал съгласието за тях, не може да се каже, че съм се съгласил и с останалото.

От тримата други пръв се съвзе пак Татуш.

— Какво пък измисли сега, приятелю?

— Не сме се споразумели срещу кого ще е походът и кого ще оставим настрана от него.

— Аха, разбирам накъде биеш…

— Нямам намерение да го крия, Татуш. По земите, където ще мине походът, златото и другите богатства са в ръцете на ромеите — поробители, но населението там е българско. Аз съм българин и след похода никой няма да може да се похвали, че е видял Сеслав да граби своите братя. — И добави многозначително: — Нито че е позволил на други да ги грабят.

Другите се спогледаха. Сача се почеса по врата. Татуш замислено поглади няколко пъти рехавите си мустаци.

— Да бъде твоето, Сеславе — каза най-сетне. И го обърна пак на смях: — Виеш като вълк, ама някак си по-особено ти е виенето…

Сеслав се изправи и с това показа, че смята всичко за решено.

— И вълците от гората не се ядат едни-други… — подхвърли той, докато се отправяше към вратата.