Цончо Родев
Мечът на непримиримите (30)

2

Трябва да се предполага, че Сеслав е притежавал вродена дарба да подготвя и осъществява нещата така, че още от пръв поглед да създава настроение, благоприятно за своите начинания. За това говорят и тънко изпипаните подробности в срещата му със Селте.

Преди всичко — явяването му само с двама души, а не начело на внушителна дружина. Самото това отсъствие на въоръжена сила вече изключваше всякакво съмнение за намеренията на госта; естественият ход на човешките мисли предполагаше съждение от рода на „… та ако се кани да предприеме нещо, така, само с два меча ли ще смята да го постигне?“ Двамата придружници пък бяха подбрани тъй, че с вида си веднага и отдалече да внушават мисъл за важността на пратеника. Високи, силни, стройни, с бронзовия загар на хора, за които походите и битките са ежедневие, те носеха еднакво и разточително богато въоръжение, но без нито една фибула или парцалче, които биха подсказали склонност към труфене. Вървяха с тежка и изравнена стъпка на крачка зад пратеника, под дясната мишница обгърнали посребрените си шлемове, лявата длан поставена върху дръжката на меча — кой не би помислил, че такава почтена стража отговаря само на човек с изключителна мисия?

Видът на Гневота и Егор умело подчертаваше външността, която Сеслав бе избрал за себе си — външност на пратеник, а не на узурпатор: в светските си дрехи от най-фино генуезко сукно, подшити по ръбовете със самурени кожички, в меките червени обуща до глезените и без каквото и да е оръжие той не приличаше по нищо на бунтовен главатар, а изглеждаше по-скоро като ромейски патриций^[1], случайно облечен в българска одежда.

Като видя тази внушителна група, Селте изпита срам за ловното облекло, в което я посрещаше, и същевременно лек смут — той не беше израснал за един ден, та хубавичко си даваше сметка, че подобно тържествено пратеничество сигурно не идва, за да се осведоми за здравето му… Изненадан, пообъркан, стъписан, Селте реши да прибегне към оръжието на по-посредствените хора — хитруването. Със Сеслав той се бе срещал само няколко пъти по време на похода, когато Татуш ги бе викал на съвет, но не се бе случвало да разменят дори две лични приказки. Сега, когато го видя да приближава през залата, той закачи на лицето си своята най-приветлива усмивка, разпери ръце с подчертано любвеобилие и не прекрачи, а почти се затича срещу него. Ботас, който придружаваше пратеничеството, се опита да представи неговия ръководител, но печенегът го изпревари:

— Сеславе! Войводо! Благословени да са боговете, които те доведоха под моя покрив!…

Те се прегърнаха; Сеслав се постара неговата прегръдка да бъде с една степен по-малко сърдечна.

— Ела, разположи се, приятелю — разчевръсти се Селте. — Нека се настанят удобно и придружниците ти. Ботас!

— Заповядай, господство ти.

— Погрижи се да бъде приготвено всичко най-добро за скъпите на сърцето ми гости.

— Нека остане, Селте — за пръв път се обади Сеслав. — Разбрах, че този човек е твой помощник. Намирам, че ще бъде полезно да чуе и той вестта, която нося.

Думите му бяха родени в момента, но все в духа на предварително избраната роля. Като отменяше едно, макар и невинно разпореждане на стопанина, Сеслав напомняше нещо, което Селте надали бе забравил — че по време на похода българинът беше измежду първите трима началници с два дяла от плячката, докато управителят на Вичина се бе числил сред онези десетина второстепенни, които общо имаха три дяла.

— Тогава да извикаме и Рижия, той също е мой помощник. Нареди да пратят за Ралф, Ботас!

— Безполезно е, господство ти. Случи се, че Ралф днес се подхлъзна и падна в реката и сега се мята болен, обзет от огница.

— Жалко — изрече Сеслав с тон, който означаваше: „Загуба е отсъствието на този помощник, но да не говорим повече за него.“

— Няма ли поне да позволиш да те почерпя? — с неволна сълзливост предложи домакинът.

— Нека свършим по-напред работата, Селте. И боя се, че след това ти дотолкова ще си зает с друго, та почерпката ще се размине.

— Да бъде твоето — въздъхна печенегът.

Сеслав седна, придружниците му обаче и Ботас останаха прави.

— Познаваш ли тази дамга, Селте? — Войводата подаде на управителя онова късче пергамент, което благоразумно бе запазил за случай като днешния. — Има ли нужда да ти казвам чия е?

Другият пое пергамента и дълго гледа като омагьосан змея и знаците около него, отпечатани с огън. Всичката кръв се оттегли от лицето му.

— Знакът на Татуш!… — Той облиза засъхналите си устни. — Какво ще ми заповяда Татуш през твоята уста, войводо?

— Да си оставиш тук заместник, вещ в делата на Вичина, и да се отправиш незабавно към Дръстър, като вземеш със себе си и най-доверените си хора.

— Незабавно? Как разбираш тази дума, Сеславе?

— Мога да ти кажа как я разбираше Татуш. Той очакваше до един час, след като получиш съобщението, ти и хората ти да сте на конете. — Сеслав се поприведе напред и добави доверително: — Но аз съм склонен да ти спестя ездата по заледените и непрогледни пътища, Селте, които се огласят от воя на вълците. Ще кажа, че съм пристигнал тук едва утре на разсъмване.

— Благодаря ти от сърце, приятелю — простодушно се развълнува печенегът, като че в тази отсрочка от една нощ виждаше неизмерим дар. — Сега, когато изпълни мисията си, ще ми довериш ли като приятел на приятел някои подробности за онова, което ме чака в Дръстър?

— Първо се разпореди за утре, Селте — пришпори го отново Сеслав. — Нощта е кратка, а ти трябва да тръгнеш на развиделяване.

Другият се подчини и даде няколко къси нареждания. Ботас щеше да остане като негов заместник, а десетина души, чиито имена той изреди набързо, щяха да получат заповед да тръгнат с него за Дръстър. Когато Ботас излезе да изпълни заповедите му, Сеслав с махване на пръстите нареди на придружниците си да напуснат залата.

— Нали разбираш — обясни, — не искам да стигне до чужди уши онова, което ще ти кажа. Но хайде, викни да сложат трапезата.

Докато вечеряха, Сеслав почти не проговори. Но после, когато се излегнаха във възглавниците с по чаша вино в ръка, той даде воля на езика и въображението си.

— Мигар Татуш се е усъмнил в мене? — простена Селте по едно време.

— Не искам да крия от тебе, Селте — в момента Татуш се съмнява във всички, с изключение на мене, Сача и Ълфин. Тук ще добавя, приятелю, че специално за тебе аз съм убеден, че греши.

— Ще му го кажеш ли, войводо? — раболепно го помоли печенегът. — Кажи му го, пък аз ще те възнаградя, с каквото пожелаеш.

— Ще имам случай да му го кажа, понеже аз ще бъда един от онези, които ще водят разпитите. И ще го направя от благоразположение, а не за някакви си дарове. От каквото имам нужда, аз си го завладявам сам.

— Кога ще бъдеш в Дръстър?

— Може би ден или два след тебе. Имам да отида още в Преславец^[2] и ще тръгна нататък утре, малко по-късно от тебе, за да различавам ледовете. Няма да преспивам там и ще се отправя веднага назад.

Като помисли за тези два дни разлика, Селте въздъхна отчаяно.

* * *

Когато Селте и приближените му печенеги пристигнаха в Дръстър, завариха там жените и имуществото си — корабът на Сеслав ги бе изпреварил. Появяването и въпросите им предизвикаха гръмогласен смях. Години след това, дори когато Селте отново си спечели разположението и милостите на Татуш, волнодумците продължаваха да му подмятат:

— Хайде, хайде, нали ще те разследваме дали не заговорничиш в полза на Византия?…