Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
etsatchev (2011)
Допълнителна корекция
kalinach (2013)
Допълнителна корекция
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев. Мечът на непримиримите

Редактор: Георги Величков

Художник: Стефан Марков

Худ. редактор: Елена Маринчева

Технически редактор: Любен Пегров

Коректор: Александра Хрусанова

Издателство „Български писател“

ДП „Т. Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция
  3. — Корекция на правописни грешки

VІІ
Верният път

1

Вичина приличаше на море при мъртво вълнение — наглед всичко вървеше постарому, но всъщност дълбоко под гладката повърхност бушуваха вълните на истинска буря. Тя се усещаше в съсредоточените лица на хората, в угрижения начин, по който събираха глави по ъглите за разговор шепнешком, в жадното им поглъщане на всяка вярна и измислена новина, в нетърпението, с което се изсипваха до един на пристанището, когато се чуеше за пристигането на кораб или ладия.

За тази тревога, притиснала като черен облак крепостта, донякъде имаше вина лично Сеслав. Откъслечните вести, които получаваше по случайни пътници от Дръстър, бяха напълно противоречиви: някои говореха за безгрижно ежедневие в града на Татуш, други обаче рисуваха картина на очаквана обсада. Изправен пред неизвестността, господарят на Вичина реши да се готви тъй, сякаш съвсем наскоро враг ще отреже пътищата, ще затвори реката и ще стегне Вичина в железни клещи — нареди да се трупат храни, щерните да се напълнят с вода, по защитните кули да се изнесат камъни и казани за топене на смола… И като гледаха неговите разпоредби, жителите още повече помръкваха, неясното им безпокойство започваше да приема очертанията на една близка и едва ли не неизбежна заплаха.

Изминаха така около три седмици. В един от първите дни на сушец[1] Сеслав събра помощниците си на съвет; той беше всеки ден сред тях, но с нарочната покана искаше да им подскаже сериозността и важността на разговора, който предстоеше.

— Излишно е да ви описвам как е при нас, приятели — започна той без предисловие, когато се събраха в работната му стая. — Положението и настроението вие навярно познавате по-добре и от мене. Затова нека направо да говорим какво трябва да предприемем.

— Аз все пак ще кажа нещо по положението, войводо, което може би вие не знаете — поде веднага Ботас. — Людете са така наплашени, че, чувам, не излизали по нивите. И възниква опасност, случи ли се или не се случи нещо, догодина да бъдем обречени отново на глад.

— И защо, дявол да го вземе, не излизат? — избухна насреща му Гневота. — Време за оран и посев е. Да не чакат Сеслав да тръгне подир ралата им?

— Защо не излизат ли? — сви рамене аланът. — Поради същото, което нас ни кара да държим денонощно по сто души на крепостната стена.

— Прави са да се страхуват хората — обади се примирително Братан. — Щом ние, вождовете им, се държим тъй, сякаш в далечината вече проблясват шлемовете на нашествениците, как ще искаме от тях да се отдалечат по ниви на няколко часа път от Вичина?

— Да оставим всичко това — отново ги прикани Сеслав. — Каквото било, било. Ние да гледаме бъдещето!

Русинът прекара пръсти през косата си, поизкашля се и заговори тежко:

— Егорушка не вижда какво повече можем да сторим за бъдещето, Сеславе. Каквото има да се случва, нека се случи. Ние ще си имаме утехата, че сме извършили всичко, каквото дългът ни е повелявал.

— А ако нищо не се случи? — изстъпи се насреща му Ралф Рижия. — Докога ще стоим тъй, като че цялата византийска войска е пред стените ни? — После обърна лице към войводата. — Воинът се уморява почти еднакво от битка и от чакане. А ние държим нашите бранници вече двайсет дни под оръжие, очите им подпухнаха от взиране на юг.

— И то поне да знаехме защо… — тихо допълни Ботас.

Братан вдигна ръка и привлече вниманието върху себе си.

— Егор не беше прав като говореше, че, виждате ли, сторили сме всичко като по конец. Не, ние направихме голяма грешка, приятели, и всички, и шестимата, сме виновни за нея.

— Говори, говори, Братане! — подкани го Сеслав.

— Ей сега Ботас ни подсказа пропуска ни. Поддадохме се ние на общия смут, та не извършихме най-важното: да проучим и да знаем.

— Кълна се в копитото на Сатаната, Братан е дяволски прав! — възкликна необуздано Едноокия.

— Ние се оставихме да разчитаме само на случайни и най-често незаслужаващи доверие съобщения, а никому от нас не мина през ума, че трябва да извършим най-простото — да пратим човек в Дръстър, който да ни донесе вода от самото изворче.

— И да ни пита някой, защо не сме го направили! — Този път го прекъсна Ралф. — С Татуш нито сме се карали, нито имаме нещо да делим.

— Ако той искаше да ни уведоми, толкова ли беше мъчно да прати вестоносец? — усъмни се аланът. — Ей къде е Дръстър, на един ден път по реката…

— Какво се чудиш, печенежка им работа! — отговори му Егор. — Ами ние? Нали и от Вичина до Дръстър е един ден път? Грешката си е грешка и най-добре честно да си я признаем — тъй ще рече Егорушка.

— И като си я признаем — реши Сеслав, — веднага да я поправим. Кого да проводим в Дръстър?

Този въпрос предизвика всеобща олелия — всички заговориха в един глас, всеки предлагаше себе си. После започна пресяването; Братан трябваше да остане тук за в случай, че междувременно „нещото“ все пак се случи (него по мълчаливо споразумение всички слагаха втори след Сеслав); за Егор възразиха, че както не се имаше с печенегите, ако Дръстър наистина е разбунен, няма да научи нищо, а само ще изложи живота си на излишна опасност; на Гневота обясниха, че имат, нужда от човек изкусен в разговорите, а не буен и остър; Ралф и Ботас пък бяха отхвърлени, защото само са минавали през Дръстър, а не го познаваха…

— И какво излезе? — заключи Сеслав. — Че трябва да отида аз.

— Не, войводо — възрази Рижия, — все пак аз съм най-подходящият. Никой от нас не може да се срещне направо с Татуш, но за мен ще е възможно да се поразговоря с неговата „дясна ръка“ — Ълфин. С Риса се знаем още от нашата стара Англия.

— Да бъде! — реши Сеслав и с тези кратки думи приключи споровете.

* * *

Ралф се върна след четири дни. Ълфин не бил в Дръстър, пратен бил от Татуш някъде на юг, но все пак не идваше с празни ръце. Вестта, донесена от него, успокои духовете във Вичина, но хвърли в недоумение Сеслав и останалите:

В Дръстър действително от месец насам се намирал новият ромейски катепан на Подунавието. Той обаче не донесъл платата, която Византия дължеше на печенегите, и сам преминал на тяхна страна…

Бележки

[1] Сушец — месец март по старославянския календар.