Цончо Родев
Мечът на непримиримите (59)

2

Тревожни бяха времената, та людете от Пастири предвидливо бяха поставили наблюдатели по всички пътища, които водеха към селото им. Именно те отрано известиха за въоръжената до зъби непозната група, която в умерен тръс приближаваше откъм Тмутаракан.

— Това ще да е Ълфин — загрижено каза Братан, след като набързо се осведоми за някои подробности.

— Да, Ълфин — съгласи се Нестор. — Селото няма от какво да се страхува. Риса идва само за тази къща.

— Да се укрием в гората, дядо Несторе? — предложи Груд Левака.

— За мене е много късно — поклати глава старецът, като показа с очи крака си. — Но вие вървете, приятели. Вземете Мартина, Стамена и децата и като се укривате между къщите, бягайте в гората.

— За такива подли ли ни имаш? — обиди се едрият Груд. — Аз съм кмет, човече божи, на мен се пада да посрещна неканените гости.

Поспориха, но като нямаше много време за приказки, пък и като разбра, че не ще го послушат, Нестор пръв се предаде:

— Погрижете се поне за жените и децата.

Също и това не се оказа лесно за изпълнение — Стамена се подчини веднага, ала Мартина решително отказа.

— Как? — възмути се тя. — Да изоставя дядо си?

— Ти не си вече внучка на дядо си — скара й се Нестор, — а си жена на Сеслав и майка на децата му!…

— Аз ще посрамя и Сеслав, и българската си кръв, ако избягам…

И стана така, че Стамена се укри с трите деца в гората на Остър меч, а Мартина остана с Нестор, Груд, Братан и още неколцина мъже, които се събраха от селото да бранят дома на Сеслав. Сред тях беше и Видул. Той, още много слаб и с незаздравяла рана на мястото на отсечения крак, не си въобразяваше, че ще бъде равностоен защитник, но вярваше присъствието му да е с нещо полезно.

Едва се поприготвиха и обръжиха, когато откъм края на селото се разнесе тропот на коне.

— Ще ги посрещна аз — каза Братан. — Нека разберем за какво са дошли преди още да са прекрачили в къщата.

— Тъй да бъде — съгласи се Груд Левака. — Попитай ги. Човеци сме в края на краищата, не вълци от гората…

Братан излезе на пруста, когато конниците тъкмо приближаваха.

— Кои сте вие? — извика срещу тях. — И какво ви води насам? Тук няма…

Никога не се разбра какво е искал да каже старият войник със своето „няма“. Откъм още неспрялата група ездачи долетя една тежка и дълга стрела, която го прониза и го забоде за стената до входната врата. И толкова яка бе стрелата, и с такава сила бе запратена, че Братан се опита да я изтръгне с две ръце, но не успя и скоро изпуснал последния си дъх, увисна на нея, без да я пречупи с тежестта на тялото си.

Никой от нападателите не се трогна от картината на жестокото убийство. Те скочиха от конете, метнаха поводите на коневръза и Ълфин Риса ги призова:

— След мен!…

Десетината закоравели злодеи изтеглиха мечовете, последваха го по няколкото стъпала, ритнаха вратата и нахлуха вътре. Пресрещнаха ги — въоръжени, с каквото им бе попаднало подръка — Груд Левака и неколцината селяни, дошли на помощ, сред тях с мечове в ръце бяха също полускованият дядо Нестор и нежната Мартина… Храбри и решителни бяха тези защитници, но що можеха да свършат те срещу хора, които двайсет и повече години са преживявали от меча? Как ще се равнява коравата ръка на селянина, свикнала само с дръжката на ралото или с овчарската гега, с опитната десница на войника по занаят?

Още с първата схватка защитниците бяха отхвърлени от вратата. При втората падна съсечен Груд, а един майсторски удар изтръгна оръжието от немощната ръка на Нестор.

— Не убивайте стареца и жената! — заповяда Ълфин. — Те са ми нужни!…

При третия сблъсък загинаха и другите селяни, а Мартина и дядо й се намериха овързани по на един стол, нападателите не сметнаха за необходимо да обезвреждат лежащия на съседния одър Видул, защото видяха и раната, и безсилието му. Ълфин прибра оръжието си, изпрати един страж пред вратата, утоли жаждата си от някаква делвичка с младо вино, после избърса уста с опакото на ръката си и седна срещу пленниците. С изражението, което имаше, той твърде напомняше онзи хищник, името на който му бе прикачено като прякор.

— Нали се досещаш за какво съм дошъл, старче? — обърна се той към Нестор. — Нека да не губим време в празни приказки. Византийските пари са цената на живота ти. Дадеш ли ми ги с добро, оставаш жив. Не ми ли ги дадеш, аз пак ще ги намеря, но преди това ще изтръгна с ченгел душата от мършавото ти тяло.

Старият човек прецени, че ще бъде глупаво да хитрува и отрича — виждаше се, че Ълфин добре знае за какво е дошъл.

— Нека да не губим време в празни приказки — повтори думите му. — Парите ти нито ще получиш, нито ще намериш, Ълфин. Затова изпълни заканата си и ме убий, палачо. Аз съм готов да срещна смъртта.

Така бяха произнесени тези думи, че Ълфин разбра — старецът наистина щеше да опази тайната си. Такъв беше той, че тази мисъл, вместо да го стъписа, го накара да се засмее жестоко и издадените му зъби се подадоха между устните.

— А, не, старче, не! — каза. — Не чакай бърза и лесна смърт. Ще стигнеш до нея, но след такива мъчения, които хиляда пъти ще те накарат да проклинаш, дето изобщо си се родил…

— И на това съм готов — решително рече Нестор. — Започвай!

— Не! — изпищя Мартина. — Не! Не смейте да го докоснете, разбойници!…

— Чуваш ли, старче? — вдигна вежди Риса. — Твоята внучка те съветва да бъдеш по-разумен…

— Дай им проклетите пари, които искат от тебе, дядо, и нека се провалят заедно с тях в пъкъла! — настоя младата жена. — Колкото и да са те, не се равняват на живота ти!

— Лъжеш се, момичето ми. Парите не са мои, а на България. Дори и да ме убият, Сеслав знае скривалището и един ден ще ги употреби за благото на отечеството. Какво е моят живот пред тази цел? — И старият човек се обърна към Ълфин. — Хайде, палачо.

— Какво пък, да започнем — сви рамене Риса. И нареди: — Заеми се с него, Мейрик. Много пъти съм те чувал да се хвалиш с умението си да развързваш упорити езици. — После кимна и на един от печенегите: — Помагай му ти, Кеген.

Двамата станаха, запретнаха ръкави и несмущавани от писъците, молбите и сълзите на Мартина и ругатните на Видул, започнаха „работата“ си. Скоро на всички стана ясно, че Мейрик не се е хвалил напразно — той владееше и с изтънчена жестокост прилагаше върху жертвата си какви ли не чудовищни средства за мъчение: от трошенето на пръстите и изтръгването на ставите, през горенето на живо месо, та до рязането на ивици кожа и набиването на клечки под ноктите…

Наближаваше да стане час, откакто той показваше върху стареца своите сатанински знания, когато един от насядалите наоколо и убиващи времето си с лудо вино мъже се обади:

— Жената не издържа, Ълфин. Виж я, изгуби свяст…

— Но този тук дори не помръдна! — изръмжа Кеген и избърса потта, която се стичаше от челото му. — Дявол го знае от какво е направен, но не трепва.

— Сякаш не трошим неговите кости — продължи Мейрик, — а на съседа…

— Продължавайте! — заповяда Риса.

Продължиха. И когато старият човек заприлича на каша от кърваво месо и начупени кости, Ълфин направи знак на двамата палачи да се отстранят, после извади ножа си и застана пред Нестор. Допря върха на острието до шията му и произнесе с глас, който му се искаше да бъде само студен и безразличен, но в който неволно се прокрадваше и мъничко страхопочитание:

— Е добре, старче. Поиска да ни покажеш, че си мъжествен и ни го показа. Признаваме ти го. Но оттук нататък за тебе има още само една-единствена крачка — към отвъдното. Давам ти последна възможност. Кажи къде е скрито съкровището и живей, или…

Нестор полека вдигна очи и кръстоса поглед с Ълфин… И странно — не Ълфин, а той, смляната жертва, гледаше с очи на победител. Виждаше се как събира сили. И когато ги събра, се изплю върху мъчителя си. Другият трепна, после мушна с всички сили и ножът му почти преряза слабия врат на стареца. Главата на Нестор се изкриви на една страна и застина така. Но очите му бяха останали отворени и пазеха своето изражение на вътрешно тържество.

— Нищо — с престорена самоувереност каза Ълфин. — И сами ще намерим съкровището. Елате, момчета!

В следващите часове направиха всичко, за да го открият: вдигаха плочи от настилката, разрушаваха зидове, сваляха керемиди от покрива, насичаха шкафове и подпорни греди, копаха в избата и по двора — от богатството нямаше и следа.

— Вземете тази тигрица с нас — заповяда Ълфин, когато се увери, че усилията им остават напразни. — Тя ще развърже устата на възлюбления си мъж…

Двама вдигнаха Мартина, стовариха я като вързоп зад седлото на един кон и я вързаха. Когато свършиха, Ълфин се върна в полуразрушената къща и се изправи пред лежащия на одъра Видул.

— Тебе ще оставя жив — каза му. — И не защото ми е мъчно за отсечения ти крак, далеч от тази мисъл. Оставям те, за да бъдеш свидетел и да предадеш на Сеслав онова, което видя тук и което ще ти кажа сега. Чуваш ли ме?

— Чувам те — изсумтя Видул. И добави: — Бъди, проклет!

Проклятието не направи абсолютно никакво впечатление на другия.

— Тогава слушай, гледай и запомни — продължи Ълфин. — Искам да кажеш на Сеслав, че отвеждам жена му в Дръстър. Ще си я получи, ако ми дотъркаля парите на Нестор. Всичките, до последния петак, тъй му кажи. Давам му десет дни. Не ми ли ги донесе дотогава в Дръстър, той пак ще си получи своята хубавица, но парче по парче. Запомни ли?

— Бъди проклет! — повтори вместо отговор Видул. — Изчадие на ада, бъди проклет!

Риса не обърна внимание и на тези негови клетви. Той взе дебелата колкото детска ръка вощеница, с която Мейрик бе горил гърдите на стареца, и натисна върху нея печата на пръстена си.

— Това го оставям за доказателство, че наистина съм бил аз — завърши „наставленията“ си. — Ако Сеслав иска да види още веднъж жена си жива, нека донесе златото на притежателя на този печат. Това му обясни от мене. Донася златото в Дръстър, взема жена си от Дръстър, иначе…

И с тези думи излезе от къщата.

Докато си вземаше своя жребец от коневръза и се отдалечаваше, продължаваше да чува клетвите на ранения.