Цончо Родев
Мечът на непримиримите (11)

6

Бранислав не страдаше от суетно съзнание за големство, та се вслуша в съвета на разбойника. Още на следното утро той раздаде на бившите ратаи на баща си всичко, което се бе паднало на него след дележа на Стронгиловото богатство. После откачи от стената онова въоръжение, с което баща му и дедите му бяха воювали срещу ромеите, препаса го, излезе от дома и щракна големия колкото цяла педя катинар. Навън, също готов за път, го чакаше Братан; старият войник държеше поводите на два коня, оседлани и натоварени с най-необходимото за дълъг път.

— Тръгваме ли, господарю?

— След половин час, Братане. Трябва да се сбогувам и с баща си.

Гробът не беше далече — Драгшан бе погребан до стената на параклиса, където приживе се черкуваше.

— Прощавай, тате — тихичко произнесе младият човек пред още неслегналата се купчина пръст. — Ако си гледал от небето, видял си, че изпълних каквото ми повеляваше дългът към паметта ти: не простих като жена, а отмъстих. — Той постоя замислен, после продължи: — Но да знаеш, тате, отмъщението се стовари и върху мене. Защото аз никога вече няма да видя този дом, където съм се родил, нито ще застана друг път така пред тебе. От днес съм прокуденик, тате…

Той се извърна бързо, сякаш се страхуваше, че баща му може да види сълзите, които изпълниха очите му.

* * *

Случи се, че още в първата странноприемница Бранислав и спътникът му се запознаха с двама ромейски войници. Разприказваха се на чаша вино и по-старшият от двамата, декархът^[1] Мануил, човек бъбрив по природа, без много-много да го питат, сподели с тях, че са пратеници на Стронгил, които носят в Цариград писмо на кефалията с доклада му за събитията от преди два дни. Братан поля словоохотливостта му с още един кърчаг вино и Мануил съвсем се отпусна. Тази нощ той самият не бил в двореца на кефалията, но не било трудно да разбере от приятели кое как е станало. А на сутринта сам видял, когато Стронгил виел от болки по загубеното си богатство. Междувременно жителите на Вратица научили за събитията и се смеели презглава; този смях съвсем вбесил кефалията, та той сам бил с камшик слугите и стражите си, загдето така наивно се оставили да ги упоят.

— Че нали и той самият не се е показал по-умен от тях? — осведоми се на това място Братан.

— Нали ги знаеш големците — изкриви устни византиецът. — Те все обичат други да са виновни за собствените им грешки. Предполагам, че кефалията така е извъртял работите и в писмото, което носим.

Думите за това писмо разпалиха любопитството на Бранислав и той реши на всяка цена да го прочете. Същия следобед двамата с Братан причакаха Стронгиловите пратеници на едно пусто място. Да ги обезоръжат и отвлекат настрана от пътя беше работа за две минути — особено като им казаха кого имат пред себе си, войниците изобщо загубиха всяка охота да се бранят. Бранислав намери писмото, строши печатите му и го прочете.

Докладът на Стронгил го накара да се смее до сълзи — толкова измислици съдържаше той. Кефалията съобщаваше, че някой си Сеслав (така бе разбрал той името Всеслав, казано му от Гневота), българин, начело на дружина от сто души, въоръжени до зъби, нападнал с изненада крепостта. Стражите, водени лично от безстрашния Стронгил, се сражавали мъжки, мнозина били избити, а още повече — ранени; сам Стронгил получил три рани от меч и секира, като и трите били в гърдите и нито една в гърба. Като сломили защитата, българите нахлули в крепостта и там грабили дюкяни и частни къщи, насилвали жени и девойки, подлагали на изтезания верните на императора мъже, а на края задигнали и цялата държавна хазна и изчезнали. Както бил целият в кръв, Стронгил организирал веднага преследването им; до този момент не бил влязъл в дирите им, но се надявал скоро да излови разбойниците и да ги избеси за назидание на другите българи — само за Сеслав обещаваше да го изпрати, вързан и кротък като агне, в Цариград, там да получи наказанието си.

Като се насмя хубаво, Бранислав допълни писмото със следните редове, написани на отличен гръцки език:

„Всичко, казано дотук, е измислица на Стронгил, който очевидно е роден да съчинява разкази, а не да бъде кефалия. Защото истината е, че заедно с мене бяхме общо осем души, а не сто; никакво сражение не е имало, а кефалията лично ни отвори вратите и ни покани в двореца си; никой не е ранен, още по-малко — убит; единствените рани са по гърба на Стронгил и са не от меч, а от бич — така го наказах за деянията му; не сме посягали на държавната хазна, взехме само Стронгиловите богатства, натрупани с измами, безчестия и насилия; ще ни залови и беси, когато чакалите започнат да ловят и бесят лъвовете…

Нека знаят другите като Стронгил, че от моята десница ги чака същата разплата.“

И като поразмисли, подписа се със същото име, с което говореше за него кефалията: Сеслав. После върна писмото на пратениците, пожела им добър път и подгони конете им по друма към Цариград.

* * *

Яздиха дълги дни Мануил и придружникът му към Цариград и където спираха, и където сядаха — все разправяха за българина Сеслав и неговите подвизи. И толкова се увличаха в разказите си, че захванаха и да ги украсяват — дотолкова, че на края взеха да представят младия човек като някакъв баснословен герой, когото нито стени могат да спрат, нито хиляди хора да надвият, нито меч, стрела или секира да поразят. Когато пък в Цариград се получи писмото, тръгна обратно сред народа друга мълва — за дръзкия отмъстител, който с меча си ще брани поробените и обезправените. И съвсем скоро името на Сеслав се ширна като легенда по земята на българите — за упование и надежда на братята му по кръв и за страх на ромеите.

И толкова щеше да се прочуе младият мъж с новото си име, че занапред с него ще бъде назоваван и в нашия разказ.