Цончо Родев
Мечът на непримиримите (53)

1

И тъй, залавяйки се за работа, той обсадил града отвсякъде, съборил една от стените му и влязъл с цялата войска. Но двете крепости на казания град се държали още от близките на така наричания Татуш…

Ана Комнина

След кратко разузнаване към крепостта Алексий Комнин се прибра в стана на войската и веднага събра пълководците си.

— Ще нападнем Дръстър още днес — заяви решително. — Не си заслужава да губим повече време.

— Не избързваш ли с решението си, венценосни? — загрижено попита старият и сляп Никифор Вриений. — Скитите са обкръжени и няма как да ни избягат. Защо да не отделим малко повече време за събиране на по-сигурни сведения?

— Защото не е нужно, Никифоре. Крепостта е скапана и остава само да протегнем ръка, за да я завладеем.

В подкрепа на императора се обади и младият и буен Николай Маврокатакалон:

— Всяко отлагане е в полза на скитите. Нека не забравяме, че техният главатар е отишъл да проси чужда помощ…

— Да не приказваме повече! — отсече Алексий. — Обедната храна да се раздаде по-рано и веднага след пладне нападаме. Вижте тук! — Той се наведе над една карта на крепостта, разпъната на масата пред него. — Няма да си играем на престрелки, стълби и разни други юначества. Ударът ще нанесем ей тук, между тези кули. На това място ровът е почти запълнен и позволява да се стигне направо до стената. Да се изнесат там два тарана^[1] и една кука^[2]. Обещавам ви, че за половин час стената ще рухне. А след още половин над крепостта ще се веят моят пряпорец и омофорът на майката на Словото^[3]. А сега вървете и гответе войската за близката победа.

Когато излизаха от шатрата му, протостраторът^[4] Михаил Дука, брат на императрицата, го попита:

— Повярвах ти, божествени господарю, и наистина вече чакам да видя златночервения ти стяг над Дръстър. Но защо усетих някакво недоволство в светлия ти глас?

— Защото вярвах, Михаиле, че превземането на Дръстър ще бъде един от най-ярките бисери в короната ми, пък крепостта е такава жалка, че няма да донесе никаква слава нито на мен, нито на вас…

* * *

Както предричаше императорът, така и стана. От стената им оказаха много слаба („хилава“ я нарече Лъв Диоген) съпротива. На кулите вляво и дясно се тълпяха повече „варвари“, но и те не смееха — или не умееха — да се сразят с облечените в желязо нападатели. И наистина за по-малко от час стената рухна и смелият Алексий сам поведе челните си части в отвора.

Нахлуха ромеите с яростни викове и готовност за сеч, но останаха измамени — къщите, улиците и стъгдите на Дръстър пустееха, никаква жива душа, човек или животно не се мярна пред тях. Тази необикновена пустота за миг стъписа императора, изненада го с необичайността си. После обаче по-силно се оказа разочарованието, че и тук отвъд стената, нямаше никакво поле за проявяване на неговото геройство.

— Укрили са се като зайци във Вътрешната крепост каза той на приближените си. — Напред нататък! И нека ни пратят колкото се може повече подкрепления…

За втори път в днешния пристъп Алексий позна — още първият поглед им показа, че превземането на Вътрешния град няма да бъде такава играчка, както разрушаването на стената. Тя беше добре укрепена, яка, с гъста верига бойци зад зъберите и по кулите й, които посрещнаха нападателите с градушка от добре прицелени камъни на прашкарите и гъсти облаци стрели и копия.

— Толкова по-добре — потри ръце младият император. — Не е сладка победата срещу овце…

Той изчака да се събере приблизително половината от войската му и заповяда пристъп. Първият опит за пробив се провали обаче, преди още ромеите да бяха стигнали стената — спряха ги камъните и стрелите. Вторият удар ги изведе до стената, даже успяха да вдигнат няколко стълби, но дотам завърши всичко — защитниците се бяха приготвили добре, та с тежки каменни блокове и казани вряща смола бързо изпариха нетърпеливостта и на най-смелите. За третия удар войските на Алексий построиха костенурки^[5], затъркаляха и набързо сглобени кули, а самите бойци, разгневени от първите неуспехи и поощрявани от началниците си, с дива стръв се нахвърлиха върху стената. На няколко места успяха да се изкачат горе на ръба й, овните^[6] заудряха метални глави в обкованите порти. Битката, във вид на многобройни отделни яростни схватки, се разгоря по цялата дължина на Вътрешната крепост. По всичко изглеждаше, че започва началото на края…

Някъде отвътре проехтяха призивни звуци на бранни рогове.

— Аха! — засмя се Алексий. — Варварите ще изведат всички на стената. Нека донесат омофора, приятели. Още преди залез-слънце той ще се развява над тази крепост, която в бъдеще ще се зове „Скитско гробище“. — Той се усмихна отново. — А като си помисля, че един наскоро я наричаше „костелив орех“…

Не успя да продължи тирадата си — онова, което последва, смая и него, и приближените му, и цялата войска. След звуците на роговете започна насрещен удар, но не там, където Алексий го очакваше, а далеч зад гърба им. На кулите, които те така безгрижно отминаха, се изправиха многочислени отряди защитници, които с войнствени викове и с кошмарно точна стрелба за няколко мига покосиха онези ромеи, които бяха между пробива в стената и първите къщи по посока на Вътрешната крепост. Най-много се отличаваха лъчниците, ръководени от Ралф Рижия: те не само умееха да се целят безпогрешно, но и изпращаха стрелите си толкова надалече, че някои стигаха чак до мястото, от което императорът ръководеше нападението срещу вътрешната твърдина.

Младият пълководец Георги Палеолог съобразително извърна част от войските с лице срещу тази нова заплаха в лично ги поведе назад към отвора в стената. Ала не успя да стигне далече — насреща му се втурна една чета високи и снажни руси мъже, които налетяха върху хората му като вълци върху стадо кошути. А онзи, който ги водеше — гигант някакъв с черна превръзка през едното око, — не само беше пръв в схватката, но и ги увличаше в нещо като весела надпревара.

— Напред, братя славяни!… Кълна се в копитото на Сатаната, жива ромейска душа няма да се измъкне оттука!…

Някъде от Вътрешния град се извиха три стълба черен дим. Алексий Комнин изобщо не се замисли какво ли би трябвало да означават те; той, който до преди минути се смяташе сигурен победител, сега вече търсеше пътища за спасение.

— Изтеглете хората и ударете с всички сили назад, към отвора в стената! — заповяда и сам не позна гласа си. — Ако останем по-дълго тук, ще попаднем между два огъня…

Едва започнаха да изпълняват новата му повеля, когато портата на Вътрешната крепост се отвори с шум и от нея заизтича гъста лавина от добре обучени воини, които удариха в гръб отстъпващите ромеи.

— Протостраторе! — нареди императорът, опитвайки се да надвика шума на битката и писъците на своите воини. — Обърни крайната друнга срещу тази нова глутница и прикривай тила ми!… Аз сам ще поведа хората на пробив към изхода…

Нямаше да успее — не беше нужно да си пълководец, за да видиш тази очевидна истина. Стрелците от лявата кула поразяваха отдалече хората му, а които оцеляваха под техния облак от стрели, ставаха плячка на русите воини, водени от едноокия им войвода. А в това време другите, които напираха откъм Вътрешния град, все повече изтикваха разредената друнга на протостратора Михаил Дука и бързаха да смажат всичко между себе си и своите другари отсреща.

— „Костелив орех“!… — прошепна на себе си императорът. — Наистина попаднах на костелив орех. — После разтърси глава и изправи огъналите се рамене. — Какво пък, нека поне падна с достойнство…

Но той не падна в тази битка. Загина една третина от войската му, ала той самият оцеля. И не го спаси омофорът на майката на Словото, а опитността на стария Никифор Вриений. Когато доложиха на слепия старец какво ставаше в крепостта, той, макар във войската да имаше скромното място на обикновен съветник, с решителността си веднага иззе властта от ръцете на стъписаните по-млади военачалници и заповяда: всички налични сили да се хвърлят в отвора, пробит в стената, с цената на всякакви жертви да се унищожат защитниците на двете кули, а отвъд стената да се отвори проход за императора и неговите обградени войски. Така и стана. Наистина допълнителните войски не унищожиха хората от кулите, но все пак успяха да се съединят с другарите си и после всички заедно бягаха цели двадесет и пет стадии^[7] далеч от крепостта и спряха чак до една безименна рекичка, приток на Дунава, на достатъчно разстояние от гибелната вихрушка, която бе бушувала над тях в Дръстър.

Повече от единадесет хиляди техни другари не ги последваха. Все под началството на Михаил Дука те се бяха вече отправили по онзи път към небитието, от който никой не се е върнал…