Цончо Родев
Мечът на непримиримите (1)

1

Тъкмо бе допълзял до ръба на Белия камък и бе хвърлил поглед към пътеката под него, от която очакваше да се появят елените, когато някъде вляво се разнесоха първите шумове на гълчавата — цвилене на коне, стенания, ругатни, клетви, звън на оръжия. Той се наведе по-напред, докато тялото му увисна почти до кръста над пропастта, и се загледа нататък. Колкото и да му пречеха кривините на скалата и раззеленените корони на дърветата, все пак видя най-важното — няколко конника, облечени в невъобразима шарения от дрипи и воински доспехи от всякакъв произход, бяха догонили тук една закрита колесница и спешени, сега сломяваха с неочаквана сръчност последната съпротива на охраната. С опитно око разгледа колесницата: беше византийска, със строги линии и без излишни труфила, но познаваше се, че е със скъпа изработка, каквато може да си позволи само изтънчен във вкусовете си знатен ромеец. Това последно откритие го накара да си каже: „Получава си каквото заслужава…“ Но безразличието му продължи само няколко секунди. После откъм мястото на схватката се разнесе провлечен женски писък, изпълнен едновременно с ужас и отчаяние. Тогава той се изправи и както беше с лък и стрела в ръцете, скочи от скалата.

В областта Подунавие^[1] — или тема^[2] Паристрион^[3], както я зовяха ромеите — навярно можеха да се съберат стотина момци, способни да скочат от двадесет и пет стъпки височина, без да си счупят краката. Може би още толкова бяха онези, които биха съумели с първа стрела да улучат от петдесет крачки подвижна цел. Но да скочи от Белия камък, по време на летежа да зърне смъртоносното движение на една въоръжена с меч ръка, да пусне безпогрешна стрела, която с неумолима точност да прониже китката на нападателя, и на края меко, като котка, да тупне на земята — това вероятно беше във възможностите единствено на Бранислав. Защото никой друг, освен Бранислав не бе преминал онази невероятна школа при баща му Драгшан, в която човек, ако не си строши врата при някой от хилядата предложени му случая, става воин и ловец, какъвто няма равен на себе си.

Едва стъпил на краката си, Бранислав захвърли лъка, измъкна меча и полетя към развихрилата се около колесницата битка. Коларят вече висеше безжизнено от капрата, от слепоочието му се стичаше тъмноалена вадичка кръв. Нападателят, улучен от Бранислав, бе приклекнал настрана и с лице, на което се четеше повече досада, отколкото страдание, се мъчеше да изтръгне стрелата от китката си. Друг от неговите люде лежеше по очи до колесницата, раната от меч, която започваше от лявото му рамо и свършваше някъде докъм десния хълбок, показваше, че той изобщо никога повече няма да се изправи. Останалите трима обаче тъкмо довършваха стража, който досега бе отблъснал дружните им напади.

Повторен вик на жена се сля със заповедното предупреждение на ранения:

— Обърнете се към скалата!… Ето още един…

Послушаха го. И като видяха, че приближаващият тичешком Бранислав е сам, единият от тях отговори самонадеяно от името на тримата:

— Нямай грижа, Гневота. Завчас ще видим и неговата сметка.

Но като обещаваха да видят неговата сметка, те погрешно правеха своята собствена. Защото, ако имаха себе си за опитни в борбата е меч, те скоро щяха да започнат да мислят, че срещу тях е самият бог на войната. Бранислав не загуби време да заема бранна стойка, а връхлетя като хала върху тях, нападна и тримата едновременно и така завъртя меч, че на самонадеяните до преди малко нападатели им се привидя не оръжие, а железен облак. Съвсем скоро те разбраха и друго — че този облак не само беше непробиваем, но и нанасяше удари. Това стана, когато единият получи рана в бедрото, а вторият, смаян, усети някаква непреодолима сила да изтръгва меча из ръката му… Тогава третият не прояви охота да изпита Браниславовото умение и върху себе си, а се завъртя на пета и хукна презглава към конете, които стояха на петдесетина крачки настрана. Другите двама го последваха според силите си, като се правеха на глухи за молбите на Гневота, който ги кълнеше да не го оставят в ръцете на врага.

Когато избягаха, Бранислав се огледа за нови противници и като не забеляза, приближи до колесницата. Отвътре, изглежда, го бяха наблюдавали, защото вратичката се отвори, преди още той да е посегнал към нея. Както беше още с меч в ръка, Бранислав спря и се загледа с любопитство. С живи и чевръсти движения от колесницата изскочи един мъж, някъде по средата между възрастен и стар. Имаше дълги и прави, почти напълно бели коси, които се спущаха свободно върху раменете. Лицето му, продълговато бръснато и, покрито с не много, но дълбоки като пресни бразди бръчки, излъчваше покойна мъдрост, воля и неувехнали сили. Виолетовата му тога отговаряше на колесницата — от скъп плат и с майсторска кройка, но чужда на всякакви излишни труфила.

Непознатият приближи пъргаво и заговори на такъв съвършен гръцки език, какъвто в представите на Бранислав можеше да владее само човек, младостта на когото е преминала в Магнаурската школа^[4] сред свитъците и фолиантите^[5] на Мириобиблиона^[6].

— Говориш гръцки, нали? — Очите му, сапфиреносини, грееха възторжено. — Дявол да го вземе, не съм виждал боец, равен на тебе, момко. — После, без да дочака отговор, все така леко и подвижно се върна до колесницата. — Слез, мила — каза нежно, като говореше нататък. — Ела да се запознаеш с нашия спасител.

В следващата секунда неясна завист, насочена към обаятелния старец, сви в костеливите си пръсти сърцето на Бранислав. Той несъзнателно бе очаквал съпругата на византийския велможа да бъде на неговата напреднала възраст, а от колесницата слезе млада жена, почти девойка, най-чаровното същество, което бе виждал през целия си живот. Изгледът й бе такъв, че просто накара дъхът му да спре: висока и стройна, красива като утринната зора, очите й имаха цвета на бистрите планински езера, когато в тях се отразява пролетното небе, а косите й — истински водопад от течно злато.

Бранислав още не беше се съвзел от вцепеняването си, когато тя дойде до него с гъвкава походка на сърна, подаде му ръка и рече просто:

— Аз съм Мартина.

Той, който само преди няколко минути направи невероятен за човешките възможности шеметен скок, а после като на шега натръшка четирима противници, сега едва намери сили да поеме ръката й и да изговори на пресекулки:

— Бранислав, син на Драгшан.

— Бранислав? — повтори старият човек, който неусетно бе приближил до тях. — Значи, българин? — Сетне отново не изчака отговора на своя въпрос и продължи: — Аз пък съм Нестор. Кълна се в земята под краката си, ти никога няма да съжаляваш за подвига, който извърши преди малко, млади човече. Нито беловласият Нестор ще го забрави, нито нашият светъл император ще остави невъзнаградено спасяването на неговия пръв вестарх^[7].

Бранислав най-после намери сили да откъсне очи от очите на Мартина.

— Ако мислех за награди, никога нямаше да си мръдна и пръста, благороднико — процеди през зъби. Щеше да произнесе същите думи и ако Нестор беше сам, завистта му за Мартина обаче вложи в тях сухота, острота, че и малко неприязън.

Осъзна грубостта си, но не се опита да я поправи, а обърна гръб на двамата ромеи и отиде към все още гърчещия се на земята ранен разбойник. Едва сега успя да го огледа. Беше едър мъж на тридесетина години, лицето му, със златистокафяв загар от постоянното излагане на вятъра и слънцето, имаше сурови, непреклонни черти, а тесните му устни, скрити сред небръснатата от две недели брада, бяха с решителна, почти жестока извивка, черна лента покриваше едното му око, а в другото със стоманен блясък грееха презрение и безсилна ярост.

— Чух те, че се назова с българско име — рече той на приближаващия Бранислав. — Но ти си позор за българския род, щом нападна своите, за да защитиш презрените поробители…

— А аз пък чух, че те зоват Гневота — отговори му Бранислав. — Няма що, името отговаря на нрава…

— Гневота Едноокия — каза падналият. — Ако живееше нататък — той посочи с поглед на юг, — щеше да знаеш какво значи това име. Ти щеше да го разбереш и сега, стига да не беше ме нападнал из засада със стрела, а с меч както подобава на мъж. Но ти предпочете онези страхливци…

Без да продължи тази размяна, на остроти, Бранислав приклекна до него, пречупи стрелата и освободи китката от нея, после извади от торбичката, която висеше на кръста му, онзи мехлем, приготвен от меча мас и отвара от невен и чер корен, тайната на който бе научил от баща си, намаза с него кървящата рана и на края овърза всичко с парче ленено платно.

— Ти го превързваш?! — разнесе се над рамото му изуменият глас на Нестор. — Вместо да нарежеш на късчета този разбойник и убиец, ти го…

— Иди си в колесницата, благороднико! — рязко го прекъсна младият човек, без да извърне глава. — Преди малко ти се кълнеше в земята под краката си. Знай, че тази земя е моя земя и върху нея аз мога да върша всичко, каквото пожелая, без да давам сметка нито на тебе, нито на светлия ти господар в Константинопол.^[8]

Старецът се отдалечи мълчаливо. Когато завърши превръзката, Бранислав рече:

— Ти си мой пленник, Гневота. Даваш ли дума, че няма да избягаш, или да вържа ръцете ти?

— Ако не бях ранен, щях да офейкам колкото и тържествени думи да ти дадях. Сега обаче ще ти кажа само: нямам сили да избягам.

Тънка усмивка сви устните на Бранислав при този отговор, но той го прие и не посегна да връзва пленника. Отиде да прибере захвърления си лък, после полека приближи до изправените край колесницата Нестор и Мартина.

— Не зная къде сте искали да стигнете до довечера — каза им, — но все едно, днес не можете да продължите. Нито хора имате, пък и след тези тревоги… Казано накъсо, предлагам ви гостоприемството си. Замъкът ми е тук наблизо, е, навярно няма да получите разкоша, на който сте свикнали, но затова пък ще намерите спокойствие, блюдо здрава храна и удобно легло. Аз пък ще проводя люде и поп да погребат загиналите ви придружници и ще потърся други, сигурни и надеждни, които да ви съпроводят утре до най-близката крепост.

Старецът разпери с благодарност ръце.

— Какво ще кажеш, Мартина? След като спаси душите ни, този млад човек предлага да извърши същото и за нашите тела. Трябва да сме безумци, за да откажем, нали?

След малко колесницата с весел звън потегли към равнината. Заел мястото на коларя, с юзди и камшик в ръце я водеше Бранислав. Гневота Едноокия седеше до него.