Цончо Родев
Мечът на непримиримите (17)

1

Походът на Сеслав през покорените български земи продължи по-малко от месец, но остави ярка диря след себе си — подобно на онези небесни светила, които раздират мрачината на нощта и след миг изчезват, ала опашката им грее още дълго подир тях и напомня с яркостта си чудното събитие. За ромеите този поход беше нещо като стихийна злочестина или като онзи черен вятър през лятото, който изгаря посевите и превръща в мъртъв пущинак сочните ливади; напротив — на българите той се стори като благодатен дъжд, излял се над попукана от дълга суша плодна земя. Поробителите го ругаеха, прозвища като мор или чума бяха от най-бледите, които прикачваха към името му, но същевременно покрай хулите и злодумствата проличаваше и неволното им уважение към неизтощимата му бранна изобретателност, към дарбата му да нанася бързи, изненадващи и неотразими удари, към способността му с малко хора да печели крупни победи; един техен летописец го назова „Велизарий^[1] на злото“ и с това сполучливо определение събра в едно двете най-ярки чувства на ромеите към Сеслав — ненавистта към делото и признанието за бляскавото му умение. Безправните пък облякоха възхитата си в онази песен, която за цели столетия стана неръкотворен паметник на младия българин:

Лети ми, мамо, орел в небето,

над поле, мамо, и над усое —

крила разперил, очи вторачил

в мъка човешка и във неправда.

 

Не ми бил, мамо, орел в небето,

най ми бил, мамо, Сеслав юнака:

на мъка, мамо, цяр и лечител,

а на неправда — суров мъстител…

Походът беше преломна страница и в личната съдба на Сеслав.