Цончо Родев
Мечът на непримиримите (38)

5

Отвори вратата и я видя. Сърцето му сякаш престана да бие. От устата му се откъсна вик; в него имаше повече ридание, отколкото радост:

— Мартина!

— Сеславе!…

Втурна се към нея. Само след първите крачки обаче го връхлетя споменът, че тя е жена на друг. Тази мисъл го спря внезапно и ръцете й, протегнати към него, останаха да висят във въздуха…

Изведнъж си даде сметка, че всъщност нямаше какво да й каже — за онова, което напираше в него, устата му трябваше да бъде заключена. С поглед той жадно поглъщаше миловидния овал на нейното лице, златния поток на косата и синевината на очите й, но съумя да овладее думите си, та произнесе само:

— Щастлив съм, че се сбъдна предсказанието ти и че се срещнахме отново. Добре дошла под моя покрив, Мартина.

— Само това ли ще ми кажеш? — В гласа й имаше едновременно и укор, и закачка. — Пък като видях кърпичката, аз помислих… надявах се…

— Какво? — попита войводата с внезапна ожесточеност. — Че ще се възползувам от положението си на домакин, за да плещя нелепости пред една почтена съпруга?

— Съпруга?! — повтори изумено тя. Неволно хвърли поглед през рамо, пък продължи: — За коя съпруга говориш, Сеславе?

Мигновено откровение не се появи, а просто раздра съзнанието му. Все пак той се побоя да не е смесил надеждата си с действителността, та произнесе плахо:

— Но нали ти?… Нестор?…

— Нима си помислил, че?… О, божичко. — Мартина захлупи лице в шепите си и се разсмя — лудо и неудържимо. Когато най-сетне преодоля този истински припадък от смях, понечи да тръгне към вратата: — Ела! Искам да кажа на дядо…

Младежът улови ръката й и я задържа.

— На дядо?!? — извика. — Значи, благородният Нестор…

— Ами да, разбира се. Благородният Нестор, както го наричаш ти, е баща на моята майка. — И добави с една доловима нотка на скръб: — И единственият роднина, който имам под слънцето…

Забравил се от радост, младежът издигна ръката й притисна устни о копринената й кожа. В отговор на ласката му Мартина изрече толкова тихо, че той с мъка долови думите й:

— До днес в сърцето ми е намерил място само един мъж, Сеславе. Един смел и благороден българин, комуто двамата с дядо дължим живота си.

* * *

Беше минал час, а на тях им се струваше не повече от един миг…

Когато Нестор отвори вратата, те седяха един до друг на войнишкия одър и гузно отдръпнаха сплетените си до преди секунда ръце.

— Дядо, знаеш ли… — започна девойката.

Имаше намерение да му разкаже за смешната заблуда, държала Сеслав под властта си близо цяла година. Старецът обаче я разбра посвоему и я прекъсна с повелително вдигане на ръка:

— Знам, мила. През изминалите месеци не бях толкова заслепен, че да не видя… Но не! Не искам да ми казвате нищо! За онова, което сега е на устните ви, ще говорим едва след похода. Нито дума по-рано!

Забраната му не наскърби младите хора. Защото чрез нея те получиха отговор на един въпрос, който иначе още нямаше да посмеят да зададат…