Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и начална корекция
- etsatchev (2011)
- Допълнителна корекция
- kalinach (2013)
- Допълнителна корекция
- taliezin (2013)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2015)
- Допълнителна корекция
- moosehead (2019)
Издание:
Цончо Родев. Мечът на непримиримите
Редактор: Георги Величков
Художник: Стефан Марков
Худ. редактор: Елена Маринчева
Технически редактор: Любен Пегров
Коректор: Александра Хрусанова
Издателство „Български писател“
ДП „Т. Димитров“ — София
История
- — Добавяне
- — Корекция
- — Корекция на правописни грешки
5
Отвори вратата и я видя. Сърцето му сякаш престана да бие. От устата му се откъсна вик; в него имаше повече ридание, отколкото радост:
— Мартина!
— Сеславе!…
Втурна се към нея. Само след първите крачки обаче го връхлетя споменът, че тя е жена на друг. Тази мисъл го спря внезапно и ръцете й, протегнати към него, останаха да висят във въздуха…
Изведнъж си даде сметка, че всъщност нямаше какво да й каже — за онова, което напираше в него, устата му трябваше да бъде заключена. С поглед той жадно поглъщаше миловидния овал на нейното лице, златния поток на косата и синевината на очите й, но съумя да овладее думите си, та произнесе само:
— Щастлив съм, че се сбъдна предсказанието ти и че се срещнахме отново. Добре дошла под моя покрив, Мартина.
— Само това ли ще ми кажеш? — В гласа й имаше едновременно и укор, и закачка. — Пък като видях кърпичката, аз помислих… надявах се…
— Какво? — попита войводата с внезапна ожесточеност. — Че ще се възползувам от положението си на домакин, за да плещя нелепости пред една почтена съпруга?
— Съпруга?! — повтори изумено тя. Неволно хвърли поглед през рамо, пък продължи: — За коя съпруга говориш, Сеславе?
Мигновено откровение не се появи, а просто раздра съзнанието му. Все пак той се побоя да не е смесил надеждата си с действителността, та произнесе плахо:
— Но нали ти?… Нестор?…
— Нима си помислил, че?… О, божичко. — Мартина захлупи лице в шепите си и се разсмя — лудо и неудържимо. Когато най-сетне преодоля този истински припадък от смях, понечи да тръгне към вратата: — Ела! Искам да кажа на дядо…
Младежът улови ръката й и я задържа.
— На дядо?!? — извика. — Значи, благородният Нестор…
— Ами да, разбира се. Благородният Нестор, както го наричаш ти, е баща на моята майка. — И добави с една доловима нотка на скръб: — И единственият роднина, който имам под слънцето…
Забравил се от радост, младежът издигна ръката й притисна устни о копринената й кожа. В отговор на ласката му Мартина изрече толкова тихо, че той с мъка долови думите й:
— До днес в сърцето ми е намерил място само един мъж, Сеславе. Един смел и благороден българин, комуто двамата с дядо дължим живота си.
* * *
Беше минал час, а на тях им се струваше не повече от един миг…
Когато Нестор отвори вратата, те седяха един до друг на войнишкия одър и гузно отдръпнаха сплетените си до преди секунда ръце.
— Дядо, знаеш ли… — започна девойката.
Имаше намерение да му разкаже за смешната заблуда, държала Сеслав под властта си близо цяла година. Старецът обаче я разбра посвоему и я прекъсна с повелително вдигане на ръка:
— Знам, мила. През изминалите месеци не бях толкова заслепен, че да не видя… Но не! Не искам да ми казвате нищо! За онова, което сега е на устните ви, ще говорим едва след похода. Нито дума по-рано!
Забраната му не наскърби младите хора. Защото чрез нея те получиха отговор на един въпрос, който иначе още нямаше да посмеят да зададат…