Цончо Родев
Мечът на непримиримите (27)

4

За продължението на похода някои византийски летописци разказват, че то представлявало поредица от кървави сражения, в които, след като „поради порочния живот на неколцина всевишният отвърнал поглед от своите верни чеда и неизменно дарявал победата на човеконенавистните езичници“, „скитите“, (т.е. печенегите) награбили несметни богатства и се прибрали „в своите бърлоги, където водели живот на скотове“; като пример на „кървавите сражения“ хрониките споменават обикновено Ловеч, Браничево^[1] и Бялград — по онова време крепости с почти изцяло българско население, — където, продължават летописците, особено се отличили „неколцината нормани, отрекли се от кръста Христов и дали подкрепата си на варварина“.

Тези описания съдържат, както се вижда, много пищни изрази, но всъщност съвсем малко истина. В действителност сраженията бяха само няколко и на тях повече приляга определението „незначителни“; същото подхожда и на плячката, която те донесоха на двайсетхилядната войска, предводителствувана от Татуш, Сача и Сеслав — бавността и мудните придвижвания на печенегите станаха причина вестта за похода да ги изпреварва с много дни наред, та по-богатите византийци имаха предостатъчно време да си съберат парите и ценностите и благоразумно да офейкат на юг. Ловеч например се предаде без съпротива; византийците в него — управители, побирчии и шепа войска — се измъкнаха до един, а българите, научили, че Сеслав е заедно с печенегите, отвориха вратите на крепостта и устроиха посрещане с хляб и сол. А Браничево и Бялград наистина оказаха известен отпор, но ромейските части, оставени там, бяха толкова малко и толкова калпави, че отпорът им бе по-скоро символичен. За пример нека споменем само Браничево, откъдето бяха избягали всички началници на войската, нямаше дори и един обикновен десетник, та войскарите бяха останали да се командуват всеки сам себе си по време на отбраната.

Норманите, споменати в хрониките, всъщност бяха неколцината англи, водени от Ълфин Риса. Може би поради липсата на истински тежки битки те нямаха възможност да извършат бляскавите подвизи, които им приписваха летописците, но все пак в няколко отделни случаи Сеслав можа да добие представа за действително отличните им качества на воини по занаят и преди всичко — за дарбата им да стрелят със своя голям и тежък лък. Това се отнасяше най-вече до Риса. Показателна беше, да речем, стрелбата му при Браничево, където той от сто и четиридесет крачки с пръв удар пречупи дръжката на пряпореца с извезания кръст, който се вееше над главната кула на крепостта. Нещо подобно извърши и един плещест гигант с добродушно лице и сламеноруси коси до раменете, когото зовяха Вортаймър; сключил облог, той от сто крачки улучи една бойница, широка два пръста, и уби ромееца, който стреляше през нея. Не остана незабелязано за Сеслав и дивото опиянение, което обземаше тези пришълци отдалече, когато се развихреха сраженията и ноздрите им долавяха мириса на кръв. Пак Ълфин той видя да се изкачва пръв по обсадните стълби и стъпил на Бялградската стена и размахал с две ръце тежкия си и дълъг меч, непознат по тези места, с гърлени викове на радост да сипе наоколо рани и смърт.

Ако се изключат тези наблюдения, несъмнено полезни за човек, решил се „да вие с вълците“, като спомен от похода Сеслав донесе още само тъжната среща с бащиния си край.

Пътят на войската не минаваше нататък, оставаше той по̀ на север дори и от Вратица, но Сеслав не можа да понесе да е все пак наблизо до родния дом и да не го навести. На отиване към запад той устоя, не стори нищо, за да се отклони, между другото и защото се надяваше, че по обратния път ще бъдат по-близо до Веригава. Но когато се връщаха назад към Малка Скития и печенегите продължаваха да се придържат по-близо до Дунава (Татуш дори остави за свой заместник Ълфин Риса и с част от най-близката си свита и порядъчен брой стражи се спусна с пленени кораби по реката), той взе със себе си Гневота и една конна чета славяни и се отклони на юг. После хиляди пъти прокле това свое нещастно хрумване — щеше да му бъде по-леко, ако беше останал да мисли, че всичко е, както преди. А то…

Когато наближиха, Сеслав за малко да се обърка и загуби — там, където се бе издигал бащиният му замък, сега беше равна земя, дори на места бе успяла да порасте и тревица. Прималял, невярващ на очите си, Сеслав се смъкна от коня и бавно запристъпва по каменната настилка на пътеката, която по-рано водеше към дома на Драгшан. Сега тази пътека не водеше никъде — домът, в който Сеслав за пръв път бе видял слънцето, бе превърнат в развалини. Жилищните помещения за господари и слуги, параклисът, посветен на свети Димитър Чудотвореца, складовете за храни, конюшните, навесите за коли и сечива, оборите — нищо не бе пощадено!

Обхванат от мрачни предчувствия, Сеслав се затича покрай разхвърлените камънаци и купчини хоросан и потърси мястото, където би трябвало да се намира стената на параклиса. Не намери нищо — онзи, който бе предал на разрушение замъка, се бе погрижил да изличи от лицето на земята и гроба на баща му!…

Младежът стоеше с наведена глава и горестни сълзи се стичаха по лицето му, когато един неуверен глас се обади наблизо:

— Браниславе? Господи помилуй, ти ли си?

Извърна се. Един овчар бе приближил неусетно и подпрял се на дългата си гега, го гледаше с натъжени очи. Позна го веднага — добрият Годеслав беше от най-старите ратаи на баща му и някога го бе гощавал с още топло, току-що издоено мляко и му бе дялкал свирки от върбови клонки.

Сеслав се втурна към него.

— Дядо Годеславе, божи човече, домът… гробът на тате…

Старецът свали калпак, прекръсти се и поклати глава:

— Нищо няма да намериш, синко.

— Кой?…

— Стронгил от Вратица. Той сам ръководеше рушителите.

Разказа му каквото знаеше. Когато се оправил от боя, Стронгил пуснал своите хора — копои и те скоро надушили, че под външността на алагатор от свитата на мнимия стратег Калигопул, в двореца му бе проникнал Бранислав, синът на Драгшан. И след още десетина дни кефалията пристигнал тук начело на цяла стотица войска. Бранислав вече месец го нямало, земите и селяните на баща му отдавна били собственост на Стронгил и единственото, върху което той още можел да си излее гнева, останали замъкът и гробът на Драгшан.

— Ще му прережа гърлото! — със студена решителност произнесе Сеслав, когато изслуша този кошмарен разказ.

— Няма да го откриеш, синко — отново поклати бялата си глава старият човек. — Още като се чу, че печенегите се отправили насам, Стронгил изчезна на юг. Аз сам го видях, когато премина тъдява. Бягаше така, като че всички дяволи го гонеха по петите…

Сеслав целуна сбръчканата десница на Годеслав, преклони отново глава нататък, където вярваше, че лежат бащините му кости, прекръсти се и с превити рамене се отправи към своите придружници.

Повече не се обърна.