Цончо Родев
Мечът на непримиримите (39)

6

За срещата със Сеславовите помощници Нестор бе получил най-почетното място, но сам той предпочете да остане настрана от разговорите и да запази за себе си ролята на слушател, който с присъствието си мълчаливо потвърждава и подкрепя думите на младия войвода.

Словото на Сеслав му хареса. Беше кратко, отривисто, нелишено от плам, когато говореше за утрешната свобода на отечеството, но и достатъчно сдържано по отношение на онези подробности, за които Нестор го бе предупредил, че ги доверява само нему. Никой не го прекъсваше, та старецът можа да проследи изпод полуспуснатите си клепачи как всеки от петимата възприема думите му.

Не беше необходима кой знае каква прозорливост, за да не види и разбере, че цялото същество на двамата българи е разтърсено из основи и че ако някой, Сеслав или Нестор, им укаже посоката, те ще презрат живот и лично щастие и мигом ще се отправят нататък. Ала приликата между двамата стигаше само дотук; в останалото бяха напълно различни. Бившият разбойник седеше на крайчеца на стола си, настръхнал, развълнуван, изчервил се от напрежение, готов всеки миг да рипне и полети в битките. Братан не му отстъпваше по готовност за действия и саможертва, но за разлика от Гневота той, научен от живота и годините да претегля и обмисля, през цялото време преценяваше изгледите за успех и на лицето му ту засияваше Сеславовата вяра в близката победа, ту минаваше сянка на съмнение.

Красивият мургав алан слушаше съсредоточено и очевидно не пропущаше нито една подробност, спомената от Сеслав. И в него не се забелязваше никакво колебание да последва своя войвода, но той би го направил с решителността на войник, за когото сраженията и рискуването на живота е занаят, а не с дълбокото желание на българите да изгорят като факли, но да осветят пътя на своите към свободата.

Безспорно най-близо по чувства до Гневота и Братан беше русинът — великан с добряшкото лице. Той вече не оправяше, а яростно теглеше с пръсти пшеничената си коса и явно бе започнал да преживява цялата треска на похода и кървавата бран. Нестор го прецени като храбър и сръчен воин, но роден да бъде изпълнител, не и да води други.

Единственият, за когото старият човек не можа да си състави никаква представа, беше червенокосият Ралф. Скръстил ръце на гърдите, с непомръдващо и напълно безизразно лице, той му напомняше онези идоли, издялани от кост, които бе виждал някога при общуванията си с разни езичници. Вярност ли се криеше зад тази каменна маска, или мисъл за предателство, страхливо или юначно сърце туптеше под сплетените ръце, дива ярост ли можеше да се очаква от него в боя, или хладен разум на пълководец — на тези въпроси Нестор не намери отговор.

— Ще допълниш ли с нещо думите ми, дядо Несторе? — прекъсна размишленията му Сеслав, който бе завърши словото си.

— Ще кажа само едно — произнесе Нестор, като се постара в гласа му да прозвучи пълна увереност. — Премислил съм и съм премерил всичко на везните: използуваме ли разумно печенегите, сполучим ли да ги насочваме според нашите цели, крайният ни успех е сигурен… въпреки всички изненади, които войната — като всяка война — може да ни донесе. — Той помълча малко. — Е, излишно е да ви казвам, млади хора, че след победата може би няма да сме оцелели всички, които сега сме в тази стая, за да се поздравим. Но голямото дело, на което някои от нас ще отдадат живота си, ще озарява винаги славата на живите и безсмъртието на падналите в свещената бран.

Войводата кимна — беше одобрил кратката му реч. После се обърна към помощниците си:

— Сега говорете вие.

— Какво ще говорим! — скочи на крака Гневота. — Да препасваме мечовете и да тръгваме. Може ли свободата на милото ни отечество да е толкова близо, току до края на пръстите ни, а ние да губим време в празни приказки?

— Не са празни приказки, Гневота. Ние с дядо Нестор искаме да знаем кой от вас ще участвува в похода, на кого можем да разчитаме.

— И дали одобрявате плана, който Сеслав ви изложи от името на двама ни — допълни старецът.

— Мигар някой ще предпочете да остане тук на топличко, когато на цариградските стени ще се решава съдбата на България? — кръвнишки се озърна с единственото си око бившият разбойник.

Според представата си за тези мъже Нестор очакваше, че следващият, който ще заяви готовността си, ще бъде Братан, освен ако не бъде изпреварен от по-близкия до нрава на Гневота русин. За негово учудване обаче проговори Рижия:

— Защо мислиш, Гневота — каза той хладно, — че всички под този покрив непременно се тревожат за съдбата на България? Вие, неколцината българи тук, сте ми приятели, но от това не следва, че аз съм започнал да се чувствувам от вашата кръв.

— А следва ли в такъв случай — обади се войводата, — че няма да бъдеш заедно с нас в похода?

— Напротив, ще бъда, Сеславе. Но аз не желая да ви заблуждавам, че ще бъда воден от вашите чувства. Виж, ако насреща си имахме нормандите и тяхното сатанинско изчадие Вилхелм…

— Тогава защо ще рискуваш кожата си? — осведоми се Нестор.

— Защото съм служител на Сеслав, дядо Несторе — отговори Ралф. — Платата си от него аз получавам като войник, а не като танцувачка. Пък да си войник и да рискуваш кожата си, е едно и също нещо.

Тази груба откровеност се понрави на стария човек. Много пъти я предпочиташе той пред хитрата сметка, забулена зад високопарни заявления за братски чувства, които нямат никакво покритие.

— Егорушка пък ще дойде и ще се бие именно за свободата — произнесе ясно русинът. — И ако трябва, ще умре за нея.

— За чия свобода? — стрелна го с поглед Рижия.

— За свободата въобще. — Егор подръпна пшеничения си перчем. — Готов съм да се бия за свободата на което и да е човешко същество, но за братята ни българи ще го сторя с особена охота — една кръв сме ние, един бог почитаме, на един език говорим… Пък и защо да не си го кажем, момчета, ние, цялата сбирщина тук, по земя на българите стъпваме и хляб, роден от нея, ядем.

Сеслав му протегна ръка и русинът я разтърси.

— Може би ти допадат слова като на Егор, войводо — обади се и Ботас, — но аз предпочитам да бъда откровен. По тези места дойдох, когато печенегите бяха вече залели цяла Малка Скития. С българи никога не съм имал близост, преди ти да слезеш от онзи кораб. Как да си изкривя душата и да кажа…

— Но поне да кажеш дали ще бъдеш на наша страна в похода, това можеш — сряза го Едноокия, изпреварвайки края на думите му.

— Ще бъда, но поради сметка, не от чувства.

— Ако само ще повториш Рижия — сърдито каза русинът, — можеш изобщо да не продължаваш.

— Не виждам защо се засягаш — сви рамене аланът. — Аз, приятели, съм на трийсет и осем. Колко години ми остават още, в които да дават богата плата за сръчността на десницата ми? Ако искам да скътам нещо за старини, аз нямам бог знае колко време пред себе си. — Той се обърна към Сеслав. — Аз ще бъда с тебе, войводо, и ще видиш, че няма да се посрамя — нито в похода, нито в битките. Но ти знай, че не се отказвам от платата си и от дяла, който ще ми се падне от плячката.

— Така да бъде, Ботас — съгласи се Сеслав. — Приемам условието ти и се радвам, че ще бъдеш с нас… макар и само за пари. Но ти пък знай, че когато утре България се възправи от развалините, за тебе няма да има място в нея. Тя ще разпери крило само над онези, които по кръв или по разум са се показали нейни синове в изпитанията. Остана да чуем само тебе, Братане.

— Нужно ли е да заявявам с думи, че ще воювам за свободата, войводо? Та нали именно за нея разбих живота си преди десет години, когато с баща ти се сражавахме под стяга на Георги Войтех и Константин Бодин? Аз обаче искам да попитам как ще убедим печенегите — плячкаджии да тръгнат на смърт за нашата свобода. Можеш ли да си представиш, войводо, или ти, дядо Несторе, че хора като Татуш и Сача или като Селте и Сулца ще се затрогнат от нашата горест и ще са готови да пролеят кръвта си за онова, за което се готвим да я пролеем ние?

Нестор прецени, че този път нему се падаше да отговори.

— Татуш и другите ще воюват за плячка и ще си я получат, Братане. Когато я бием, Византия ще плати на всеки с онази монета, която той ще пожелае. На печенегите — злато, на нас — независимост.

— Дали тогава печенегите няма да обърнат пълчищата си срещу нас, довчерашните си съюзници? — продължи да се съмнява старият войник. — Та не знаят ли и те като Егор, че тъпчат българска земя, за което може би утре ще им се потърси сметка?

— Прав е Братан — обади се Ботас. — Пазете се от печенегите, приятели.

— И от вероломството им — допълни Ралф.

— Те — продължи аланът — сигурно ще предпочетат да имат за съсед една слаба Византия, нежели една България, която ще е в подем…

— Нямаме друг избор — разпери ръце беловласият мъж. — Със своя войска, способна да срази Византия, не разполагаме. Остава, значи, да използуваме лакомията на съюзника си…

— … а когато прогласим свободата — завърши вместо него Сеслав — и развеем над Веригава Симеоновия пряпорец с разярения лъв, тогава с онези, които ще се съберат под него, ще поставим на мястото им и печенегите.

Не продължиха този разговор и наглед сякаш споделиха вярата на войводата, но сянката на несигурността остана да витае над тях.