Цончо Родев
Мечът на непримиримите (7)

2

В един слънчев следобед на месец чревен^[1] в годината от Христа 1083-а двама конника приближиха до главната порта на Вратица. Стражите от кулата нито ги разпитаха, нито им подвикнаха онези нелепи закачки, с които посрещаха селяните. Защото ездачите и конете бяха потънали в прах, обаче под прахта опитното око различаваше ред тънки подробности — скъпо облекло, богато въоръжение, посребрена украса на конското снаряжение, — които издаваха, че новодошлите не са от онези, дето ще търпят задявки или ненужен разпит.

Едва влезли в крепостта, по-младият от двамата, който по външен вид не беше по-малко от алагатор, се осведоми за най-близката странноприемница и щом получи отговор, пришпориха конете нататък. Собственикът, веднага открил в тях знатни гости, забърза насреща им и се разчевръсти в раболепни поклони и многословни покани, докато в същото време правеше знаци на слугите си да се погрижат за конете.

— Хей, стопанино — каза му младият човек, докато уморено слизаше от седлото, — покажи ми най-доброто, което се намира под тези керемиди!

Първоначалното наблюдение на стопанина се потвърди — гостът говореше с онази естествена заповедност в гласа, която се придобива само в наследство от много поколения предци, които са заповядвали.

— Ей сега, ей сега, благороднико — разбърза се пред него другият. — Ще ти покажа стаите, в които са отсядали само най-знатни служители на светлия ни господар. Ще останеш доволен, кълна се в бога.

— Какво? — рече новодошлият, като вдигна хубавите си вежди. — Ти да не помисли, че за себе си търся подслон? Не, човече, не. На четири часа зад мене върви началникът ми и нему трябва аз да осигуря жилище, каквото подобава на сана му.

Тези думи изпълниха собственика със смес от надежда и смут. Без да се опитва да хитрува, той показа действително най-доброто, с което разполагаше странноприемницата.

— Ето, благороднико. Тези стаи положително ще задоволят твоя началник.

Бранислав — защото пратеника на знатния началник беше той — огледа стаите и устните му се свиха недоволно.

— Тези ли са ти най-добрите стаи?

— Мигар не ги харесваш! — с изкуствена недоверчивост възкликна стопанинът. — Че това са…

— Виждам какво са — безцеремонно пресече словесния му поток Бранислав. — Отговори ми с „да“ или „не“. Ако получиш от мене двадесет перпери^[2], можеш ли в продължение на четири, не, на три часа да направиш тези стаи достойни за великия пълководец Калигопул?

Другият закърши отчаяно ръце и завъртя очи. Че не можеше за три часа да внесе кой знае какви промени, това му беше известно отнапред. И всъщност в него се боричкаха представата за двадесетте перпери — цената едва ли не на цялата странноприемница! — и мисълта за боя с пръчки, отсичането на уши или даже нещо повече, когато този Калигопул остане разочарован. Пребориха се така алчността и страхът и на края страхът взе връх.

— Няма защо да те лъжа, благороднико, за три часа…

— Ясно! — отново го прекъсна „благородникът“. — Кажи ми само още една дума. Вярно ли е, че твоята странноприемница била най-добрата във Вратица?

— Другите не могат да се опрат и на малкия й пръст.

Бранислав се обърна към спътника си Братан, облечен също във византийско бранно снаряжение, и произнесе достатъчно високо, за да бъде чут не само от стопанина, но и от неколцината зяпачи, които междувременно се бяха струпали наоколо:

— Остава ни само едно — за трите часа, които остават, да наемем или да купим най-добрата къща на града.

… Един след друг идваха шпиони при кефалията Стронгил и, му донасяха стъпка по стъпка и дума по дума действията на необикновените посетители. И всяка вест внасяше все по-голяма тревога в сърцето му. Защо ли важният военачалник, който се очаква — питаше се той, — не потърсва подслон и съдействие при него, кефалията? И когато най-сетне научи, че предходниците на този Калигопул са тръгнали да закупуват къща за престоя му от ден или два, Стронгил не издържа и прати лично кастрофилакса^[3] да доведе при него с почести новодошлите. Половин час по-късно Бранислав вече седеше срещу кефалията и с външна учтивост, но и с вътрешно ликуване следеше гърченето на същия този Стронгил, който беше безмилостен към хората, зависещи от властта му.

— Как? — с престорено удивление се провикна той. — Не си чувал за Калигопул?

— Не се учудвай на невежеството ми, любезни — изчерви се кефалията. — След месец ще станат пълни четири години от последното ми отиване в столицата. Пък знаеш как сме ние тук, провинциалистите, непрекъснато улисани в дребни разправии…

„И грабежи“ — допълни в мисълта си Бранислав, но гласно рече:

— Мигар не е стигнало до ушите ти името на онзи, който в името на императора срази гнусните араби и върна блясъка на империята?

Беше хитро измислено: Стронгил не се отличаваше с каквато и да е храброст, та, използувайки разни връзки, бе успял да остане далеч настрана от поредната война с арабите — бе предпочел да се перчи със силата си над безправните българи от Паристрион и да се обогатява за тяхна сметка.

— О! — изпъшка той. — Как се чувствувам виновен…

— Стратегът Калигопул е племенник на логотета^[4] Никифор — помогна му гостът, — и в арабската война беше пръв началник на нашата войска. В тежките битки той загуби едното си око, но извоюва победата и оттогава върху него се излива цялото благоволение на господаря ни.

— И сега?…

— Сега е на път за Бъдин. Светлият наш господар между всички други милости го направи и катепан^[5] на тази крепост с власт над целия западен Паристрион. — Бранислав направи такъв жест, сякаш бе озарен от внезапно откритие. — Чакай! То ще излезе — допълни, — че утре той ще бъде не само мой, но и твой началник…

— Толкоз по-добре, толкоз по-добре — опита се да покаже спокойствие кефалията. — Щастлив съм, че ще имам такъв славен пълководец за началник.

— А сега прощавай! — Гостът се понадигна. — Времето тече, а аз още не съм осигурил жилище за…

— Как може да говориш такова нещо! — възкликна обидено домакинът. — От само себе си се разбира, че стратегът Калигопул ще отседне тук, у мене.

— Извини ме — престори се на смутен Бранислав, — но преди да реша, трябва да видя…

— Заповядай! Твоят началник ще получи стаите, които лично аз обитавам. Последвай ме, любезни благороднико.

„Любезният благородник“ се постара да скрие доволната си усмивка и тръгна подир него.