Цончо Родев
Мечът на непримиримите (20)

4

Продължението на похода беше все в стила на Сеслав — стил, най-типичните черти на който бяха бързината, изненадата и душеведството.

На хората си той даде само един ден почивка и благодарение на това успя да влезе в Кипсела^[1], важния център на главния път Цариград — Солун, цяло денонощие преди там да чуят и се подготвят за неговото нападение. И когато вестоносците от столицата дойдоха да предупредят за отмъстителя със сребърния орел на гърдите, те завариха управителя Йоанис Протевон (сина на онзи Никифор Протевон, който преди точно три десетилетия бе за няколко години управител — наместник на цялата покорена България) да лекува натъртванията си, увит в овчи кожи и да рони горки сълзи за изчезналата ракла със златици…

За нападението над богатия град Перитор^[2] на Бялото море Сеслав избра съвсем друга военна хитрост. Преоблечен като знатен търговец той се появи в Редестос^[3] и там — нали сега разполагаше с луди възможности! — сполучи да купи един египетски кораб заедно с целия му товар екзотични стоки. С още петнадесетина души от своите (останалите преведоха конете по суша) той се преобрази на мореплавател и макар и не без премеждия, успя да стигне пристанището на Перитор. И докато предизвестения кефалия Лъв Карики го чакаше с утроени стражи по стените и с врящи казани смола по кулите, на него, търговеца на редки предмети от далечни страни, не само тържествено отвориха портата откъм морето, но даже го и поканиха да покаже донесените богатства най-напред в двореца на управителя. А какво последва тези покани ние вече можем да се досетим и сами.

От готовността за бран, с която го посрещна Перитор, Сеслав си даде сметка, че вече трудно може да разчита на изненада. И тъй като малобройността на отряда му изобщо не позволяваше да се мисли за открити сражения, здравият му разум подсказа, че е време да се отправят на север, към Дръстър.

Дори в това просто действие — оттеглянето към Страната без закони — младият войвода прояви пълководческа находчивост. Той раздели хората си на две групи. Едната, съставена предимно от онези, които по Дунава бяха овладели криво-ляво умението да се плава, повери на Валцар, като му даде и закупения в Редестос кораб. Валцар получи заповед да се отправи на запад, по море и на суша да вдигне колкото се може повече шум, за да мислят ромеите, че нататък е тръгнал Сеслав с целия отряд, а после да пребоядиса и кораба, и платната и „по-нисък от тревата, по-кротък от водата“ да поеме назад през трите морета и Дунава към Дръстър.

Другата половина от хората Сеслав поведе на север. Не бързаше. И тъй като вестта, че „бичът на империята“ буйствува някъде около Солун, го изпревари, той завари Стенимахос^[4] и неговия кастрофилакс Филокалий в съвсем безгрижно ежедневие. Както Андроник се бе прочул със съдилищата си, а Исак Акаласевс — с печата „крадец“, така грозната си слава Филокалий дължеше на изобретената от неговия извратен ум „правда божия“. Това наименование беше гавра с вярата на подвластните му християни, понеже всъщност представляваше начин да бъдат избити, и то жестоко онези, които прекалено ревностно пазеха дъщерите и кесиите си. Подобно на Андроник Вугиан, срещу неудобните му хора кастрофилаксът на Стенимахос скалъпваше някакво, често пъти съвсем нелепо и смешно обвинение; за разлика от своя диамполски побратим обаче той не държеше да доведе обвинения до самопризнание, а го предаваше на „правда божия“ — заповядваше да го вържат на един дъбов ствол и го търкулваше по стръмния, почти отвесен скалист скат от крепостта към реката; невинен ли е нещастникът — твърдеше Филокалий, — тогава господ ще запази живота му, докато смъртта му щяла да докаже неговата виновност. Излишно е да се казва, че след такава „правда божия“ нито един до днес не се бе оказал невинен.

Не направи изключение и Филокалий, когато Сеслав го подложи на точно същата проверка. И затова се наложи след оттеглянето на групата ромеите от крепостта да погребат онова, което по чукари и камънаци бе останало от безчовечния кастрофилакс на Стенимахос…