Цончо Родев
Мечът на непримиримите (22)

6

— Къде съм? — едва доловимо произнесе Сеслав.

— Слава на Господа вседържителя и на всички светци! — изрече на един дъх като скоропоговорка Видул, който се случи в този час при него. — Ще те бъде, значи, човече!

— Кой си ти?

— Почивай, почивай! — разчевръсти се пастирът. От вълнението, с което говореше и шеташе, личеше, че връщането към живота на ранения го бе умилило до дъното на душата му. — Ей сега ще те нахраня, миличък. И пиленце ще ти сваря, и мръвчица ще ти опека, зер стига сме те наливали с млечна кашица. Пък нахраниш ли се и починеш ли си, ще има време всичко да научиш.

Сеслав се опита да се храни сам, но не успя, не му стигнаха силите. Но докато правеше усилие, докосна брадата си. И се смая — помнеше, че се бе бръснал сутринта, а сега лицето му бе покрито с твърда четина, половин пръст висока.

— Колко време съм бил без свяст? — попита отново.

Не мисли за това, миличък, не мисли за това. Важното е, че лошото е вече зад гърба ти.

— Колко време? — настоя Сеслав.

— Бъди спокоен, не сколаса да сториш дори и неделя…

Тези бяха последните думи, които младият мъж чу, преди да изпадне пак в онзи сън, който приличаше на потъване в небитието.

Не можа да прецени колко време е спал, но когато се събуди повторно, беше значително по-бодър и съзнанието му — по-бистро. Огледа се. Намираше се в издигната набързо, но от опитни ръце колиба. Лежеше на един одър, който дъхтеше на прясно окосено сено. Наблизо до него бяха метнати дрехите му, по-точно — онова, което бе останало от тях, а напреки върху им — тежкият му кемер^[1]. Един едър и малко тромав човек на четиридесетина години разтребваше нещо из колибата и така бе погълнат от работата си, че не усети пробуждането на ранения. Сеслав го погледа. Не беше онзи, който бе говорил с него първия път.

— Добро утро — каза Сеслав.

Човекът изпусна паницата, която държеше досега.

— Дал ти бог добро! — Прекръсти се; не молитвено, а с благодарност към бога. После се засмя широко. — Само че то не е утро, а подир малко ще стане добър вечер.

— Кой си ти?

— Аз съм Груд — рече другият. — Някои пък ми викат Грудьо. Грудьо Левака. — Засмя се отново. — Аз съм си левичар по рождение, ама и левак съм. На̀, виж що стана с паницата…

Преди да поведат разговор, също и Груд настоя да го нахрани. Когато свършиха и това, човекът седна до нозете му и започна кротичко да отговаря на неговите въпроси. От думите му Сеслав най-напред си припомни онази случка край гората и подлото нападение на Карач.

— Избяга, кучето, не можахме да го стигнем — рече Грудьо. — Да бяхме смогнали още веднъж да го погалим с гегите, там и щеше да си остане, ама пусто-опустяло — сви уши като заек и офейка.

— Не дойдоха ли на това място и други хора? Въоръжени конници?

Не, никой не дошъл повече. Като поразмисли, Сеслав си рече, че като не са се върнали с Карач, другите са ги сметнали за загинали в схватка с ромеите и са се измъкнали по други, по-скрити пътища.

— Какви сте вие?

— Пастири сме, човече божи. Свободни пастири сме, но… и от богатство сме свободни. Туй, дето е на гърбовете ни, е цялото ни има̀не. Е, също добитъка и кучетата, разумява се.

Сеслав го разбра. Чувал бе той за такива пастири, които цял живот скитат, със стадата си я по високите поляни на планините, я — като тези — по Стохълмието на Малка Скития и нито село свъртат, нито къща вдигат. Че Груд и другите бяха бедни, това не се нуждаеше от думи, личеше си то по дрехите и вида им. Като помисли това, Сеслав погледна отново към кемера си. Странна топлина заля сърцето му — тези голтаци, дрехите на които бяха кръпка върху кръпка, дори не бяха отворили от просто любопитство джобовете на кемера!…

Като поразмислили пастирите — продължи Груд Левака, — решили, че няма да могат да изгледат ранения там, на Остър меч (тъй назова той мястото), та го преместили край водата. По-късно, когато Сеслав се залежал в безсъзнание, групата на пастирите решила да се раздели; по-голямата част продължила по пасищата и стърнищата, а Груд, Видул и Арцо с една част от стадото останали тук да го гледат и, слава на бога, дочакали да видят как животецът се връща в снагата му.

— Зер няма защо да крия от тебе, човече божи, ти май беше повече в отвъдното, нежели тук. — Груд помълча. — А ти кой си?

Сеслав си каза наум, че от тези хора няма защо да се крие.

— Истинското ми име е друго — отговори, — но по̀ ме знаят като Сеслав.

— Сеслав!? — със смес от страхопочитание и недоверие повтори другият. — Да не си този Сеслав, дето ромеите — да пукнат дано! — щом чуят името му, и се изпокриват като къртици?

— Не знаех, че чак така се крият — засмя се младежът, — но трябва да съм наистина аз.

Груд Левака се прекръсти пак, после се отпусна на колене пред него и му се поклони доземи.

— Човече божи, туй за нас е пресвети дар от всевишния! — произнесе с неподправено вълнение. — Да сме върнали към живот онзи, когото всеки българин поставя наравно със светците!… — После рипна отново на крака. — Прости ме, господство ти, ама ще те оставя за малко сам. Трябва да река на Арцо и Видул кой е благоволил да ни споходи.

— Не! — поправи го Сеслав, докато пастирът изчезваше, навън. — Кажи им кого сте възкресили из мъртвите…