Цончо Родев
Мечът на непримиримите (65)

2

Всичко в този поход беше низ от недомислия и неправилни действия.

Първата грешка беше всъщност още преди началото му. Татуш скрои някакво подобие на съд над дългогодишния си помощник Каталим и го предаде на палача. Искаше да стресне другите пълководци, но войската, усетила в тази несправедлива казън крамоли и неразбории сред началниците си, потегли със смут и объркване в душата.

После пролича пълната некадърност на Селте, който сега заемаше едно от челните места сред пълководците. Всичко, извършено от него, представляваше глупост след глупост и грешка след грешка. Но Татуш оставаше сляп за поразиите, вършени от новия му пръв любимец.

А когато бяха около Веригава, Ботас разказа на Сеслав за някои странности в поведението на Тугортак и Маняк, вождовете на куманската орда, които бе забелязал. Войводата ги проследи и се увери в казаното, та дори зърна как тайнствени вестители в черни наметала се явяваха нощем в шатрите на двамата и също така нощем изчезваха в неизвестна посока. Обърна внимание на Татуш, а печенегът, обикновено мнителен и предпазлив, сега отговори с непонятна за него доверчивост. Познавал той изтънко душичката на куманина още от Сокал, та знаел кога да се страхува от него и кога — не.

Със същото нехайно безгрижие прие Татуш и предупреждението за шайкаджийството във войската и специално на Сача, първият между шайкаджиите. Не виждал нищо лошо — каза. — Нали за това били тръгнали, да натрупат богатство за сметка на ромеите…

Главатарят на печенегите не извлече поука и от урока, който му даде Алексий Комнин. То стана далеч на юг, до крепостта Хировакхи^[1], на няколко часа път от Цариград. Там Селте хукна да плячкосва начело на отряд от шест хиляди печенеги, а императорът му погоди един капан, стар колкото света — преоблече една своя турма в печенежки дрехи, така приспа вниманието на Селте и с внезапен удар разгроми шестте хиляди „скити“, като повечето от тях намериха там смъртта си, а останалите бяха поробени и отведени в Цариград.^[2] Между убитите беше и самият злополучен военачалник Селте.

Така пъплеше това невиждано множество — само печенегите в него, броени с жените и децата, достигаха до шестстотин хиляди души! — без план, без ясна цел, без строен ред. И където минеше, оставяше зад себе си пустиня. Когато беше под стените на столицата, изглеждаше, че този път дните на „царицата на градовете“ са преброени; по-късно Ана Комнина, дъщерята на императора, щеше да пише: „Ако съдим по човешки, нямаше надежда за спасение.“ Но когато гибелта висеше над Цариград, Татуш внезапно и безпричинно измени посоката и насочи своята паплач на югозапад. Тогава Алексий Комнин се залови трескаво да събира войска и да я праща на юг, в малкото крайморско градче Енос. Погледнато отстрана, нямаше никакви изгледи за успех — срещу стоте хиляди воини на „варварите“ той с мъка можеше да противопостави двадесет хиляди. И все пак императорът не смяташе, че отива на сигурно самоубийство — той основателно вярваше в по-високото качество на своята войска и в по-доброто й въоръжение, а имаше наум и някои други надежди…

В края на месец брезен^[3] двете войски се сближиха при долното течение на Еврос^[4]. Татуш разположи стана си в ъгъла между Еврос и притока й Мавропотамос^[5], а Алексий Комнин зае насрещния хълм Левунион^[6]. Когато Сеслав упрекна печенега, че с избора на мястото за стан е обрекъл войската си на пълна неподвижност, Татуш отговори лекомислено:

— А, защо, ние ще се придвижим на североизток… когато тръгнем в напад, за да смажем „богопомазаните“ ромеи.

Като чу този отговор, Сеслав кимна на Ботас — по-нататъшното им присъствие бе станало излишно, можеха вече да се изтеглят при Гневота. Така и сториха. И на двадесет и деветия ден на брезен тримата приятели станаха отдалече свидетели на паметната битка при Левунион.

Още преди първия час на деня^[7] двете войски се подредиха за бой — ромеите в подножието на хълма и „скитите“ пред стана, очертан с талигите им и другите товари. В средата Татуш разположи петдесетте или шестдесетте хиляди печенеги (никой не си бе дал труд да ги преброи), водени от Сача, а на двете крила постави куманските отряди на Тугортак и Маняк. После гръмнаха тръби и литаври и стройните гръцки редици се люшнаха напред. Както диктуваше многолетният им обичай, печенегите ги чакаха по местата си. Но още преди да се сблъскат, стана неочакваното. Откъм двете крила на „скитската“ редица прозвучаха отсечени и пискливи призиви на рог, веднага след тях настъпи кратко разбъркване и в следващата минута се видя, че двата кумански отряда са се извърнали с лице срещу съюзниците си и ведно с наближилите ромеи се нахвърлиха върху смутените и разколебани печенеги.

— Да-а-а… — тихо проточи Ботас. — Имало е защо да се явяват онези среднощни гости с тъмни плащове при Маняк и Тугортак…

— Вижте!… Вижте!… — извика Едноокия. — Сача е, познавам го по сребърното въоръжение…

Говореше за един печенег с блестящи доспехи — „един от видните скитски вождове“, както ще пише по-късно Ана Комнина, — който в този момент се отдели от редицата, захвърли оръжието си и с високо вдигнати ръце затича към отряда на Тугортак. Измяната на Сача (която впрочем не му донесе спасение, защото куманите не го пощадиха и той намери смъртта си под стъпките на конете им) още повече обезвери съплеменниците му. Разнесе се отчаян вопъл, откъснал се едновременно от стотици хиляди гърла — без да се стигне до истинско сражение, край Левунион бе започнал невиждан погром.

— Да си тръгваме — рече Сеслав, като избърса с длан студената пот, избила по челото му. — С печенегите е свършено.

Потеглиха. А зад тях ромеите пишеха с мечовете си една от най-срамните страници на своята история. Там, под хълма Левунион, те не спечелиха една битка, нито една война, а унищожиха цял един народ. Не пощадиха нито онези, които се предаваха, нито беззащитните жени и деца — до следващия изгрев-слънце племето на печенегите престана да съществува.^[8] В този кървав въртоп безславно загина и Татуш…