Цончо Родев
Мечът на непримиримите (3)

3

Когато и вторият от гостите се оттегли в стаята си, Бранислав и Братан се срещнаха — всеки със свещ в ръка — в един от ходниците на замъка.

— Днеска си имал дълъг ден, господарю — едновременно почтително и свойски, както изобщо му говореше, започна Братан. — И за тебе е време за сън.

— А за тебе?

Старият войник направи неопределено движение.

— По-рано имахме много стражи, та ми беше лесно. Сега обаче трябва да бдя над гостите. Представяш ли си какво ще стане, ако им се случи нещо? За такъв свой големец проклетите ромеи ще ни вдигнат на вили и мотовили.

На Бранислав му се искаше да каже, че други ще сменят верния служител в нощното му бдение, но нямаше кого да посочи. И затова само гузно промени разговора.

— И аз няма да лягам още. Трябва да реша какво ще правя с оня долу. — Имаше пред вид пленения разбойник, когото бяха заключили в подземието. — Дявол да го вземе, не ми е приятно, че на мен се пада да решавам съдбата му.

— Сигурен ли си, че е безопасно да заставаш сам, на четири очи, с него, господарю?

Младият човек махна пренебрежително с ръка и пое надолу.

Когато тежката врата на килията със скърцане се отвори, от отсрещния ъгъл се надигна Гневота Едноокия.

— Какво — засмя се със смес от подигравка и презрение, — идваш да си довършиш работата ли?

— Позна — отговори му Бранислав, докато залепяше вощеницата на един камък. — Точно за това съм дошъл.

И с тези думи приклекна до него и пое ранената му ръка. Малко петно кръв бе избило през лененото платно. Бранислав махна превръзката, смени мехлема, сетне отново върза ръката е парче плат.

— Имаш чудесно месо — каза. — Докато мигне човек и залепва.

Гневота дълго го оглежда с единственото си око, после проточи разколебано:

— Не мога да те разбера. Полагаш толкоз грижи, а за кого — за човек, когото утре ще предадеш на палача, за да бъде скъсен с една глава.

— И аз не мога да те разбера — рече на свой ред Бранислав, като заобиколи въпроса, който се съдържаше в думите на другия. — Здравеняк си, пращиш от сили, пък си тръгнал да обираш мирни пътници по друмищата.

— Не мирни пътници изобщо, а само ромеи. И не държа да са мирни. Даже когато са въоръжени до зъби, ги предпочитам.

Като свърши превръзката, Бранислав придърпа малко слама, седна на нея и облегна гръб на стената.

— И за какъв дявол го правиш?

— И да ти го кажа, няма да ме разбереш.

— Защо? Толкова ли глупав ти се виждам?

— Не е въпросът до глупост. Но човек, който с гърдите си защищава един от главатарите на тези кръвопийци, не е много по-добър от тях. И трудно ще проумее как друг е тръгнал да ги трепе, та, дай боже, да ги свърши до корен.

— Затова ли си хванал тоя занаят? — учудено го изгледа младият човек. — Наистина ли смяташ, че ти сам или с още неколцина като тебе, ще свършите цялото ромейско племе?

— Че няма да го свършим, няма. Но поне исках да докарам работата дотам, докъдето ми стигнат силите. — Гневота помълча малко. — Жалко, благодарение на тебе силите не ми стигнаха кой знае колко. — Ново мълчание. — Щом питаш, ето, затова съм хванал гората. Затова и за още нещо. Че днес, когато проклетият ромеец господарува над земята българска, българинът може да се почувствува свободен само ако живее като орлите — да се крие из чукарите и да преживява от плячка.

— А сърцето ти не се ли страхува, Гневота, че избраният от тебе път може да те въвлече в грях? Византийците са зли, коварни, безжалостни и алчни, това е вярно. Но значи ли туй, че всички византийци, всички до един, са все такива жестоки поробители? Няма ли между тях и свестни, и добри, и отзивчиви? Когато ги трепеш наред, съдейки ги не по делата им, а заради самата им кръв, не рискуваш ли покрай деветте злодеи да погубиш и някой истински праведник?

— По-добре тук-там да загине и някой праведник, отколкото злодеите да останат ненаказани — отговори разбойникът, но личеше, че в гласа му има леко разколебаване, прилично на едва забележима пукнатина в наглед неразрушим зид.

— Не съм съгласен с тебе — поклати глава Бранислав. — Има да се отмъщава, това аз го знам не по-зле от тебе и също като тебе няма да оставя сметките си неразплатени. Но има да се отмъщава не на всеки, който по волята на провидението се е родил ромеец, а само на онзи, който с делата си е заслужил разплатата.

— И аз не съм съгласен с тебе — буйно възрази разбойникът. — Ти си млад, як и със сръчна ръка — е, ще съумееш да разплатиш собствените си сметки. Но ако ромеец е извършил злина срещу съседа ти, а той е немощен да потърси възмездие, ти ще останеш ли настрана като бездеен зрител.

— То се знае — не. Нали току-що ти рекох, че щом се разбере за някого, че е заслужил разплатата…

— Добре — прекъсна го Гневота. — Ала преди да я завладее ромеецът, българската земя още е ширила, кажи го, навред от Черното море до Синьото и от Карпатската планина до Бялото. Кажи сега, ако в тозчас ромеец някакъв безчести девойка някъде към Охрид, друг граби беззащитна вдовица във Варна, а трети съсипва от бой клети сираци в Солун, ти, който си тук, в подножието на Веригава, как ще узнаеш за техните безчинства, че да им отмъстиш? Не, младежо, не! Ромеец ли е — хряс! — и толкоз.

Умълчаха се. Стана толкова тихо, че пращенето на пламъка звучеше като трясък на чупещи се сухи дървета.

— Не те убедих, нали? — попита разбойникът.

— Не. Разбрах те, но не се съгласих с тебе. И в мое лице няма да видиш следовник.

— Тогаз ще сториш добре да си отидеш. Уморен съм и ми се спи. Нямам желание утре да се представя пред светия ключар с подпухнали от безсъние очи.

Бранислав помисли върху думите му, после бавно се надигна.

— Няма да спиш — каза му в отговор. — Път те чака и то дълъг път.

— Какво? — изправи се и Гневота. — Да не си определил моята казън още за тази?…

— Не, чака те път, но не към небето. Ще отидеш там, където живеят орлите, да се криеш из чукарите и да преживяваш от плячка.

— Мигар… мигар ме освобождаваш?…

Бранислав отиде до вратата, отвори я и с широко движение показа навън:

— Върви си, Гневота.

Разбойникът направи няколко несигурни крачки, сякаш се страхуваше да не е разбрал грешно или в тъмното отвъд вратата да не го чака секирата на палача. Но като разбра, че не го мамят, хукна навън през тесния, полуосветен ходник на подземието. Бранислав остана на мястото си, замислено обронил глава. Дълго стоя така неподвижно, после въздъхна, отлепи вощеницата от стената и също закрачи нагоре. Ала не беше извървял целия ходник, когато с изумление видя Гневота Едноокия бавно да се връща назад…

— Луд ли си? — скара му се. — Предпочете тъмницата ли?

— Слушай — каза с продран глас раненият. — Не проумявам защо най-напред ме прониза и плени, а после ме излекува и ми върна свободата. Но каквото и да те е подтикнало, запомни, че Гневота не е човекът, който да забрави стореното му добро.

— Добре. Щом не искаш да го забравиш, помни го…

— Стой, не се присмивай! — махна със здравата си ръка разбойникът. — Ти ми връщаш живота, но той остава да ти принадлежи. Случиш ли се в беда, повикай ме — и накрай света да ме зовеш, ще дойда.

— По орлите ли да ти пратя вест?

— Затова се върнах — да ти кажа къде е свърталището ми. Планината на юг прекосявал ли си! Средецкото поле знаеш ли? — Бранислав кимна утвърдително. — Още щом слезеш в полето, тръгни веднага надясно. След час-два бърз ход ще видиш две селца, Бухово и Кремиковци по име. Приблизително точно по средата между тях, на едно съвсем пусто място, от планината изтичат две бистри рекички, никой не се е погрижил да ги назове някак си.^[1] На това място влез отново в планината, като следваш рекичката, която ще ти бъде от дясната страна. Извървиш ли стотина крачки, надай три писъка на орел, после почукай три пъти камък о камък. След този знак Гневота Едноокия или негов верен човек ще бъде при тебе.

— Приемам, Гневота — просто каза Бранислав. — Дано да не се случи повод, но случи ли се…

— Ела! Пък и без повод ела. Нека само за ден да почувствуваш свободата на орлите, пък тогаз ще разбереш какво сме изгубили, когато гърците са поробили татковината ни.

— Приемам — повтори младият човек и му протегна ръка.

Разбойникът я стисна мъжки.